Най-важните договори, върху които се градят българо-турските отношения (1909-1939)
Проф. д.и.н. Дженгиз Хаков на 80 години
Роден е на 15 ноември 1933 г. в гр. Айтос. В родния си град завършва турско начално училище, българска прогимназия и гимназия. Следва във Висшия държавен педагогически институт в Баку Азербайджан. През 1957 г. завършва Историческия факултет на същия институт с пълно отличие.
Завръщайки се в България Дженгиз Хаков работи като: инспектор по турските училища в Бургаска област (1957-1958), преподавател по история в Руската гимназия в София (1958-1964), научен сътрудник в Института по балканистика при БАН (1964-2004).
През 1967 г. Дж. Хаков защитава кандидатска дисертация (д-р), 1989 г. - голям докторат (д.и.н.), 1974 г. - е избран за ст. н. с. II ст. (доцент), 1991 г. е избран за ст. н. с. I ст. (професор).
Предмет на изследванията на Дженгиз Хаков са въпросите, свързани със социално-икономическото развитие на Турция и ролята на военните в политическия живот на страната през XX век. Върху тази проблематика има публикувани десетина монографии и повече от 150 студии и статии, някои от които са публикувани на чужди езици. Участва редовно с доклади и научни съобщения в международни научни конгреси и конференции у нас и в чужбина.
Дженгиз Хаков развива активна преподавателска дейност, като в различно време е хоноруван преподавател в: Университета в Никозия - Южен Кипър с лекции по съвременна история на Турция; Косовския университет в Прищина, с лекции по стара история и цивилизация, османска история и съвременна история на Турция; Международен университет в Нови пазар (Санджак) - Сърбия, магистърски курс по съвременна история на Турция; Висш ислямски институт в София с лекции по османска и съвременна история; Нов български университет в София, с лекции по държавно и политическо устройство на съвременна Турция. По настоящем е хоноруван преподавател в Софийския университет с лекции по османска и съвременна история на Турция и ролята на военните в политическия живот на Турция.
Дженгиз Хаков е женен, има една дъщеря.
В резултат на Руско-турската Война от 1877-1878 г. и последвалият Берлински конгрес на Великите сили се създават васални на Османската империя Княжество България и автономна област Източна Румелия. През 1885 г. княжеството и автономната област се съединяват, а през 1908 г. Княжество България провъзгласява своята окончателна независимост от Османската империя. За напред българо-турските отношения се развиват въз основа на подписаните договори между двете суверенни държави - Царство България и Османската империя. Тъй като провъзгласяването на независимостта на България представлява нарушение на Берлинския договор от 1878 г. това предизвиква известно напрежение между нея и Великите сили. От друга страна рязко се изострят отношенията между България и Турция, стигащи до заплахи от започването на война между тях. В края на краищата с посредничеството на Русия всичко се урежда по мирен начин като България заплаща на Турция обезщетение от 82 млн. франка, съгласно подписаният на 19 април 1909 г. Цариградски българо-турски протокол. „Османското императорско правителство заявява, че признава новото политическо положение на България» или с други думи казано независимостта на царство България, начело с цар Фердинанд. Този протокол е първият дипломатически акт между независима България и Турция. Балканските войни (1912-1913) коренно променят политическата карта на Балканите. Първата от тях е между държавите от Балканския съюз и Турция, а втората между България и нейните съюзнички от Балканския съюз. В резултат на тези войни Турция губи 83 % от своите балкански територии и 62 % от населението си на Балканите. България увеличава територията си със 17 % и населението си с 8%. Най-печеливши от войните излизат Гърция, която увеличава територията си с 91% и населението си с 67 % и Сърбия, която увеличава територията си с 80% и населението си с 41 %. Румъния практически без да воюва присъединява Южна Добруджа към своята територия.
След Лондонския мирен договор от 17 май 1913 г. и Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 г., окончателният край на Балканските войни се слага с подписването на Цариградския българо-турски мирен договор от 29 септември 1913 г. Предвид предстоящата Първа световна война Великите сили настояват за по-скорошното сключване на мирен договор между Турция и България. Турция предлага на България сключването на мирен договор и подписването на споразумение от взаимен интерес.
