ХАДИС: РЕЛИГИЯТА Е НАСТАВЛЕНИЕ
« الدين النصيحة. قلنا: لمن؟ قال: لله، ولكتابه، ولرسوله، ولأئمة المسلمين وعامتهم » — رواه مسلم.
От Абу Рукаййа Тамим ибн Аус ад-Дāри (Аллах да е доволен от него) е предадено, че Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казал: “Религията е наставление”. При което те го попитали: “За кого?” А той отговорил: “За Аллах, за Неговата книга, за Неговия Пратеник, за водачите на мюсюлманите и техните народи”. — Хадис, предаден от Муслим.
Хадисът е разказан от Муслим в глава “Вярата” (ал-Имāн), раздел “Пояснение на това, че религията е наставление” (Бейāн енне-д-дийне ан-насйха), номер 55. Този хадис е от единичните хадиси на Муслим. Ан-Науауи казва: “От Тамим ад-Дāри няма никакъв хадис от Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) в сборника на Бухāри. Освен това, с изключение на този хадис в сборника на Муслим няма друг хадис, предаден от него”.
Абу Дāуд го разказва в глава “Приличие” (Адаб), раздел “Относно наставлението” (Фи-н-насийха), номер 4944.
Несā’и го разказва в глава “Клетвата във вярност” (ал-Бей‘а), раздел “Наставлението е за водача” (ан-Насийха ли-л-имāм), 7/ 156.
Значението на хадиса:
Този хадис е от многозначните слова, с които се отличава нашият Пророк (Аллах да го благослови и с мир да го дари). Той се състои от кратки думи, които съдържат много значения и очевидни ползи. Можем да кажем също, че останалите религиозни предписания — основни и второстепенни — влизат под него, дори и само под една част от него, а именно под израза “за Неговата книга”. Тъй като Книгата на Всевишния Аллах съдържа всички религиозни въпроси — основни и второстепенни, свързани с делата и с убежденията. Повярва ли човек в нея, приложи ли нещата, които тя съдържа, за които трябва да наставлява, той ще е събрал всичките религиозни норми. Всевишния казва: “...Не пропуснахме нищо в Книгата...”, (ал-Ен’āм: 38). Поради това учените са казали, това е хадис, на който се основава ислямът.
Пояснение на някои думи от хадиса:
“الدين” (Ад-Дийн — религията) — Тук с религията се им предвид ислямската религия. Тоест, опората на религията и нейната същност е наставлението.
“النصيحة” (Ан-Насийхату — наставлението) — Това е дума, с която се има предвид да искаш доброто на наставлявания. Буквално тази дума означава чистота, неподправеност, искреност. Арабите казват “Насахту-л-‘асала” (пречистих меда), когато го очистват от восъка. Казано е също, че думата “насаха” е взета от израза “насаха ар-раджулу саубаху” (човекът приши дрехата си), като по този начин наставляващият човек е оприличен в това, което предлага на наставлявания, с поправянето на дрехата.
“أئمة المسلمين” (’Е’иммату-л-муслимийне — водачите на мюсюлманите) — техните управници.
“عامتهم” (‘Āмматухум — техните народи) — останалите мюсюлмани, без управниците.
Разбиране на хадиса и онова, към което насочва:
1. Наставлението е за Аллах.
Това означава искрено да вярваш в единството на Всевишния Аллах; да отричаш Той да има съдружници; да отричаш неверието в Неговите качества; да Го окачествяваш с всички Негови величествени и съвършени качества; да Го пречистваш от всякакви недостатъци; да си искрен в намерението си, когато Му служиш; да Му се подчиняваш и да страниш от греховете; да обичаш и да мразиш заради Него; да дружиш с този, който Му се подчинява и да изпитваш неприязън към този, който не Му се подчинява. Ако мюсюлманинът се придържа към това в своите слова и дела, то се завръща при него с полза както в земния, така и в задгробния живот, защото Всевишния и Пречист Аллах няма нужда от наставленията на наставляващите.
2. Наставлението за Книгата на Аллах.
Това означава искрено да вярваш, че всички низпослани свише книги са от Всевишния Аллах; да вярваш, че този Коран е завършващата за тях и свидетелка против тях; да вярваш, че красноречивият Коран е словото на Всевишния Аллах, че Той го е запазил както в редовете, така и в сърцата и че се е ангажирал с това. Всевишния казва: “Наистина Ние низпослахме Напомнянето [Свещения Коран] и Ние непременно ще го пазим”,( ал-Хиджр: 9).
Наставлението на мюсюлманина за Книгата на неговия Господ — Свещения Коран, се постига с:
а) неговото четене и наизустяване;
Тъй като чрез четенето се придобиват знания и познания, душата и съвестта се пречистват и се увеличава благочестието и такуа (боязънта от Аллах). Когато човек чете Корана печели големи добрини, които се записват в неговата страница, печели и застъпничеството, което ще намери в Съдния ден. В хадис, предаден от Муслим се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Четете Корана, защото в Съдния ден той ще бъде застъпник за вас”. Що се отнася до наизустяването на Книгата на Аллах, то съживява сърцата със светлината от Книгата на Аллах. Такъв човек спечелва голямо достойнство и чест сред хората в земния живот, спечелва също и висока степен, до която ще се издигне според количеството на наизустените айети и сури от Книгата на Аллах в Съдния ден. Абу Дāуд и Тирмизи разказват следния хадис от Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари): “На четеца на Корана в Съдния Ден се казва: “Чети и се възнасяй. Чети красиво така както четеше на земята. Твоето място [в Рая] ще бъде при последната айа, която ще прочетеш”[1].
