9. ХАДИС: СЛЕДВАНЕ НА УЛЕСНЕНИЕТО И ИЗОСТАВЯНЕ НА ЗАТРУДНЕНИЕТО

ХАДИС: СЛЕДВАНЕ НА УЛЕСНЕНИЕТО И ИЗОСТАВЯНЕ НА ЗАТРУДНЕНИЕТО

Послушанието и неинатенето е пътят към спасението

« ما نهيتكم عنه فاجتـنبوه، وما أمرتكم به فأتوا منه ما استطعـتم، فإنما أهلك الذين من قبلكم كثرة مسائلهم واختلافهم على أنبيائهم » — رواه البخاري و مسلم.

От Абу Хурайра ‘Абдуррахмāн ибн Сахр (Аллах да е доволен от него) е предадено, че той е казал: “Чух Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) да казва: “Избягвайте онова, което съм ви забранил и вършете, колкото можете, от онова, което съм ви повелил. Многото въпроси и противопоставянето на пророците, погубиха тези, които бяха преди вас”. — Хадис, предаден от Бухāри и Муслим.

Хадисът е разказан от Бухāри в глава “ал-И‘тисāм би-л-китāби уа-с-суннати” (Придържането към Книгата и сунната), раздел “ал-Иктидā’ бисунани Расулилляхи” (Следване на сунната на Пратеника на Аллах), номер 6777.

О Муслим в глава “Фадā’ил” (Добродетели), раздел “Таукируху салляллахаху ‘алейхи уа селлем, уа терк иксāри су’āлихи ‘аммā ля дарурата илейхи” (Уважението на Пророка (Аллах да го благослови с мир да го дари), и изоставянето на честото му запитване за неща, които не са належащи), номер 1337.

Значението му:

Учените са казали, че този хадис е много важен и с много ползи, заради които си струва да бъде наизустяван и изследван.

Когато ан-Науауи говори за този хадис, в тълкуването на хадисите на Муслим, казва: “Това е един от важните принципи в исляма. Този хадис е от многозначните слова на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари). Той включва в себе си неизброими предписания”.

Ибн Хаджер ал-Хайтами в тълкуването на четиридесетте хадиса казва: “Това е велик хадис от принципите на вярата и главните съставни елементи на исляма. Той трябва да бъде наизустяван и да му се отделя внимание”.

Други тълкуватели, които са се заемали с тълкуването на този хадис, също са изказвали подобни мнения. Важността на този хадис се крие в това, че дава насока на човека да се придържа към нормите на Аллах, Всемогъщия, Великия. Това са норми, в които се съдържа, или повеля, или забрана. Този хадис подсеща, че е необходимо човек да се спира при границите, пояснени от Книгата на Всевишния Аллах и детайлно описани в сунната на Неговия Пророк (Аллах да го благослови и с мир да го дари) — без да прекрачва тези граници или да проявява небрежност, без крайности или пропуски.

В изследването, което предстои по-нататък, ще се изясни и ще се разкрие значението на хадиса и неговата цел, и ще стане ясно, че казаното от всички тези видни и бележити учени мюсюлмани е вярно.

Причина за включването на хадиса:

Причината за включването на този хадис и въобще изричането му от Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари), е спомената в достоверния сборник Муслим, в хадис, с първоизточник Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него), в който се казва: “Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) в обръщение към нас каза: “Ей, хора, Аллах стори хаджът да е задължителен за вас, затова изпълнявайте хаджа”. Един човек стана и попита: “Всяка година ли трябва да изпълняваме хаджа?” Той замълча, докато човекът не повтори въпроса си три пъти. Тогава Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) каза: “Ако кажа “да”, ще бъде задължително и вие няма да можете да го изпълните”. След това допълни: “Оставете ме, щом аз съм ви оставил. Онези, които бяха преди вас бяха погубени само, защото задаваха много въпроси и се противопоставяха на своите пророци. Ако ви наредя нещо, правете колкото можете от него. А ако ви забраня нещо, оставете го!”, глава “хадж”, раздел “хаджът е задължение веднъж в живота” (фарду-л-хаджи марратан фи-л-‘умри), номер 1337.

Споменава се също, че питащият е бил ал-Акра‘ ибн Хāбис (Аллах да е доволен от него). В хадис, предаден от Ибн Мāдже с първоизточник Ибн ‘Аббāс (Аллах да е доволен от тях) се казва, че ал-Акра‘ ибн Хāбис е задал на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) следния въпрос: “О, Пратенико на Аллах, хаджът всяка година ли трябва да се изпълнява или само веднъж?” На което, той отговорил: “Само веднъж, но който може [повече], то ще е доброволно”, глава “хадж”, раздел “задължаването на хаджа” (фарду-л-хаджи), номер 2886.