Българо-турските мирни преговори се водят в Цариград от 8 до 28 септември 1913 г. Българската делегация се води от ген. М. Савов - пръв помощник на цар Фердинанд по време на Балканските войни. Още при изпращането на българската делегация на софийската гара цар Фердинанд казва на ген. М. Савов за необходимостта от подписването както на мирен договор, така и на един таен политически договор между България и Турция. Преговорите започват с приветствие и пожелание за скорошното успешно приключване на преговорите от страна на великия везир Саид Хилми паша и ген. М. Савов. По предложение на българската делегация за председател на мирната конференция се избира Талят паша.
За българската делегация от самото начало на преговорите става ясно, че въпросът за териториите от Източна Тракия и новата българо-турска граница е предрешен и тя не може да направи нищо по този въпрос. Но отчитайки голямото значение за България на излаза на Егейско море, тя поставя въпроса за оттеглянето на турските войски от Западна Тракия на левия бряг на р. Марица, още повече, че според Букурещкия мирен договор тази територия с градовете Дедеагач, Гюмюрджина и Ксанти е предоставена на България. Обаче Турция отказва да изтегли войските преди приключването на преговорите за новата българо-турска граница и гарантирането на правата на турско-мюсюлманското население в България.
По време на преговорите в Истанбул Турция успява да наложи на България такива условия на мирния договор, каквито тя бе определила още преди започването на преговорите: да задържи за себе си териториите в Източна Тракия до р. Марица с градовете Одрин, Лозенград и Димотика, като отстъпи на България малки територии около граничните градове Малко Търново и Свиленград. България нямайки възможност да промени турската позиция и заинтересована от излаза си на Егейско море, приема турските предложения за сключването на мирния договор: определянето на новата българо-турска граница и гарантирането на правата на турско-мюсюлманското население в България.
На 29 септември 1913 г. става тържественото подписване на Цариградския българо-турски мирен договор. Съгласно този договор новата граница между България и Турция започва от устието на р. Резовска на Черно море, върви по Стралджа планина, заобикаля Одрин от север-запад, слиза надолу по р. Марица и чрез нейния десен ръкав стига да Егейско море. Двете страни се задължават да изтеглят войските си от териториите на другата страна в течение на 15 дена. Турско-мюсюлманското население в България ще се ползва от същите политически и граждански права като останалите български поданици. Българските общини в Турция ще се ползват от същите права като останалите християнски общини в страната. Сключеният договор влиза в сила веднага след подписването му, а ратификационните документи се разменят в 15 дневен срок.
Във връзка със сключването на Цариградския българо-турски мирен договор държавните глави на България и Турция си разменят поздравителни телеграми. В телеграмата на цар Фердинанд се казва, че „Този акт слага край на всички наши стари и нови разногласия, открива за нашите страни нова ера за плодовит мир и благотворно приятелство...» В телеграмата на султан Мехмет V се подчертава, че този договор „ще постави за двете страни началото на щастливо бъдеще и преуспяване, на сърдечни приятелски отношения между двата народа.»
Цариградският българо-турски мирен договор от 1913 г. в определена степен съдейства за участието на България и Турция като съюзници в Първата световна война на страната на Тройния съюз, завършила катастрофално за двете страни. За разлика от България, която е принудена да приема несправедливия Ньойски мирен договор от 1919 г. Нова Турция начело с Мустафа Кемал (Ататюрк) отхвърля несправедливия Севърски мирен договор от 1920 г. Победоносната Освободителна война на турския народ срещу победителите в Първата световна война води до създаването на Турската република върху развалините на Османската империя. Тя получава международно дипломатическо признание с Лозанския мирен договор от 1923 г.
Освободителната война на турския народ се следи с определен интерес в България, защото нейният успешен край би означавало начало на разрушаването на Версайската система от несправедливи мирни договори, наложени от победителите на победените държави в Първата световна война. Затова правителството на Александър Стамболийски в началото на 1923 г. изпраща българския генерален консул в Одрин Тодор Марков със специална мисия при Мустафа Кемал (Ататюрк), който по това време се намира в Измир. Между двамата се води откровен сърдечен разговор за установяването на добросъседски приятелски отношения между Нова Турция и България.