б) с красивото му четене и подобряването на гласа с неговото четене;
Това е нещото, което прави четенето да се всели в душата и да отеква в сърцето. В хадис, предаден от Бухāри се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Не е от нас онзи, който не чете на глас Корана”.
в) с обмисляне на значенията му и разбиране на айетите му;
Всевишния казва: “И нима не размишляват над Корана или сърцата им са под ключ?”, (Мухаммед: 24.
г) с преподаването му на поколенията на мюсюлманите;
За да могат да поемат опазването на Книгата на Аллах. Изучаването на Корана и неговото преподаване е пътят на нашата слава и щастие. В хадис, предаден от Бухāри се казва, че Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Най-добрият от вас е онзи, който изучава Корана и го преподава”.
д) с разбиране и прилагане.
Тъй като няма полза от четене, в което няма разбиране, така както няма полза и от разбиране, без прилагане. Най-важните зрели коранически плодове, до които достигаме са тези, до които достигаме след разбиране и прилагане. Непристойно за нас е да знаем и да не прилагаме. Всевишния казва: “О, вярващи, защо говорите онова, което не вършите? Най-омразно пред Аллах е да говорите онова, което не вършите”, (ас-Сафф: 2-3).
3. Наставлението за Пратеника на Аллах.
Това означава да вярваме в неговото послание и във всичко, което ни е предал — от Корана и сунната. Също така означава да го обичаме и да му се покоряваме. В обичта на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) се съдържа и обич към Всевишния Аллах. В Корана се казва: “Кажи: “Ако обичате Аллах, последвайте ме! И Аллах ще ви обикне...”, (Āли ‘Имрāн: 31). В покоряването на Пратеника на Аллах (Аллах да го благослови и с мир да го дари) се съдържа и покоряване на Аллах, Всемогъщия, Великия. В Корана се казва: “Който се покорява на Пратеника, вече се е покорил на Аллах...”, (ан-Нисā’: 80). Наставлението за Пратеника на Аллах, след неговата смърт, изисква от мюсюлманите да четат неговото житие; да възприемат неговите нрави (Аллах да го благослови и с мир да го дари); да следват неговите примери; да се придържат към неговата сунна и на думи, и на дело; да извлекат от неговия живот и битки уроци, поуки и назидания; да разпространят сунната сред хората; да защитават сунната от обвиненията на враговете и користните им цели, от претенциите на лъжците и от измислиците на тези, които престъпват границите.
4. Наставлението за водачите на мюсюлманите.
Към водачите на мюсюлманите спадат техните управници, заместниците на управниците и учените.
Що се отнася до управниците на мюсюлманите, те трябва да са избрани измежду мюсюлманите, за да може подчинението на тях да бъде задължително. Всевишния казва: “...покорявайте се на Аллах и се покорявайте на Пратеника и на удостоените с власт сред вас...”, (ан-Нисā’: 59). Нашето наставление за тях означава ние да обичаме тяхното благочестие, благоразумие и справедливост, а не да обичаме техните личности заради личното ни облагодетелстване, постигнато благодарение на тях. Нашето наставление за тях означава ние да обичаме обединението на общността, което се постига при тяхното справедливо управление и да ненавиждаме разединението на общността и загубата на хора, което се постига при управлението на безразсъдните тирани... Нашето наставление за тях означава ние да им помагаме за правдата, да им се покоряваме в нея, да им напомняме за нея и да я посочваме с доброжелателство, мъдрост и по един деликатен начин. Няма нищо добро в общност, която не наставлява своите управници и не казва на тиранина: “Ти си тиранин”. Няма нищо добро в управник, който унижава своя народ, който запушва устата на наставляващите, който запушва своите уши, за да не чуе правдата и ненавижда някой да я изрече. Когато общността стане като стадо — не използва правото си да наставлява управниците, а управникът започне да безчинства — не приема наставления, това означава унижение, разорение, разгром и позор. И всичко това се случва тогава, когато общността се отклони от исляма, когато неговите принципи и идеи бъдат преиначени и изопачени в словата и делата на хората.
Що се отнася до учените, тяхната отговорност по отношение на наставляването за Книгата на Аллах и сунната на Неговия Пророк е голяма. Тя изисква от тях да отхвърлят заблуждаващите прищевки относно Корана и сунната като поясняват тяхното значение по начин, който противоречи на всякакви прищевки. Също така, да отхвърлят слабите мнения на учените, породени от техните несполуки; да поясняват достоверните и слаби хадиси, които се разказват в сборниците с хадиси, след като ги изследват за недостатъци по правилата на джарх и та‘дийл (дискредитиране и кредитиране).
