Майки героини от Родопа
Хюсние — символът за истината по време на възродителният процес.
26.12.1984-та, този ден все още се помни като днес от жителите на Момчилград, надхвърлили четиридесетте. На площада игла да пуснеш няма къде да се забие. Населението разтревожено до безумие, сякаш всеки момент ще се случи нещо страшно. И това не е безпричинно. До вчера ги успокояваха: „Никой няма да сменя имената на турците! Само на смесените бракове с помаци.“ Това съобщение бе официално огласено от най-висша инстанция - Партията и бе разпространено чак до най-малките села. А ето, че се случваше нещо страшно: Района около Бенковски бе потънало в кърви. От Ардино, Горно Прахово и другите села все пристигат известия за побоища, насилие и принудителна смяна на турските имена с християнски.
Момчилградското население, събрало се на площада, реши да изпрати група хора да се допитат до другаря Атанас Костадинов - председателя на общината, дали това е вярно, или се сменят само имената на помаците. Сред тези няколко души се намира и Хюсние Ахмет - единствената жена решила да се увери в състоянието на нещата. Но вместо групата да се срещне с партийния секретар насреща й се изправят танковете. Хюсние, виждайки това се качва на танка и от там се обръща към съгражданите си. Но става каквото става. Кой ще позволи на една жена „такова своеволие“?! Тя бива арестувана заедно с мъжете и откарана неизвестно къде.
Всъщност известното става години по-късно. В началото я задържат в полицейското управление. Четири месеца с полицейска охрана, разпити, изтезания, заплахи, условия непригодни за една жена: „Човек за едно име може ли да се подлага на това? Я си смени името и да свърши всичко!“ Следва в Плевенския затвор пет месеца и неизвестно къде още, докато накрая стига в Белене за цели две години.
Никой от семейството не знае за съдбата на Хюсние. Дрехите на гърба и са единственото което има. Но тя си мисли само едно: „Ако вземат името на един човек, то какво остава от него?!“ И Хюсние остава единственият човек в България с турско име до 1989 година.
След две години излиза от затвора, но я интернират в Русенско - сама, без семейство и близки - две деца, съпруг... Тя обикновената продавачка, още по-обикновена жена, майка, изтърпява хиляди мъки, страдания - и физически, и психически. Част от тях споделя, други скрива от срам за себе си и близките. А те, близките също не са пощадени. Синът й, който служи в града е преместен още на следващия ден след ареста й в Петрич, дъщеря й - студентка в гр. Свищов е освободена от училище, а мъжът й - изгонен от работа.
Какво се случва с Хюсние - никога няма да узнаем. Но ще гадаем за това от последствията.
Идва 1989 година. Хюсние не успява да стигне до Момчилград, а е причакана в гр. Джебел и изгонена от България. Тя пристига в Югославия, а от там заминава за Турция. Там и създават нормални условия за живот, но тя вече е половин човек, психиката й е разбита, както семейството. През 2004 година, в края на месец ноември, тя се самозапалва и изгаря като факла в дома си в гр. Бурса...
Коя беше Хюсние и дали я познавахме?
Тя си отиде. Не, тя изгоря... Тази реалност ме връща в детството, когато гледах един филм „Изгори, за да светиш“. Тогава се мъчих да разбера смисъла, но все нещо не схващах. Сега знам какво е да изгориш наистина в името на една свобода - свободата да избираш нещо тъй елементарно и в същото време тъй стойностно.
Вървя по улиците на Момчилград, виждам щастливите усмивки на свободните хора, спомням си за Хюсние, която е свила някога семейното си гнездо тук и се питам: „Не заслужи ли тя признание? Какво коства да има една паметна плоча, или поглеждайки за името на улицата да прочетем името й като на много други наши герои? Ех, Хюсние, Хюсние...“
За името Фердие
Тя, Фердие Сеидахмед Ибрям е обикновена и незабележима сред другите. Живее в село Боян Ботево обл. Хасково. В нея нищо не издава преживяното.
Малкото и момиченце наднича през вратата и изведнъж оставаш с чувството, че и е баба. А тя не е, въпреки побелелите коси, във вида и има нещо детско, неосквернено. И това е душата и, пълните с доброта очи и изражение на лицето. Струва ти се, че ей сега ще припне след нечия отскочила топка, или опънато на четири ластик да подскача.
В разказа и няма патетични изрази и хиперболични сравнения. Обикновен и по делнично близък, сякаш говори за цветната градинка, за малкото теленце, или за някаква случка от безгрижното детство. Слушаш мекият и тембър, заслушваш се в нижещите се като броеница думи и откровения и очите ти се пълнят със сълзи. Тя не плаче, скрила и споделяла сълзите си със самотата в мрачната килия. Очите и отдавна са изсъхнали. Била е 17 годишна, когато е арестувана и осъдена на две години затвор за позиви със съдържание: „Няма да си сменим имената ние сме турци.“
Едно момиче току що отворило очи за моминство, за истините по широкия свят, защото утре завършва техникум, е вече осъдена да преживее дългите и пълни с неизвестност дни, студената прегръдка на циментеното легло, безкрайно протакащите се разпити, при чието привикване изтръпва заледена мисълта: „Да се сбогувам ли с килията, ще доживея ли парчето хляб в 16 часа.“ (толкова се дава за едно денонощие).
Мъчителни спомени за мигове на страх и неизвестност - злокобната тишина на килията, циментът и единственото одеяло, безкрайното чакане, трите дни глад в очакване на конвоя, рецидивиста закопчан за ръката й, отринатите по затворите, страхът на мама, срамът на татко от другите... тя най-доброто и ученолюбиво дете, душата на всички в класа, весела и жизнена...
Крехката Фердие е осъдена да преживее несгодите на Сливенския затвор заедно с убийци, крадци и т.н. Това не е всичко — в лицето на отринатите, тя открива обикновени човешки взаимоотношения - състрадателност, уважения, закрила.
А тук след толкова години е забравена и отново отрината от същото това общество, за което е страдала.
Питам се какво е спечелила в живота? Нима някой може да оцени героизма на едно дете в името на името си?!? Какво възмездие са получили палачите й? Като всички други от годините на Възродителния процес - разхождат се със самочувствие по-високо и от Аллах.
Фердие и дума не отваря за тази несправедливост. Тя казва: „Аз бях човек и защитавах човешката си идентичност.“ И ние няма да ги осъдим. Турският народ е покорен, благороден и по своему добронамерен. Той все подава и другата буза, ако го ударят, както пише в библията. Е, нека се гордеят с „подвизите“ си и заспиват без угризения палачите - тях Аллах да ги съди.
Фердие, име от древността, име сплетено в легенди, сказания и песни. Това име е сякаш орисия и не може да принадлежи на обикновените. То носи в себе си нещо силно, магическо и неуловимо за обикновения човек. Фердие е събирателен образ на възвишените човешки идеали. В нея откриваме Полетът на птицата, за който мечтаят децата; Силата на водата, която владее стихиите; Истината в чувствата, към които се стреми всяко живо същество; Верността в човешките отношения, за които се надява; Скромността на избраните от Аллах, за която всеки завижда.
Фердие, носи с гордост името си! То те прави недостижима и избрана от Аллах!
Фердие Ибрям и Зейнеп Зафер - две несправедливо осъдени в името на турските имена.
Портал 
