Далновидно и прозорливо е да оценяваме
Значението на наставленията
Ислямът цени изключително високо разума. Това значи, че красивото и необходимото се приемат до такава степен, че от гледна точка на вярата чувството за отговорност се основава преди всичко на две важни условия. Първото от тях е човек да е достигнал зрялост, а второто да е разумен. При липсата на едно от двете условия не може да се говори за човешка отговорност.
Но независимо от това, че разумът представлява предпоставка за отговорността, то ако той не се превъзпита чрез откровението (вахии), не може да се гарантира, че притежателят му ще достигне до избавление. В целия свят, в продължение на цялата човешка история мнозина хора, които са били смятани за умни, са извършвали множество престъпления, поради което са били наказвани, тъй като са извършвали действия противоречащи на разума, мъдростта и общочовешките интереси и добродетели. Дори само този факт е достатъчен, за да се види безсилието на разума при предпазването на притежателя му от погрешни стъпки и встъпването му в правия път.
Разумът, макар че е дарение от Аллах, не се притежава от всички хора в еднаква степен, а и хората от своя страна проявяват различно старание за укрепване на разума чрез духовност и стремеж да го доразвият. Някои от тях постигат душевни проблясъци чрез науката и възпитанието, чрез постоянството в ибадетите и умело, далновидно и прозорливо използват разума си, а други пък го жертват за свои телесни желания, с което все едно оставят розовата градина да бъде осеяна от тръни.
Ето защо всеки се нуждае от наставления, т.е. от одобрението или предупреждението на някой по-талантлив или по-способен от него човек. Известно е, че една наша поговорка гласи: “Всеки ум стои по-високо от другия”. Тази потребност е дотолкова важна, че казано с езика на нашия Пророк, “религията поначало представлява насихат”. (Бухари, Иман, 42) Две са значенията на наставлението, за което става въпрос в свещения хадис: едното е искреността, а другото – призив към благодеяние и добротворство. Щом е така, вярващият трябва да продължава да приканва хората да бъдат правдиви и честни, за да творят добро и да заживеят според повелите на вярата. От друга страна, ако мислено се поровим в обширното съдържание на Коран-и Керим. ще видим, че по-голямата част от повелите на Всевишния Аллах имат всъщност характер на наставления към човечеството. Повеленото средство за осъществяването на целите на исляма е преди всичко известяването (теблиг), а то в същността си не е нищо друго, освен наставление.
Известяват се както хора, които не са запознати и не са ощастливени от Исляма, така и приелите го като им се повелява да следват доброто и им се забранява лошото. Човекът никога не е застрахован от грешки. Ето защо продължаването на наставленията и напомнянето до къямета е задължение, което ислямът възлага на мюсюлманите. Нещо повече, то е важна тегоба за тях.
Всевишният Аллах ни е научил и на най-важните начини и правила за изпълнението на тази отговорна задача. Впрочем, Всевишният Аллах когато изпраща Муса (а.с.) при Фираун (Фараон), му повелява да казва истината с “кавл-и леййин”, т.е. с приятни слова. В свещения айет се повелява следното: “И му говорете с благи слова, за да си припомни. (Може той да чуе наставленията ви) и да се побои” (Та-Ха, 44).
Въпреки че Всевишният Аллах е знаел прекрасно, че той няма да се вразуми от словата на Неговия пратеник, е целял да го поучи, че при тези известявания и наставления, е по-добре да се предпочете най-приемливият и ползотворен стил на изразяване.
Първото основание за един такъв стил на известяване, е да могат да се изкажат истините с благи слова, без да се буди раздразненост у събеседника, тъй като по този начин расте вероятността той да ги приеме.
В един друг свещен айет основният стил на едно таково известяване е обяснен по следния начин: „(Пратенико Мой!) Призовавай към пътя на твоя Господар с мъдрост и хубаво поучение и спори с тях по най- хубавия начин!” (ен-Нахл, 125)
Друг много важен метод при ислямското призоваване е то да бъде валидно за всички хора, независимо от обстоятелствата. Когато се изследват внушенията на Свещения Коран и методите на известяване на Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем), се вижда, че известяването трябва да продължи, независимо дали то ще се възприема или не от лицето. Не е правилно предварително да речем и отсечем: “Не си струва този човек да бъде наставляван!”
Само че предупреждението може да бъде различно в зависимост от лицата, времето и условията. Защото знайно е, че ум и мъдрост се дават на знаещия. Нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем), преди да почне да известява, преценяваше дали събеседникът му е в състояние да го разбере и дали условията са подходящи за това. Един вид, той опознаваше личността му, след което му разкриваше онези неща, които са най-необходими за него. Впрочем през целия му живот ние виждаме как Пейгамбера (салляллаху алейхи уе селлем) е прилагал различни способи на призоваване в зависимост от равнището и възможностите за схващане от събеседника и в рамките на вежливостта.
Нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем), който представлява за нас най-добрия пример за пророк, изричаше всяка своя дума и наставляваше като първо установяваше душевната дълбочина и степента на възприемане от страна на своя събеседник като разкриваше цялостния му душевен мир. Такова известяване и наставление е цяло изкуство и това го могат само надарените. Защото всяко наставление въздейства, ако то бъде възприето и изживяно. Ето защо не е правилно всеки да дава наставления. Имат право да дават наставления само онези, които са достойни и способни за това и които в това отношение са окачествени с пророчески морални качества и методи на действие. Ако онова, което трябва да се каже накрая, се каже в началото, може да доведе до обратни резултати.
Осман Нури Топбаш
Портал 