Тяхната отговорност относно наставляването на управниците и призоваването им да отсъждат според Книгата на Аллах и сунната на Неговия Пророк е по-голяма и по-велика, ако те допуснат някакви пропуски в нея, Всевишния Аллах ще им държи сметка за нея и те няма да са сред онези всеотдайни борци, които казват истината в лицето на управниците. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) е казал: “Няма по-голям джихад от това, истината да се каже пред тираничен владетел”. Всевишния Аллах ще им държи сметка, ако подстрекават управниците да продължат в своята тирания и заблуда, подведени от техните лъжливи хвалебствия или ако се оставят да бъдат манипулирани и се превърнат в рупор на управниците.
Нашето наставление за тях е да им напомняме за тази отговорност, стоварила се на техните плещи; да им вярваме, докато може да им се вярва; да предпазваме езиците си от тяхното опетняване или упрекване, защото това подронва техния престиж и предизвиква неправилна представа и подозрения.
5. Наставлението за всички мюсюлмани.
Това означава мюсюлманите взаимно да се напътстват към онова, което е добро за тях както в задгробния им живот, така и в земния. Но за съжаление трябва да отбележим, че мюсюлманите са пренебрегнали този вид наставления едни към други, особено що се отнася до задгробния им живот, като са концентрирали цялото си внимание единствено върху земните интереси и съблазни... Нека сега видим как трябва да е това наставление. То не трябва да се ограничава само с думи, а да преминава и в дела. В ислямската общност наставлението трябва да се проявява в благоприличното облекло както на жените, така и на мъжете; във възпирането на грешките; в отблъскването на вредите; в привличането на ползите; в повеляването на одобряваните неща и забраняването на порицаваните; в почитането на възрастните; в милосърдното отношение към малките; в изоставянето на измамите и завистта; дори това да навреди на живота на наставляващия или на неговите Богатства.
6. Най-значимият вид наставления.
Един от най-значимите видове наставления между мюсюлманите е да се даде съвет на този, който иска да се съвещава по някакъв въпрос. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Ако някой поиска съвет от своя брат, нека той му даде съвет”. Друг от най-значимите видове наставления между мюсюлманите е да се окаже подкрепа на някой брат в негово отсъствие, като се защитава и по този начин му се помага. Защото този вид наставление — в отсъствието на човека, говори за искреността на наставляващия. Пророкът (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казва: “Едно от правата на мюсюлманина над другите мюсюлмани е да му се желае доброто, когато той отсъства”.
7. Единствени по своя род мнения на учените относно наставлението.
Ал-Хасан ал-Басри казва: “Ти не можеш да постигнеш истинското ниво на наставление на своя брат, докато не му наредиш онова, което е невъзможно за него”.
Също той казва: “Някои от сподвижниците на Пророка (Аллах да го благослови и с мир да го дари) казваха: ‘Аллах обича най-много онези хора, които правят така, че другите да заобичат Аллах и Той да ги заобича и желаят добро по земята’.”
Абу Бакр ал-Музани казва: “Абу Бакр (Аллах да е доволен от него) не превъзхождаше сподвижниците на Мухаммед (Аллах да го благослови и с мир да го дари) с говеене, нито с молитви, но с нещо, което имаше в сърцето си. Онова, което имаше в сърцето си бе обич към Аллах, Всемогъщия, Великия, и желанието на добро към хората”.
Ал-Фадил ибн ‘Ийāд казва: “Хората при нас не са постигнали онова, което са постигнали с много молитви и говеене, а с великодушие, сърдечна чистота и желание на доброто на общността”.
8. Етика на наставлението.
Едно от основните неща от етиката на наставляването в исляма е мюсюлманинът на наставлява своя събрат и да го поучава тайно. Това трябва да е така, защото както той по този начин скрива някакъв недостатък на своя събрат, така и Аллах ще скрие някой негов недостатък и в земния, и в задгробния живот. Някои са казали: “Този, който поучава някого на четири очи, той го наставлява. Този, който поучава някого на всеослушание, той не прави нищо друго, освен да го порицава”.
Ал-Фадил ибн ‘Ийāд е казал: “Вярващият потулва и наставлява, нечестивият изобличава и посрамва”.
9. Ползи от хадиса.
— Да наставляваш и да желаеш доброто е вяра и ислям. Вярата се постига и с дела, както се постига и със слова.
— Да наставляваш и да желаеш доброто е задължение, което е фарз-кифāйа, ако някой го направи, отпада от другите.
— Да наставляваш и да желаеш доброто е задължение според възможностите. Ако наставляващият прецени, че неговият съвет ще се приеме, че каквото каже, ще се изпълни и няма да има лоши последствия за него, той може да пристъпи към това дело. Но ако го е страх да не навлече някаква неприятност на себе си, тогава той има право на избор да го направи или не.
[1] Хадис, предаден от Тирмизи (2914). За който казва, че е добър и достоверен хадис. Предаден е и от Абу Дауд (1464).
Портал