При Абу Дāуд хадисът е с добавката: “Който извърши повече, то е доброволно”, номер 1721.

В “ал-Мустадрак” хадисът е споменат с добавката: “Който желае, нека го прави доброволно”, началото на глава “обреди на хаджа” (ал-Манāсик).

Казано е също, че това се случило по време на прощалния хадж, когато Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) се изправил сред хората и произнесъл проповед, в която им разяснил признаците на вярата и обяснил задълженията в исляма.

Пояснение на някои думи от хадиса:

“نهيتكم عنه” (Нехейтукум ‘анху — забраних ви да го вършите) — Поисках от вас да не го вършите.

“فاجتـنبوه” (Фа-джтенибуху — избягвайте) — Оставете го настрана, тоест: оставете го, откажете се от него. В друг ривает е споменато: “فدعوه” (фада‘уху — оставете го).

“أمرتكم به” (Емартукум бихи — повелих ви да го вършите) — Поисках от вас да го вършите.

“فأتوا” (Фа’ту — вършете) — Правете.

“ما استطعـتم” (Ма-стета‘тум — колкото можете) — Колкото сили имате и не изпитвате големи затруднения при вършенето му.

“أهلك” (Ехлеке — погубиха) — Нещата, които станаха причина за погубването им и им наложиха наказание както в земния, така и в задгробния живот.

“كثرة مسائلهم” (Кесрату месā’илихим — многото въпроси) — Многото им въпроси, особено относно нещата, които са ненужни.

“اختلافهم على أنبيائهم” (Ихтиляфухум ‘аля енбийā’ихим — потивопоставянето им на своите пророци) — Неподчинението им на пророците; съмнението им в известията на пророците; и оспорването на нормите, които са налагали пророците.

Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:

1. Избягвайте онова, което съм ви забранил.

Забраната се среща в Книгата на Всевишния Аллах и сунната на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) в много значения. Тук под забрана се има предвид онова, което засяга две от значенията на тази дума, които са и основните неща в използването на формата за забрана сред учените. Това са т. нар. “забрана за тахрим” и “забрана за керāха”:

а) забраната за тахрим;

Има дела, които Аллах, Всемогъщият, Великият, е забранил да се вършат чрез Своя Пророк (Аллах да го благослови и с мир да го дари) и съществуват доводи, че тази забрана е за тахрим — тоест, забранено е отговорният за своите дела, пълнолетен мюсюлманин да върши такова нещо и в случай, че го извърши, ще му бъде наложено произтичащото от религиозните норми наказание както в земния, така и в задгробния живот.

Примери за този вид забрани: Забраната за прелюбодеянието; пиенето на вино (алкохол); ползването [буквално: изяждането] на лихва; кражбата; убиването на човек без право; откриването на срамните места; показването на красотите на жените пред чуждите мъже; лъжата; измамата; подкупът; злословието, клеветата и сеенето на развала; и други, за които е потвърдено, че в религията на Всемогъщия и Велик Аллах, те са забранени и от всеки се иска да се възпира от тях по начин, който задължава безусловно.

От подобни забрани трябва да се страни веднага — и изцяло и частично. Не е разрешено на пълнолетен мюсюлманин да върши нещо от тях, освен ако бъде заставен по принуда, с ограниченията и условията, пояснени от ясните закони на Всевишния Аллах.

б) забраната за керāха.

Понякога този вид забрана се нарича “забрана за тензийх”. Това са дела, които Аллах е забранил, но съществуват доказателства, които сочат че тази забрана е за керāха, не за тахрим — тоест, отговорният за своите дела, пълнолетен мюсюлманин е желателно да не върши този вид забранени неща, но ако извърши едно такова дело, на него не му се полага наказание.

Пример за такава забрана: Забраната да се яде лук или чесън за този, който иска да отиде на петъчна молитва или на обща молитва в джамията. Подобно на лука и чесъна, под тази забрана попадат и всички храни, които оставят неприятна миризма. И други, за които е потвърдено, че съществува забрана в законите на Всемогъщия и Велик Аллах и е поискано отговорният за своите дела пълнолетен мюсюлманин да ги избягва, но не по начин, който е безусловен и задължителен.

Подобни забранени неща е разрешено да се вършат, и изцяло, и частично, все едно дали има необходимост или не, въпреки че по-добре за имащия страх от Аллах мюсюлманин да ги избягва доколкото има възможност.

