3 Отвращаваме се от кражбата и лъжата, а нехаем за дълга ни към Създателя

Често пъти размишлявам върху парадоксите, с които живеят мюсюлманите в нашата родина. По-лошото е, че за голяма част от тях те самите са причина да ги има. Ставаме свидетели как немюсюлманите са тези, които оценяват и отчитат по-добре достойнствата на мюсюлманската религия. При това „нейните привърженици" все още носят бремето на недалечното атеистично време, което създаде у нас невъзможност на вярата да се погледне като към източник на познания.
Попитайте един физик какво е за него тази наука или един музикален талант какво е за него музиката. Смятам, че отговорите на тези въпроси са ясни и за вярващия, и за невярващия. Представяте ли си, ако този физик или музикантът са едни истински мюсюлмани, които наред с необходимите за човечеството им познания и талант, притежават и едни още по-солидни познания за Създателя, за целта на живота и т.н. Авицена в едно от своите блестящи произведения е казал: „Науката е сестра на религията ни, а изкуството – нейното дете". За съжаление тези велики истини все още стоят записани някъде и ние не можем да ги видим на практика в живота. А нали толкова много мюсюлмани има у нас.
Единият от парадоксите е част от проблема на хиляди мюсюлмани в България. Нали няма нормален човек, който да не се отвращава от убийството, кражбата, лъжата? За тези пороци се е говорило и се говори толкова много и от вярващи, и от невярващи, че даже ни е омръзнало да слушаме едни и същи клишета по тези въпроси. Има един порок обаче, който стои наравно с тях и касае тези, които отстояват себе си като вярващи, но за него като че ли нищо не се казва, или плахо се подминава. На него се гледа небрежно. Това е безгрижното, равнодушно и безотговорно отношение към задълженията, които Аллах ни е поставил като мюсюлмани. Огледайте се около себе си, ако не в нас самите, то поне в майка си, баща си, братята, сестрите, братовчедите, приятелите. Ще срещнем необяснимо спокойствие. То е във всички тези, които казват, че „не е хубаво да се лъже, краде" и т.н. Когато разберем, че имаме задължения към Създателя си и не ги изпълняваме, не се срамуваме от себе си, не се отвращаваме, а иначе бързаме да открием и забележим лошото у другите. Бързаме да изразим ненавистта си към крадеца, убиеца. И сега срещам познати и близки, които са ми казвали да бъда добър, но когато чуят призива за молитва отиват на кафе или „да си починат". Питам се каква е разликата между този, който призовава да се краде и този, който наставлява хората, че „ако не крадеш, не убиваш и не правиш лошо, може и да не се кланяш и постиш"? Подобни може да срещнете във всяко мюсюлманско село, град или улица в страната.
Мислил съм колко хубаво нещо е младият човек да гради кариера и да успее. И ако не спази отговорността си на добър лекар, учител, ръководител например докъде би довело това още на този свят? А на другия?
Да си представим ситуацията, в която президентът на страната поради някаква причина не се закълне да спазва Конституцията и да служи вярно на народа си, което е негово първо задължение след изборите. Той по собствена воля се е кандидатирал и е избран. Но не встъпва в длъжност според правилата. Не спазва изискванията. Докъде води това? Тогава той просто не е президент, нито за българите, нито за правителствата в чужбина. Точно по същия начин не е достатъчно само да се назовеш мюсюлманин и да се считаш за такъв само защото, според собствените ти критерии, си добър човек. Нужно е да спазваме и поставените ни от Аллах задължения. Иначе не сме мюсюлмани. Както Конституцията и законите задължават президента да изпълнява определени задължения, дори не всички от тях да му допадат. Иначе не е президент, а редови гражданин на републиката. Само че който го разбира...
Учудвал съм се също и на многобройните мои приятели, които заради себе си могат да изкарат една безсънна нощ в дискотеката, понякога гладни, до пет сутринта. А заради Онзи, заради Когото са на този бял свят и в Когото вярват, не могат да станат в същото това време и да отслужат молитва. Да застанат пред Него за 15 минути и да му благодарят поне за това, че ги държи да водят този необясним и за тях самите живот.
Сега е време, когато нещата могат да се наричат с истинските им имена. Като мюсюлманин знам, че отговорността за отстояването и разпространението на прекрасната ни религия е задължение на всеки от нас, поотделно и заедно. Иска ми се повече хора да разберат, че в нашата родина, ако мюсюлманите не изградят час по скоро онзи усет, онова чувство на разочарование, отвращение и непоносимост към безотговорното отношение към заповедите на Аллах, ТЕ СА ОБРЕЧЕНИ. Дано не съм прав, но ще станат част (Аллах да пази) от милионите вярващи по света, които вместо да се доближат до Създателя чрез подчинението си, търсят смешни начини да се самоуспокояват за безгрижието, с което отминават поставените им от Него задължения.
Колко е прав Великият Аллах, когато казва в глава 10 (Юнус) така: „А които не допускат, че ще Ни срещнат и се задоволяват със земния живот и намират успокоение в него и които към Нашите знамения са нехайни – на тези мястото им е Огънят, заради онова, което са придобили”
Всичко от Аллах е истина.