6 Същността на ислямската цивилизация

Единобожието е това, което дава на ислямската цивилизация нейната идентичност, която свързва всичките й съставни части заедно и така прави от тях едно интегрално, органично тяло, което наричаме цивилизация.
Няма съмнение, че същността на ислямската цивилизация е Ислямът; или че същността на Исляма е единобожието, акта на потвърждаване, че Аллах е единственият, абсолютен, превъзходен Създател, Господар и Владетел на всичко, което съществува.
Тези две предпоставки са очевидни сами по себе си. Те никога не са били поставяни под съмнение от тези, които са принадлежали към тази цивилизация или са участвали в нея. И чак наскоро мисионери, ориенталисти, и други тълкуватели на Исляма ги поставиха под въпрос. Независимо от нивото си на образованост, мюсюлманите са абсолютно сигурни, че ислямската цивилизация има същност, че тази същност е познаваема и податлива на анализ и описание, че тя е единобожието. Анализът на единобожието като същност, като първи определящ принцип на ислямската цивилизация, е обект на този раздел.
Най-просто казано, единобожието (таухид) е убеждението и свидетелството, че „няма друг Бог освен Аллах". Това отрицание, кратко до максималните граници на краткостта, носи най-големите и богати значения на целия Ислям. Понякога цяла култура, цяла цивилизация или цяла история е заложена в едно изречение. Това със сигурност е и случаят със свидетелството (шахада) в Исляма. Всичкото разнообразие, богатството и историята, културата и познанията, мъдростта и цивилизацията на Исляма са събрани в това така кратко изречение „ля иляхе илляллах" (Няма друг бог освен Аллах).
Единобожието е това, което дава на ислямската цивилизация нейната идентичност, което свързва всичките й съставни части заедно и така прави от тях едно интегрално, органично тяло, което наричаме цивилизация. В свързването на отделните елементи заедно, същността на цивилизацията - в случая единобожието (таухид) - бележи със своя собствен модел. Дава им друга форма, така че да са в хармония с него и общо да подкрепят други елементи. Без непременно да променя природата им, същността трансформира елементите, създавайки цивилизация и давайки им нов характер на съществени. Обхватът на трансформация може да варира от лека до крайна, в зависимост от това, колко свързана е същността с различните елементи и техните функции. Тази обвързаност е стояла на преден план в умовете на мюсюлманските наблюдатели на феномените на цивилизацията. Ето защо, те са взели единобожието за заглавие на най-значимите си творби и са сложили всички теми под неговата егида. Те са се отнасяли към единобожието, като към най-основния принцип, който включва или определя всички останали принципи; и те са намерили в него извора, главния източник, определящи всички феномени на ислямската цивилизация.

Единобожието - таухид като философия
Единобожието е общ поглед върху реалността, върху истината, върху света, върху пространството и времето, върху човешката история. Като такъв, обхваща следните принципи:

Реалността бива два генетични вида, Бог и небог; Създател и създание. Първата подредба има само един член, Аллах, Абсолютния (Самовластния) и Всемогъщия. Той самият е Бог, вечен, създател, превъзходен. Нищо не е подобно на Него. Той завинаги остава абсолютно уникален и лишен от партньори и съдружници. Втора е подредбата пространство-време, житейски опит, сътворение. Тя включва всички създания, светът на нещата, растенията и животните, хората, джиновете и ангелите, небесата и земята, рая и ада, и всичко подобаващо им откакто са се появили. Двете подредби на Създател и създание са напълно различни дотолкова, доколкото техният живот, или онтология, както и тяхното съществуване и кариери са засегнати. Никога не ще е възможно единият да бъде свързан, слят, смесен с или разпръснат в другия. Нито Създателят може онтологически да бъде трансформиран така, че да се превърне в създанието, нито пък създанието може да се преобрази, така че по някакъв начин или в някакъв смисъл да се превърне в Твореца.