2. Крайните нужди позволяват забранените неща.

“Ад-Дарурāт тубийху ал-махзурāт”

Разбрахме, че сме длъжни да се отказваме изцяло от нещата, за които има забрана за тахрим, но понякога човек може да изпадне в обстоятелства, които да го принудят и заставят да извърши забранено нещо, защото в противен случай ще изложи себе си на смъртна опасност. И тук виждаме как законите на Премъдрия Всевишен Аллах облекчават товара и позволяват на хората в този случай да извършат нещо, което при нормалните състояния е забранено без да им се налага наказание за това и без да им се пише грях. Всевишния Аллах казва: “Той ви забрани мършата, кръвта, свинското месо и закланото за друг, а не за Аллах. А който е принуден, без да е потисник, нито престъпващ, за него не е грях. Аллах е опрощаващ, милосърден”, (ал-Бакара: 173).

От този айет учените са извели принципа във фикх: “Ад-Дарурāт тубийху ал-махзурāт” (Крайните нужди позволяват забранените неща).

Примери за такива крайни нужди: Позволено е да се яде от мърша за този, който няма никаква друга храна и не е в състояние да си осигури никаква друга храна; позволеността да се откриват срамните места с лечебна цел пред лекаря; да не се отсича ръката на този, който е бил принуден от нужда и бедност да открадне и др. подобни.

Но, тук трябва да се направи забележката, че мнозина използват този принцип в неговия абсолютен смисъл, без ограничаване на значението на “крайната нужда” или без да знаят границите на позволеността, които произтичат от него. И за да не попаднат мюсюлманите в тази грешка, учените по фикх са определили границите на значението на думата “крайна нужда”: “Крайна нужда” е онази нужда, при която човек е застрашен от смърт, или от загуба на някой свой орган, или от усилване на болест и подобни на тях неща, които правят невъзможен живота му или го поставят в непоносимо затруднение. В същото време те са определили и границите на позволяването: то трябва да е дотолкова, доколкото с него да се отблъсне опасността и да се премахне принудата. Затова те са поставили принципа: “ад-Дарурату тукаддеру бикадрихā” (Нуждата се определя според размера й), имайки предвид словата на Всевишния: “...без да е потисник, нито престъпващ ...” — тоест, без да цели противопоставяне и извършване на грях и без да се престъпват границите, които премахват от него принудата.

Така че, който е бил принуден да яде от мърша, това не означава той да преяде или да се запаси. Който е бил принуден да открадне, за да нахрани децата си, той няма право да вземе повече от нуждата за едно денонощие. Който е бил принуден да открие срамна част от тялото си пред лекаря, това означава да открие пред лекаря само онази част, в която има болка и трябва да се прегледа, а не и местата, за които няма необходимост да бъдат прегледани. Ако на жена се наложи да отиде на лекар, тя няма право да отива при мъжа-лекар, в случай че има лекарка, която върши същата работа и го замества.

Не се считат за “крайни нужди” стремежите за увеличаване на земните Богатства, разкоша, осигуряването на удобства и приспособяването към обичаите на обществото. Например този, който има малък капитал не е принуден да работи с лихви, за да разшири търговията си. Който притежава малко жилище не е принуден— също така —, за да му бъде позволено да се сдобие с огромно, луксозно жилище. Женатя, която има съпруг или настойник, който я осигурява, не е принудена, зада и бъде позволено да излиза и да се смесва с мъжете или да остава насаме с тях в службата или работата. Също така, ако някоя жена се нуждае от осигуряване и намери работа, в която няма подобна опасност, тя няма право да работи работата, в която има такава опасност. Нещо повече, на нея категорично й се забранява да работи работа, в която ще остава насаме с мъже или смесена с мъже, за да се избегнат пороците, които влачат след себе си бедите на хората и на държавите, в приложение на принципа: “Дар’у-л-мафāсид мукаддемун ‘аля джелби-л-масāлих” (Отблъскването на нещата, които водят до вреди е поставено пред извличането на ползи). Който трябва да свърши някаква работа, не е принуден да даде подкуп (рушвет), за да си я улесни. Който има ангажименти с хората, не е принуден да седи с тях на маси, отрупани с вино и алкохол и да си мълчи за неодобреното им действие. Жената, която има небрежен мъж, не е принудена да свали дрехите на благоприличието и свенливостта, и да остави религиозната етика и облеклото на вярващите, за да му се хареса и да го удовлетвори.