През май 1923 г. Анкарското правителство прави официално предложение за започването на преговори за установяването на нормални дипломатически отношения между двете страни. Обаче поради натиска на Антантата върху българското правителство да не води преговори с Анкарското правителство и главно поради военния преврат в България от 9 юни 1923 г. и убийството на Ал. Стамболийски, българо-турските преговори се проточват около две години. Изпратеният да ускори приключването на тези преговори български дипломат Симеон Радев, възпитаник на „Галатасарай“ при първата си среща с Исмет Иньоню му казва: „Ние искаме приятелски отношения с всички съседи, но най-вече с Турция, с която ни свързва миналото, спомените, интересите... »
На 18 октомври 1925 г. в Анкара се подписва Договор за приятелство между Република Турция и Царство България. В този договор се говори за установяването на нерушим мир, искрено и безкрайно приятелство между двете страни, за изграждането на дипломатическите отношения между тях въз основа на международното право, за това, че конвенцията и протоколът към договора са неделима част от него. Освен това в договора се говори за необходимостта от сключването на търговска конвенция и договор за арбитраж.
Протоколът към договора се отнася за правата на малцинствата в България и Турция, които се третират на реципрочна основа, имайки предвид международните договори с идентични клаузи, отнасящи се към малцинствата. За турците в България това е Ньойския договор от 1919 г., а за българите в Турция Лозанския договор от 1923 г. Според тях поданиците на двете страни са равни пред закона и се ползват с еднакви граждански и политически права без разлика на раса, език и религия, използват своя език и проповядват свободно религията си. Съгласно буква „В“ от протокола недвижимите имоти на българите от Източна Тракия, които са се изселили в България, без българските имоти в Цариград и недвижимите имоти на мюсюлманите от турските територии, преминали към България след Балканските войни и които са се изселили в Турция, остават в собственост на държавата, в която се намират. С този протокол към Анкарския договор от 1925 г. се слага край на действието на Цариградския договор от 1913 г.
Конвенцията към договора се отнася за условията за живеене и работа на поданиците на България и Турция. Те се ползват с еднакви права в двете страни: да притежават движими и недвижими имоти, с изключение на селски имоти; да се изселват доброволно от едната в другата страна; да се занимават с всякакви дейности като търговия, различни занаяти и др.
Анкарският договор за приятелство между България и Турция влиза в сила на 17 август 1926 г., след ратифицирането му от парламентите на двете страни. С този договор се поставят политико-дипломатическите и международно-правни основи на добросъседските и приятелски българо-турски отношения.
След това се подписват още: Договор за търговия и мореплаване през 1928 и 1930 г., Договор за неутралитет, помирение, съдебно разбирателство и арбитраж през 1929 г., Конвенция за взаимно предаване на престъпници през 1929 г., Търговска спогодба и Ветеринарна конвенция през 1933 г. С Анкарския договор от 1925 г. и последвалите го различни двустранни договори, отношенията между България и Турция придобиват най-желаната форма на международни отношения.
Обаче, сключеният през 1933 г. между Турция и Гърция Пакт за гарантирането на турско-гръцката граница предизвиква известно безпокойство в България. Причина за това са претенциите на България за излаз на Егейско море, чрез Западна Тракия. Във връзка с това турският министър председател Исмет Иньоню и външният министър Тевфик Р. Арас правят официално посещение в София през септември 1933 г., за да се разсее безпокойството на българската страна. Исмет Иньоню предлага на българския министър-председател Никола Мушанов България да се присъедини към Турско-гръцкия пакт и той да стане тристранен. Н. Мушанов отклонява тази покана защото това би означавало доброволен отказ на България от претенциите й за излаз на Егейско море. Въпреки неодобрението на България на Турско-гръцкия пакт, това не се отразява негативно върху приятелските българо-турски отношения. Израз на това е продължението с още пет години на срока на Договора за неутралитет, помирение, съдебно разбирателство и арбитраж между България и Турция от 1929 г.
Потвърждение на съществуващите приятелски отношения между България и Турция е и подписаната в Анкара на 17 февруари 1941 г. българо-турска декларация. В нея между другото се казва, че двете правителства, изпълнени от най-приятелски чувства един към друг са решени твърдо да запазят и развият още повече взаимното доверие в добросъседските отношения. В заключение трябва да се каже, че благодарение на сключените българо-турски договори в довоенния период, България има най-добри приятелски отношения с Турция, в сравнение с която и да е друга балканска държава.
Дженгиз Хаков
Портал 