Отношението между двете подредби на реалността е въображаемо по природа. Точката му на пресичане с човека е способността за разбиране. Като орган и хранилище на знанието гносеологически функции на паметта, въображението, разума, наблюдението, интуицията, възприятието и т. н. Всички човешки същества са дарени с разбиране. Дареното им е достатъчно силно, за да разбират волята на Бог по един или двата от следните начини: когато тази воля е изразена с думи, директно от Бог към човека, и когато божествената воля може да бъде изведена като заключение чрез наблюдение на сътворението.

Природата на космоса е телеологична, т. е. служеща за определена цел, подчиняваща се на целите на нейния Създател и правейки това по дизайн. Светът не е създаден напразно или като на шега. Не е резултат от шанса - случайност. Той е създаден в идеално състояние. Всичко, което съществува, го прави в степен, подходяща за него и изпълнява определена универсална цел. Светът наистина е „космос", подредено творение, а не „хаос". В него волята на Създателя е винаги реализирана. Моделите Му са винаги изпълнени по необходимостта на естествения закон. Защото те са вродени в самата природа на нещата.
Никое създание, различно от човека, не действа или съществува различно от това, което Създателят му е отредил. Човекът е единственото създание, в което волята на Бог се осъществява не по необходимост, а със собственото лично съгласие на човека. Физическите и психическите функции на човека са неразделна част от природата и като такива те се подчиняват на законите, отнасящи се до тях със същата необходимост както всички други създания. Но духовните функции - конкретно разбирането и морала - попадат извън обсега на определената природа. Те зависят от своя субект и следват неговото решение. Осъществяването на Божията воля от тях е от качествено различна стойност от необходимото осъществяване от други създания.
Необходимото изпълнение се отнася само за основните или утилитарните ценности; свободното изпълнение се отнася до морала. Разбира се, моралните цели на Бог, заповедите Му към човека, имат основа във физическия свят и затова има утилитарен аспект към тях. Но не това дава точно определеното им качество, това да бъдат морални. Точно аспектът на заповедите да бъдат изпълними свободно, т. е. възможността да бъдат нарушени, придава особеното достойнство, което отдаваме на нещата „морал".

Осъзнаването на абсолютната, а именно божествената причина за съществуване на сътворението трябва да бъде възможно в историята, т. е. във времето от сътворението до Съдния ден. Като субект на морала човек трябва да бъде способен да променя себе си, приятелите си или обществото, природата или околната си среда, така че да осъществи божествения модел или команда, както у себе си, така и у тях.
Като обект на моралното действие, човек, а също и неговите приятели и заобикаляща среда, трябва да са способни да получават резултатното действие на човека - субекта. Този капацитет е противоположен на човешкия морален капацитет за действие като субект. Без него човешкият капацитет за морално действие би бил невъзможен и преднамерената природа на Вселената би рухнала. Отново не би се избегнало отричането на идеалите.
За да може сътворението да има цел - и това е необходимо предположение, ако Бог е Бог и Неговата работа не е безсмислена - сътворението трябва да е отстъпчиво (ковко), преобразуваемо, способно да променя своята същност, структура, състояния и отношения, за да въплъти или конкретизира човешкия модел или цел. Това важи за цялото сътворение, включително човешката физическа, психическа и духовна същност. Цялото сътворение е способно на осъзнаване на волята или модела на Бог, абсолютът на това пространство и това време.

Ако човек стои под задължението да променя себе си, обществото си и заобикалящата го среда, така че да съответства на божествения модел, и е способен да го направи, и ако всичко, което е обект на неговото действие, е ковко и способно да получи неговото действие и въплъщение на неговата цел, тогава то следва по необходимост, че той е отговорен. Моралното задължение е невъзможно без отговорността или разума. Ако човек не е разумен и ако той не е отговорен за делата си, отричането на идеалите още веднъж става неизбежно.
Разсъдъкът, или завършекът на отговорността, е необходимо условие на моралното задължение, на моралната наложителност. Тя произтича от самата природа на „нормативността". Не е от значение дали разсъждението се случва във време-пространството или в неговия край, или и двете, но то трябва да се случи. За да се подчиним на Бог, т. е. да осъзнаем заповедите Му и да осъществим модела Му, значи да постигнем успех, щастие и спокойствие. Да не направим това, да не Му се подчиним, значи да си навлечем наказание, страдание, нещастие и мъките на провала.

Божидар Башков