3. Придържането към повелите.

Видове повели и придържане към повелите.

Повелите се срещат в Книгата на Всевишния Аллах и в сунната на Неговия Пророк (Аллах да го благослови и с мир да го дари) в много значения. Мюсюлманските учените са единодушни, че основното в повелята е изискване и че засяга две основни значения, които са: “повеля за ийджāб” и “повеля за недб”. Този смисъл се съдържа и в словата на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “онова, което съм ви повелил”, тоест повеля за ийджāб или повеля за недб. Нека сега ги поясним:

а) повелята за ийджāб;

Всевишния Аллах е повелил да се вършат някои дела чрез Своя Пророк (Аллах да го благослови и с мир да го дари), съществуват и доводи, че тази повеля е за ийджāб — тоест, отговорният за своите дела, пълнолетен мюсюлманин е длъжен да изпълни това, което се изисква от него с тази повеля и в случай, че не го изпълни, ще му бъде наложено наказание за неговото изоставяне, така както и ако го изпълни, ще спечели награда за неговото изпълнение. Всяко дело, за което има такъв вид повеля, се нарича “уāджиб” (задължително).

Примери за този вид повеля са: Повелята за отслужване на молитвите; за изпълняването на хаджа; за говеенето; за повеляването на одобряваните неща и забраняването на порицаваните неща; за изпълняването на договореностите и даването на свидетелски показания и тяхното зачитане; за отсъждане съгласно низпосланото от Всемогъщия и Велик Аллах; за прилична издръжка на семейството и децата; и други подобни, за които е потвърдено, че в религията на Всемогъщия и Велик Аллах, те са повелени и от всеки пълнолетен мюсюлманин по един безусловен и задължителен начин се изисква да ги изпълнява.

Подобни повели задължително трябва да се изпълняват, в тях не може да се проявява снизходителност и мюсюлманинът не се извинява, ако ги наруши, освен ако не се изгубят някои от условията си, или причините, или други пречки не позволят да бъдат изпълнени, или ако обстоятелствата по тяхното изпълнение го поставят в затруднено положение.

б) повелята за недб.

Всевишния Аллах е повелил мюсюлманинът да върши много дела чрез Своя Пророк (Аллах да го благослови и с мир да го дари), съществуват и доводи, че тази повеля е за недб — тоест, отговорният за своите дела пълнолетен мюсюлманин не е длъжен да изпълни онова, което се изисква от него с тази повеля и в случай, че го изостави, не се наказва поради това, че го е изоставил, но ако го извърши, ще спечели награда за неговото изпълнение. Всяко дело, за което има такъв вид повеля, се нарича “мендуб” (препоръчано).

Примери за този вид повеля са: Повелята да си изпълняват установените от сунната молитви (сунан ар-рауāтиб), наред със задължителните; изпълняването на езāн; повелята за увеличаване на издръжката на семейството и децата; за даване на дарения за добри дела извън задължителния зекят; повелята дългът да се записва; за зачитането на свидетелските показания; за храненето с дясната ръка; и други подобни, за които е потвърдено, че в религията на Всемогъщия и Велик Аллах, те са повелени и че от всеки мюсюлманин се изисква да ги изпълнява, но не като безусловни и задължителни, а като препоръчителни и желателни.

Подобни повели е добре да бъдат изпълнявани от мюсюлманина и да бъдат съблюдавани, въпреки че е разрешено да бъдат изцяло или частично изоставени, все едно дали условията са налице и условията са благоприятни, или не и все едно дали извършването им е затруднено или улеснено. Така че, мюсюлманинът, който изоставя част от тях не се упреква, както се упреква за грях и не се наказва, макар че за изоставянето на определена част от тях по-специално или за общото им изоставяне се налага порицание и упрек.

4. Затруднението привлича улеснението.

Както е известно, законите на Всемогъщия и Велик Аллах целят да постигнат абсолютното щастие за човека както в земния му живот, така и в задгробния. Именно поради това, те са дошли с улеснение за хората и премахване на затруднението от тях. Всевишния Аллах казва: “...Аллах иска да ви улесни и не иска да ви затрудни...”, (ал-Бакара: 185). Също: “...не ви наложи притеснение в религията...”, (ал-Хадж: 78). А Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Наистина тази религия е улеснение... Улеснявайте, не затруднявайте”, хадис, предаден от Бухāри.

