Възвръщането на вакъфските имоти
Мюсюлманското изповедание в Република България е водило и продължава да води дела за възвръщането на вакъфите, които са били отнети или одържавени. Разбира се, това не е лека задача.
Проблемът с вакъфите датира още от отделянето на България от Османската империя. Една от основните задачи на финансово министерство, след отделянето на България от Османската империя, е решаването и на т. нар. вакъфски въпрос. Той възниква още с основаването на новата държава. През 1870 г. „Устав за вакъфите” ги разграничава на няколко вида: султански и частно-управлявани, както и според предназначението им - свещени (за джамии, текета, гробища и т. н.), посветени (за имарети, болници, чешми), обикновени (джамийски).
Естеството на вакъфската институция поражда ред юридически проблеми още в предварителния Санстефански договор от 3 март 1878 г. От юли 1878 г. вакъфите са предадени във владение на градските и окръжните съвети, а доходите от тях се вливат в перо „условно поступившие” на хазната. Така мюсюлманското духовенство остава без имотите си и без съществената част от доходите му.
Начало на нормативно уреждане на вакъфския въпрос е поставено едва през декември 1879 г., след месеци протакане от Българските власти.
Липсата на нормативно решение на вакъфския въпрос развързва ръцете на българското правителство и в частност на финансово министерство. Пръв е проблемът с връщането на вакъфските имоти на техните собственици. Руските власти фактически ги отчуждават и единственото, което извършва Финансовият отдел на Съвета на РИК, е проучване на местонахождението, размера, състава, произхода, целта на вакъфите в Търновска, Видинска и Русенска губерния и в Самоковски окръг. През следващите години (1880 и 1884 г.) са изготвени още по-подробни ведомости (по градове, по окръзи и за цялата страна). Благодарение на това властта е осведомена, че по-голямата част от вакъфите в Княжеството са посветени на джамии, текета, медресета, чешми и училища, а вакъфи с частни притежатели или дарени на Мека и Медина почти липсват. Затова не е изненадващ „Циркулярът” на външния министър и премиер Драган Цанков до окръжните управители от 11 .VII. 1880 г., само два дни след приетите „Правила за „Духовно управление”. В документа се нарежда да се подготвят предаване само джамийските вакъфи, и то на действащите храмове. Те ще се опишат в регистри, които ще могат да се коригират (в смисъл редуцират) от (доминираните от българи) окръжни и градски съвети. Останалите имоти, дори на отворени джамии, няма да се връщат, а приходите им ще се контролират от окръжните съвети. Така само с един документ правителството показва как едновременно изпълнява чл. 5 и 62 от Берлинския договор и чл. 29-30 от Духовните правила и как нарушава чл. 12 на съшия договор и чл. 67-68 на Търновската конституция.
Предаването на джамийските вакъфи започва едва след възстановяване на дипломатическите отношения с Портата през ноември 1882 г., след официални молби на окръжните мюфтии.
През 1883-1884 г. започва частична реституция, при която са върнати на джамийските настоятелства имотите им в Балчишко, Провадийско, Русенско. Севлиевско. Силистренско, Видинско, Разградско, който процес не е завършен до 1885 г. Частичната реституция не става в Самоковско, Берковско и Шуменско чак до 1886 г.
Черната джамия в София, Яли джамия във Видин, джамията на Полицейска улица в Кюстендил, джамията в Кула са само няколко примера за превръщане на храмове във военни складове и казарми. Част от столичните джамии са използвани за печатници, а Бююк джамия - за музей и библиотека. Софийският окръжен съд се помещава в сградата на турското мъжко училище, а Самоковската ТП станция - в мюсюлманското девическо училище.
Друг начин за отчуждаване на вакъфски имоти от руските власти е присвояването им с мотива, че са бивши владения на православната църква.
Трети начин за отчуждаване на вакъфски имоти е даването им под наем. Тази практика е строго регламентирана още във вакъфнаметата и в османския „Устав за вакъфите”. Така постъпва и руското управление, за да извлича приходи в Русе, Силистра и окръга, Разград и Рахово. Българските правителства също възприемат практиката, като арендните постъпления влизат до август 1880 г. в окръжните, а след тази дата - в държавната хазна под прекия контрол на финансово министерство.
Богатото наследство от джамии, магазини, училища, безистени, магазини и др., оставени от Османската империя на мюсюлманското изповедание в България, с течение на годините постепенно намалявало. Причината за това било изземването им от държавата, както и разрушаването им, след което са били преобразявани или след разрушаването им върху тяхното място са се застроявали сгради.
Според чл. 42 от Търновската конституция църковните работи на християни от неправославно изповедание и на друговерци, в т.ч. естествено трябва да се привлекат и мюсюлманите в страната, се управляват от техните духовни власти, но под върховния надзор на надлежния министър, според законите, които ще се издадат за този предмет, ще рече, вътрешните български закони, а не според шериатското или друго верско право.
Първият устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България и въобще в българската държава е утвърден от Цар Борис ITT с Указ № 12/1919 г. и обн. в ДВ, бр. 65/26.06.1919 г. С акта на утвърждаването и обнародването му посоченият по-горе устав се е превърнал в акт, уреждащ в императивните си части по задължителен начин отношенията, както вътре във вероизповедната общност на мюсюлманите, така и отношенията на този общност със съответните граждански власти. Следователно на основата на устава от 1919 г. до заменянето му със следващия устав през 1951 г., са се уреждали различните положения свързани с различните „вакъфнаме”-та и с вакъфските имоти.
