Ибрахим Карлсон

В търсене на истината

Как Ибрахим Карлсон намери пътя

Роден съм, бих казал в обикновено шведско семейство, в което всички се обичахме. Нямахме почти нищо общо с религиите. До двайсет и пет годишната си възраст живях без да отдавам някакво значение на съществуването на Създателя или на духовния живот.
В ученическите си години бях луд по книгите и почти цялото си време прекарвах в училищната библиотека. Веднъж ми попаднаха някои глави от английския коментар на Свещения Коран. Дори не си спомням кои точно съм чел. Но помня, че онова което прочетох, ми се стори удивително смислено и интересно, което много ме впечатли.
Но все пак си оставах далеч от религията. В моя живот нямаше място за Всевишния, а и не изпитвах необходимост от Него. За мен съществуваше Нютон, който бе обяснил как е възникнала Вселената и това ми бе достатъчно.
Минаха години, учението свърши и аз започнах работа. Като спечелих малко средства, създадох свой дом и за пръв път си купих чудесен компютър. Същевременно се занимавах с любителска фотография. Почти всеки ден снимах интересни за мен пейзажи и ги подреждах. Веднъж, докато правех снимки с телеобектив на някакъв пазар, върху мен връхлетя някакъв ядосан чужденец и ми заяви, че решително не е съгласен да снимам майка му и сестра му. Чудни хора са тези мюсюлмани, си рекох.
След това имах още няколко случки, свързани с исляма. Не мога да ви обясня какво и защо точно съм правил тогава. Не мога да ви обясня защо отидох в Ислямския информационен център в Швеция и защо се абонирах за тяхното периодично издание. И защо си купих Корана, преведен от Юсуф Али, защо си набавих и книгата “Ислямската ни вяра” Всички тези неща не бяха следствие от някакво продължително търсене и размисъл.
Корана бях прочел почти изцяло. Тогава именно се замислих колко логична и прекрасна книга е той. Но в душата ми все още нямаше място за Създателя. През следващата година отидох на Райския остров, където възнамерявах да правя есенни снимки. Изведнъж усетих, че съм пленен от чувства, които дотогава ми бяха чужди. Стори ми се, че съм малка частица от едно голямо цяло. Една микроскопична частица във вселената на Създателя. По-рано никога не бях изпитвал подобно нещо. Това бе някакво невероятно чувство! Бързо се успокоих, след което ме обхвана някакво ново вълнение. И най-важното - накъдето и да се обърнех, навсякъде долавях съществуването на Създателя.
Да открия истината за себе си продължи много по-кратко, отколкото си представях. Една вечер като се връщах от работа, гледам почти всички в автобуса дремят. Аз пък с удивление наблюдавах слънцето, което обагряше в оранжево и розово разпръснатите по небето облаци и бавно залязваше. Как прекрасно и мъдро Създателят управляваше света! Ние не бяхме безчувствени роботи.. Следователно не можех да приема съвършенството на сътворението само чрез опитите в химическите и физическите лаборатории. Сърцето ми се нуждаеше от отвъдматериални обяснения, за да бъде задоволено.
Една сутрин, когато се събудих, първата мисъл, която ме озари, беше колко голям длъжник съм и колко признателен трябва да бъда на Всевишния, Който ми даряваше този ден, пълен с нови възможности. Това ми състояние беше толкова естествено, че все едно през целия си живот всяка сутрин съм се събуждал така.
След тези изживявания вече не бях в състояние да отрека съществуването на Всевишния. Но не беше лесно да го призная и приема изведнъж, след двайсет и пет годишен период на отрицание и мигом да стана вярващ.
Но вече бях стигнал до една точка, от където връщане назад нямаше. Създателят ми сочеше нов път. Отново се зарових в книгите в търсене на истината по онези теми, които ме измъчваха. Най-сетне се осмелих и потърсих най-близката джамия и заявих, че искам да се срещна с мюсюлманите, които се молят там. С треперещи от вълнение крака влязох в джамията, покрай която по-рано бях минавал много пъти, ала никога не бях проявявал интерес да вляза и да я разгледам. Вътре се запознах с чудесни хора. Те ми дадоха много книги за четене и ми предложиха план, по който можех да ги посещавам по домовете им. Всичко онова, което ми разказваха и отговорите на въпросите ми бяха крайно логични и точни. След това ислямът се превърна във важна част от моето съществувание. Започнах редовно да се моля и за първи път в живота си отидох на петъчна молитва. Въпреки че бях застанал най-отзад и нищо не разбирах от онова, което разказваше имамът, това богослужение много ми хареса. След проповедта всички станахме рамо до рамо, образувахме прави, плътни редици и продължихме поклоните. Това бе един от невероятно вълнуващите моменти в моя път към усвояване на исляма. Едновременното изпълнение на ритуала от тези подредени в редици двеста мъже, които с най-искрени чувства се бяха изправили в името и възвеличаването на Аллах! Беше невероятно!
Лека полека умът ми влезе в синхрон със сърцето. Исках да се видя как ще изглеждам като мюсюлманин. Но дали наистина бих възприел исляма като религия? Отдавна бях напуснал официалната църква в Швеция. Е, добре, можех ли по пет пъти на ден да изпълнявам обредите? Щях ли лесно да се откажа от някои навици при храненето? Какво щяха да кажат семейството и приятелите ми? Добре помнех как семейството на моя мюсюлмански събрат Юмер искаше да го настанят в психиатрията, затова че бе приел исляма... Бях ли готов да посрещна с открити гърди всички подобни реакции?
Когато настъпи лятната ваканция, реших окончателно: трябва да приема исляма! Същата година лятото беше сравнително хладно. Ако времето беше топло, нищо не би ме спряло да отида на море. След новините, по време на прогнозата за времето, в десния горен край на картата на страната ни грееше ярко слънце. Виках си: утре, вдругиден, по-други ден... Така минаха доста дни. Времето все още продължаваше да бъде облачно и ветровито. Като че ли Всевишният искаше да ми напомни, че времето ми вече изтича. Повече не можех да отлагам.
Взех един душ, облякох си чисти дрехи, изминах разстоянието от един час и пристигнах в джамията.
Там съобщих на моите събратя желанието ми и след обедния намаз, в тяхно присъствие, аз произнесох свидетелските слова: “Ля иляхе илляллах, Мухаммедун расулюллах!” Обстоятелството, което ме успокоява е, че семейството и приятелите ми уважиха моето предпочитание и ме приеха като такъв. Е, не че не се учудиха малко. На тях им се струва, че от някои традиции и обреди като петкратния намаз, отказа ми от свинското са неща, кои го след време ще се откажа. Но с помощта на Аллах ще им покажа, че те се лъжат. И ще продължа усилията си като мюсюлманин да се усъвършенствам по пътя на Аллах.

Айтен Ядигяр

Източник