Както е потвърдено и от религиозните норми Всевишния Аллах е позволил на пътника и болния да не говеят през месец Рамадāн. Също така е разрешил на пътника да съкращава молитвите и да ги обединява. Разрешил е очистването да става чрез тейеммум при липса на вода или при вреда от използването й. И много други предписания, които учените наричат “рухас” (разрешения) или “рухсат” (разрешение).

Опирайки се на установеното от законите на Всевишния Аллах улесняване и премахване на затруднението и вземайки предвид споменатия хадис, учените са поставили принципа: “ал-Машаккату туджлибу ат-тейсийр” (Затруднението привлича улеснението). От тази основа те са извели много второстепенни принципи, на които се базира ислямското право.

Този принцип означава, че ако обстоятелствата наложат на мюсюлманина затруднение в изпълняването на някое религиозно задължение, или ако изпълняването му по възможно най-добрия начин го постави в затруднение, това затруднение става причина да се изнамери улеснение и облекчение, което да улесни изпълнението и да премахне затруднението и с това да се премахне притеснението от мюсюлманина.

Примери за приложението на този принцип: Извинението за някои нечистотии, предпазването от които е трудно, например кръвта от раните и циреите; калта по улиците, които най-често са мръсни. Почистването от подобни нечистотии поставя човека в затруднение, а може би и да направи трудни за изпълнение много религиозни обреди (‘ибāдети), поради което за улеснение, очистването от тях е извинено.

Такива примери също са: Извинението на незнанието, което се получава при някои договаряния, например ползването на тоалетната, времето за което човек ползва тоалетната е неизвестно, както и количеството на водата, която използва. А от това следва, че и цената също в повечето случаи е неизвестна. Така че е много трудно тези неща да се определят на място за всеки ползващ тоалетната, а хората имат нужда от това и не могат да се лишат от него. Подобно на ползването на тоалетната е и наемането на бръснар.

На този принцип могат да се базират много нововъзникнали неща, като качването на големи и малки транспортни средства, тъй като основното в религията е, че трябва да се сключи договор, в който да се поясни цената и ползата преди качването.

● Границите на затруднението, което изисква улеснение.

Някои могат да си помислят, че и най-малкото затруднение ги освобождава от задължението и оправдава оставянето му. По този начин мнозина от небрежните в религията може да се опитат да се извинят и да го използват като оправдание за освобождаване от законите на Всемогъщия и Велик Аллах. Поради това учените по фикх са ни пояснили видовете затруднения и са поставили правило за вида, който се зачита и става причина за улеснението и облекчението.

— Съществува вид затруднение, което съпровожда неотлъчно религиозните задължения, защото е част от естеството на задължението. Подобен вид затруднение не оказва никакво влияние относно отпадането на задълженията или облекчаването им.

Така че, никой няма право да не говее през месец Рамадāн поради това, че усеща силен глад. Също така, ако някой има възможност да покрие разходите по хаджа и е здрав, той няма право да не го изпълни поради това, че е свързан с трудности по пътуването и отдалечаване от семейството и родината. Никой няма право да се отказва да повелява одобряваните неща и да забранява порицаваните неща поради това, че ще очаква неприятности и реакция. И други неща, тъй като тези затруднения са от обикновените неща, в които няма голямо напрежение. И почти няма отговорност в живота, в която да няма подобни затруднения. Ако те оказваха влияние, нямаше да има никакви задължения, нямаше да съществуват и законите и хората щяха да пропуснат благата както в земния, така и в задгробния живот.

— Съществува и вид затруднение, което не е от естеството на задължението. В повечето случаи задълженията могат да се отделят от него, дори може да се каже, че този вид затруднение е от непредвидените, случайни неща, които надвишават допустимото количество, които задълженията изискват в нормални обстоятелства. Този вид затруднения е на две нива:

Първото ниво е: Мюсюлманинът да очаква леко затруднение и притеснение. Като краткото пътуване, лекото боледуване, пропускането на материални облаги и други. Подобни затруднения също не оказват влияние на придържането към задълженията. Те не заслужават особено внимание и не се зачитат, защото благата за този и за задгробния свят, които мюсюлманинът спечелва като изпълнява задълженията си надвишават напрежението от тези затруднения и се отдава предпочитание на задълженията пред тяхното отпадане.

Второто ниво е: Допълнително затруднение, което заплашва живота на мюсюлманина, неговите Богатства или честта му. Като този, който примерно има възможност да отиде на хадж и да извърши поклонението хадж, но узнае, че по пътя дотам върлуват разбойници или пък се уплаши от някой, който дебне неговото отсъствие, за да ограби Богатството му или да нападне семейството му. И други подобни неща, които се считат за обезпокоителни и притеснителни по разбиранията на имащите разум и вяра. Подобни затруднения се зачитат и от религиозните закони и се считат от онези затруднения, които оказват влияние на задълженията. Понякога те налагат отпадане на задължението, а понякога облекчаване, защото обикновено те са непоносими и незачитането им може да накара мюсюлманите да пропуснат много от благата, за които законите на Всемогъщия и Велик Аллах са загрижени.