В гл. VIII, „Вакъфи”, и по-точно в параграф 168 от устава, е предвидено, че вакъфите се управляват от настоятелствата на мюсюлманските вероизповедни общини, като вакъфите, управлявани до този момент съгласно учредителните им актове „вакъфнаме” от мютевелии, се отнемат от ръцете на последните и преминават в настоятелствата при условията на съответното вакъфнаме. Съгласно параграф 171 от този устав пък настоятелствата не са имали право да отчуждават и ипотекират без предварителното разрешение на тогавашното Министерство на външните работи и изповеданията. Същото изисква и параграф 173 от устава. Доколкото липсват данни за наличието на такива разрешения в подобни случаи не би могло да се приеме, че е могло валидно по пътя на сделка собствеността върху вакъф да премине от съответното мюсюлманско настоятелство в имуществения кръг на мюсюлманско читалище или на училищното настоятелство на мюсюлманско светско или духовно училище. По-същественото е, че това изключва и давността като допустим придобивен способ доколкото липсата на съответно разрешение от овластен административен орган изключва вакъфа от гражданския оборот до издаване на самото разрешение.
Сходно е и уреждането на вакъфските имоти в следващите устави на мюсюлманите в Република България, действували до приемането на устав през 2000 год., а именно: чл. 129 от устава от 1951 г.; чл. 99 и сл. на устава от 1992 г., чл. 93 и сл. от устава от 1994 г. изм. през 1996г. и чл. 96 от устава, приет на 23.10.1997 г. утвърден със заповед № Р-49/ 28.10.1997 г.
По-специално отношение към известните ми спорове има чл. 102, ал. 1 от устава приет на 04.05.1992 г.. който е действал към момента на фактическото начеване на процеса по възвръщане на собствеността от различните вероизповедни общности в страната. Този текст предвиждаше, че всички движими и недвижими имоти на мюсюлманското вероизповедание са собственост на мюсюлманските джамийски настоятелства, като такива имоти могат да се притежават за задоволяване на служебните му нужди и от Главно мюфтийство.
Доколкото по силата на устава от 1919 г. и на устава от 1951г. даден вакъф, а това означава и принадлежностите му, са собственост на съответните вероизповедни общини, респ. настоятелства.
Този режим на вакъфските имоти е променен едва с Устава от 28.10.2000 г., съгласно чийто чл.95, ал.1. собственик на всички вакъфи в страната вече не е отделното настоятелство, а Мюсюлманското изповедание в Република България. Сочената промяна обаче не се отразява върху сбора от доводи, които могат да се прилагат при съдебна и извънсъдебна защита на правото на собственост върху вакъф.
Днес доста от вакъфите са възстановени благодарение на останалите документи, нотариални актове и скици. Проблем при възстановяването на имотите, принадлежащи на Мюсюлманското изповедание са, именно, липсата на такива документи, които поради една или друга причина са изчезнали, което затруднява възвръщането им.
Другата причина е, че доста от вакъфите са паметници на културата, от което следва, че те не могат да се използват от Мюсюлманското изповедание. За наше съжаление сред тях има и доста джамии.
Големите вакъфи, за които нямаме нотариални актове са джамията „Хаджи Хюсеин” в гр. Белоградчик; „Ески Джамия” и джамията на „Хамза Бей” в гр. Стара Загора; джамията „Ибрахим паша” гр. Разград - обявен за паметник на културата от национално значение; Турското основно училище - Медресе гр. Кърджали е построено и създадено в периода 1921-1933 г. по инициатива на Главно мюфтийство, и е било предназначено да подготвя кадри за нуждите на мюсюлманското изповедание. Теренът, върху който е построено е бивша собственост на Кърджалийската мюсюлманска вероизповедна община. От писмо №47617-29-V от 21.11.1947 г. на Кърджалийска мюсюлманска вероизповедна община до Министерството на Външните работи и Изповеданията става ясно, че имотът върху който е построено училището е собственост на Кърджалийска мюсюлманска вероизповедна община и притежава нотариален акт № 10 от 23.09.1922г. От същото писмо се разбира, че Мюсюлманската вероизповедна община, в периода от 24.07.1939 г. до 1944г. е отдала Медресето под наем на военните, за което е взимала наем. Училището е построено изцяло със средства на мюсюлманската общност и със съдействието на Главно мюфтийство.
„Турското основно училище - Медресе” гр. Кърджали, е актувано като държавен имот с Акт № 122/20.04.1950 г. на основание член 1 и 2 от Закона за държавните имоти от 1949 г.
Джамията в с. Бабяк - върху основите й е изградена фурна. След 1990 г. е изкаран нотариален акт, който е атакуван от изповеданието; джамията „Фатих Мехмед” в гр. Кюстендил с терен около нея; джамията „Ахмед Бей” в гр. Кюстендил. Обявен е за музей; сграда „Кръстатите казарми” в гр. Видин, обявен е за паметник на културата; джамията в гр. Вълчедръм; джамията в центъра на гр. Ихтиман; джамията в гр. Монтана; „Байракли джамия” в гр. Самоков; Турските училища в гр. Никопол, гр. Балчик и с. Крепча, Търговищко.
Мехмед А. Топал
Портал 