5. Осъществимото не отпада поради неосъществимото.

“Ал-Мейсур ля йаскуту би-л-ма‘сур”.

Това също е принцип от фикх. Учените по фикх го извели от този хадис. Ас-Суйути в книгата “ал-Ешбāх уа-н-назā’ир” казва: “Ибн ас-Себки каза: Това е най-известният принцип, изведен от словата на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “Ако ви наредя нещо, правете колкото можете от него”.”

Значение: Мюсюлманинът понякога може да бъде в положение, при което да е невъзможно до изпълни изцяло онова, което му е повелено или да го затруднява, но да е възможно да изпълни част от него без никакви затруднения. В такъв случай той е длъжен да изпълни онази част, която е възможна за изпълнение. Това, че известна част от задължението е невъзможна или трудна за изпълнение, не му позволява цялостно отпадане на задължението или незадължаване.

Примери за приложението на това правило: Ако човек, който трябва да вземе абдест намери вода, но тя не е достатъчна за премахването на нечистотата, той е длъжен да я използва за някои свои органи, а за останалите да направи тейеммум. Не е правилно да направи тейеммум преди да е използвал наличната вода. Ако човек намери нещо, което да закрива част от срамните му места, той е длъжен да закрие доколкото е възможно от тях. Ако болен оздравее в средата на деня през месец Рамадāн, той е длъжен да говее през останалата част от деня, също така и жената, чиято менструация се прекрати в средата на деня, плюс задължението за двамата да наваксат този ден като говеят с намерение за казā’. Ако някой има възможност да осигури част от издръжката на свой беден роднина, той е длъжен да му я осигури. Ако някой има силата да промени част от нещо порицавано, той е длъжен да го направи. И много други примери на приложение във второстепенните дейности.

Като довод за този принцип и приложенията му може да служи хадис, предаден от Бухāри с първоизточник ‘Имрāн ибн Хасийн (Аллах да е доволен от него), в който се казва: “Имах хемороиди, затова попитах Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) как да изпълнявам молитвите и той ми отговори: ‘Изпълнявай ги прав, ако не можеш, тогава седнал, ако и така не можеш, тогава легнал на една страна’.”

Цялостното послушание и доброто следване: Всяка забрана — за тахрим или за керāха, и повеля — за ийджāб или недб, които се споменават в законите на Всемогъщия и Велик Аллах, в смисъла, който пояснихме, заедно с техните изключения, принципи и правила — всичко това е по силите на всеки пълнолетен мюсюлманин и той има сили да ги изпълни, защото това е задължение, което е установено в религията. Както се знае Всевишния и Пречист Аллах натоварва хората само с това, което бива по техните сили. Всевишния казва: “Аллах възлага на всяка душа само според силите й...”, (ал-Бакара: 286).

Изхождайки от казаното, стигаме до извода, че мюсюлманинът може да постигне цялостно послушание само, ако страни от всички забрани и изпълнява всички повели както посочихме по-горе. Всевишния казва: “...И каквото Пратеника ви даде, вземете го! А каквото ви забрани, оставете го! ...”, (ал- Хашр: 7).

Този, който изостави някои от повелите или извърши някои от забраните, той не се е подчинил цялостно на изискванията на повелята и забраната и за него няма да е лъжа да се каже, че е непокорен или нарушаващ законите.

Мюсюлманинът е призован да следва образеца на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) във всичко, което не е от нещата, които са специфични единствено за него. Всевишния казва: “Пратеника на Аллах е прекрасен образец за вас за всеки, който се надява на Аллах и на Сетния ден, и често споменава Аллах”, (ал-Ахзāб: 21). Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) никога не е изоставял нещо, което му е било повелено или да се е доближавал до нещо, което му е било забранено, освен ако е било поясняване на закон и разясняване на вида на задължението.

На светлината на казаното дотук трябва да се разбират и словата на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “...вършете, колкото можете, от онова, което съм ви повелил...”. Също и словата на Всевишния: “...бойте се от Аллах, колкото ви е по силите, и слушайте, и се покорявайте ...”, (ат-Тагāбун: 16). И всичко, което е в този смисъл, като казаното от Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “Вие няма да имате силите и няма да можете да изпълнявате всичко, което ви повелих, но бъдете благоразумни и не се бойте”, хадис, предаден от Ахмед и Абу Дāуд. Тоест, искайте се с делата си благоразумното и правотата, а благоразумно е онова, което е по средата между две крайности и в което няма залитане към някоя крайност — без прекаляване и без небрежност.

6. Строгост в избягването на забранените неща и обезкореняване на развалата (фесāд).

Законите на Всемогъщия и Велик Аллах се стремят винаги да възпрепятстват извършването на злото или поникването на семената на развалата. Затова виждаме това огромно внимание, което се отделя на забраните и което може би е по-голямо от вниманието, отделяно на повелите. Това разбира се, не означава снизходителност към повелите, а строгост относно избягването на забраните изобщо и по-специално на онези, които са за тахрим. Защото забраната на Мъдрия Законодател е спомената не за друго, а затова че в забраненото нещо се съдържа безспорна развала и неизбежна вреда. Именно поради това никой не е извинен да извършва нещо, за което има забрана за тахрим, освен при крайна принуда или неотложна нужда, както вече бе пояснено.

Оттук проличава и опасността на пътя, който са поели мнозина от мюсюлманите, особено в тези времена, в които противоречията в живота на хората са толкова много разпространени. Например можете да срещнете хора, които се стремят да изпълняват повелите и задълженията, понякога дори да проявяват строгост по отношение на неща, които са мендуб (препоръчани) или мустахабб (желателни), но в същото време да бъдат снизходителни по отношение на забраните или може би дори и да извършват много от забраните. Виждаме например човек, който говее да има работа с лихва; жена, която е ходила на поклонението хадж, да не се забражда. Те се извиняват със съобразяването с потребностите на времето и одобряването на множеството и смятат, че тези ‘ибāдети ще ги спасят при Всемогъщия и Велик Аллах, че те ща са им достатъчни, за да бъдат зачетени за мюсюлмани, имащите страх от Аллах, в Деня на представянето пред Господаря на световете. Това е противно на установеното от мъдрите закони на Аллах и сунната на имама на пророците, противно на разбраното от най-бележитите сахаба, имамите и таби‘ийн, че основното в религиозния обред (‘ибāдета) е избягването на онова, което Всемогъщият и Велик Аллах е забранил, че пътят за спасението е човек да се бори със своето его и прищевки и да ги накара да изоставят забранените неща и че наградата от това надвишава многократно наградата от извършването на задълженията. Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Предпазвай се от забранените неща и ще бъдеш най-големият поклонник” — хадис, предаден от Тирмизи. ‘Ā’иша (Аллах да е доволен от нея) казва: “Който желае да изпревари прилежния нека изостави греховете”. ‘Омар ибн ал-Хаттāб (Аллах да е доволен от него) бил запитан за хора, на които им се приисквало да извършат прегрешения, но не ги вършели, и той отговорил: “Това са хора, сърцата на които Аллах е поставил на изпитание за такуа и за тях ще има опрощение и огромна награда”. ‘Абдуллах ибн ‘Омар, който е имамът на поклонниците, (Аллах да е доволен от него и баща му) казва: “Да върнеш един дāник от харāм е по-добро, отколкото да дадеш сто хиляди в името на Аллах”. [“Дāник” — една шеста част от сребърна монета.]

Ал-Хасан ал-Басри (Аллах да се смили над него), който е от най-известните сред таби‘ийн, казва: “Няма по добро поклонение за поклонниците от изоставянето на нещата, които Аллах им е забранил”.

‘Омар ибн ‘Абдул‘азиз[1] казва: “Такуа не е да се изпълнява кийāму-л-лейл[2] и да се говее през деня, а между тях да е безпорядък, такуа е да се изпълнява онова, което Аллах е предписал в задължение и да се изоставя онова, което Аллах е забранил. А ако наред с това се изпълни и друго благодеяние, то това е добро към доброто”.

Така установяваме, че изоставянето на прегрешението е по-важно от изпълняването на благодеянието, без това да означава — както вече казахме — мюсюлманинът да се отнася с пренебрежение към задълженията, както би се харесало на тези, които имат “болни” сърца и “слаби” души. Такива хора харесват да проявяват небрежност в законите на Всемогъщия и Велик Аллах, те не изпълняват никакви повели и твърдят за себе си, че са по-добри от онези, които изпълняват молитвите и говеят, под предлог, че отношението им към хората е добро — а религията е добро отношение, и че те не извършват прелюбодеяния и порицавани дела.

Тяхната позиция и позицията на подобните на тях е отклонение от правилната посока на пътя. Тяхната позиция опорочава понятието ислям и поведение на мюсюлманин, както пояснихме по-горе в изследването.

7. Отблъскването на нещата, които водят до вреди е поставено пред привличането на ползи.

“Дар’у-л-мафāсид мукаддемун ‘аля джелби-л-масāлих”.

Това е принцип във фикх, извлечен от учените от констатираната строгост на Законодателя по отношение на забранените неща. Той означава: Ако възникне един проблем, в който са противопоставени страната на ползата и страната на вредата по начин, при който ако се съблюдава привличането на ползите, ще се осъществи вредата, а ако се съблюдава отхвърлянето на вредата, ще се пропуснат ползите, то при такъв случай без никакво съмнение задължително е да се съблюдава страната по отхвърлянето на вредите в изпълнението или изоставянето. Това е така, защото вредата много бързо се разпространява, нейното влияние се разпространява като разпространяването на огъня в сухата трева. Така че, най-мъдрото и най-благоразумно решение е възпрепятстването на случването й, дори това да доведе до лишаване от някои ползи или тяхното закъсняване.

Примери за прилагането на този принцип във второстепенните дела: Забраняването да се продава грозде на човек, ако се узнае, че той ще направи от него вино, дори и да заплати цена, по-висока от другите. Забраняването да се търгува с алкохол или да се произвежда, дори в това да има печалба или икономическа изгода. Подобно на тях е и покупко-продажбата на каквото и да е нещо, което е забранено според религиозните закони. По същата причина се забранява на жената да работи, дори в това да има полза за нея, ако в работата си ще работи с мъже или ще остава сама с тях, за да се отстрани развалата прелюбодеяние и извършването на безнравствена постъпка, което е най-честият резултат от това. Нещо повече, дори и на мъжете се забранява да работят подобна работа. Приложенията на този принцип във второстепенните дела са много.

Като довод за този принцип и приложенията му — също — може да се използва и потвърдената от Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) забрана жената да пътува сама, без мъжа си или някой от най-близките й родственици. В хадис, предаден от Бухāри и Муслим — цитатът е по неговите думи — с първоизточник Абу Хурайра (Аллах да е доволен от него) се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Не е позволено на жена, която вярва в Аллах и в Съдния ден да пътува на разстояние един ден освен със зи-махрам”. “Зи-махрам” — тоест мъж от родствениците, за когото тя никога няма право да се омъжи, като бащата, сина, брата, чичото и други подобни.

Тук му е мястото да споменем, че считането за наличие на ползи или произтичаща вреда се основава на надделяващото предположение, не на удостоверяването. В него се съблюдава надделяващото, разпространеното, без да се обръща към рядкото. Докато надделява предположението, че от дадено дело ще произтече вреда, то е забранено, дори и да нямаме категоричен довод за него. Същото е положението и ако от неговото естество е обикновено да причинява вреда, дори и при многократни да се случи без да произведе никаква вреда.

Няма зачитане на непреобладаващата вреда: Съществуват действия, които съдържат известна вреда, но те водят до ползи, които надвишават многократно вредата и надделяват над нея. В такива случаи подобни действия се разрешават или биват задължителни с оглед на надделяващата полза в тях. В такива случаи не се обръща внимание на вредата, защото тя не преобладава. Примери за това: Разрешаването да се ампутира болен орган, ако ампутацията ще спаси живота на човека; също така лъжата с цел да помири враждуващите страни. В действителност, тези и подобни дела се отнасят до изпълняването на по-малката вреда, избягвайки по-голямата. Така например, вредата от оставането на болния орган, което може да струва живота на човека е по-голяма от вредата от ампутирането му. Също така, вредата от продължаването на враждата между хората, която може да бъде повлечена до вкореняване на омраза и ненавист и да се стигне до много раздори е по-голяма от вредата от лъжата, която няма да навреди на никого и няма да ощети никого.

8. Някои от причините за гибелта на народите.

Благородният Пратеник (Добрите пожелания и приветствия да са за него) ни поясни като причини за гибелта на народите, за разцеплението на тяхното единство, за изчезването на силата им, и за заличаването им от лицето на земята — понякога — две, а именно:

— Многото въпроси и неестествеността в тях; и противопоставянето в нещата и несъблюдаването на законите на Всемогъщия и Велик Аллах. Нека поясним това:

Забраната на въпросите и позволяването им: Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е забранил на сво