3 Който поучава скришом – наставлява, а пред всички – порицава

Колко слаб е човекът! Само едно грешно движение, една грешна дума, един поглед дори – пак грях! Но това е един изпит, поради който Аллах ни е изпратил тук на Земята. Животът ни, макар и да ни се струва дълъг, изминава неусетно, а от нас най-сетне ще останат делата ни – и добри, и лоши. За наша радост обаче притежаваме най-съвършената религия – Исляма! Последната религия, пратена като напътствие за народите от Всемилостивия и Милосърден Аллах чрез любимия Му Пратеник Мухаммед Мустафа (салляллаху алейхи уе селлем). А религията е средството да се предпазим от вършенето на грях. Но как? – Като се поучаваме едни други.
От Абу Рукаййа Тамим ибн Абус Ад-Дари (Аллах да е доволен от него) е предадено, че Пророкът (салляллаху алейхи уе селлем) е казал: “Религията е наставление.” Той бил запитан “За кого?”, на което отвърнал: “За Аллах, за Неговата книга, за Неговия Пратеник, за водачите на мюсюлманите и техните народи.” (Хадис, предаден от Муслим)
Този хадис, изказан с кратки слова, съдържа огромни поуки и ползи за всички мюсюлмани. Всяка една дума в него носи огромно значение. Действително може да научим нещо ново от него?
Основа на хадиса представлява твърдението, че религията е наставление за Аллах. И това действително е така, понеже преди всичко Ислямът е религията на Аллах. Религията, в която няма друго божество освен Него! Всичко, към което се стреми един мюсюлманин, е заради Всемогъщия Аллах. Единствено той има сила над небесата и земята. На това твърдение се основава и цялата религия – засвиделстването, че няма друг бог освен Аллах и че Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) е Негов пратеник. След засвидетелстването всяка постъпка придобива смисъл, тя е заради Аллах! Всяка постъпка вече носи своята награда! Докато преди приемането на Исляма добрините не носят никаква награда, сега нещата стоят далеч по-различно. Ето защо учените твърдят, че на този хадис се основава Ислямът.
След уверението за факта, че Аллах е един единствен, то Пратеникът (салляллаху алейхи уе селлем) разкрива колко важна е ролята на Корана – думите на Твореца. Или казано иначе, религията е наставление за Неговата книга. В този случай ние като същества, които се гордеят с притежанието на бистър ум и разум, трябва да оценим какво притежаваме. Това не е просто книга, дело на световноизвестен автор! Това не са думи на някой си Дарвин, например, Маркс или Буш. Това са думите на самия Създател - Единственият, който има знание да създаде всичко живо и неживо. Следователно не би трябвало да има в нас съмнение колкото прашинка дори за важността на Корана. Всевишният казва в сура Ал-Анам, ает 38: “...Не пропуснахме нищо в Книгата...” Чест за всеки мюсюлманин е да чете благословените слова, но не само да ги чете, а и наизустява, осмисля и прилага в своя живот. Защото според думите на Аллах: “И нима не размишляват над Корана или сърцата им са под ключ?” (Сура Мухаммед: 24)
Всичко започва с четенето... За него праведният раб печели огромна награда. Той събужда своето собствено сърце и го озарява с божествената светлина на думите. С искрено намерение, пречистен – мюсюлманинът разбира прочетеното и е готов да го приложи в живота си 100%. А направи ли това, то той може да се счита за истински вярващ! Мюсюлманин не само “на думи”, а и “на дела” - човек, който прилага Исляма в ежедневния си живот така, както носи своята риза всеки ден и се чувства удобно и комфортно с нея.
“О, вярващи, защо говорите онова, което не вършите? Най-омразно пред Аллах е да говорите онова, което не вършите.” (Сура Ас-Сафф: 2-3)
От думите на Аллах в сура Ас-Сафф разбираме колко омразно е пред Него разминаването между думи и дела. Да призоваваме хората към правия път, а всъщност ние не сме на него. Само единството между слова и постъпки може да се счита за пълна вяра!
Като следваме схемата в хадиса: вяра в Единствения Създател, Неговите думи – Корана, то достигаме до живото олицетворение на Корана – Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем). Или с други думи – идеологията в този хадис е следната: І. Най-важното е вярата в Аллах, Всемогъщия и Милостив Творец на Вселената, ІІ. След вярата в Единствения Бог следват свещените Му думи, към които вярващите трябва да се придържат, ІІІ. За пълното насочване на мюсюлманите към религията служи примера на Пророка (салляллаху алейхи уе селлем), а ІV. и V. Всичко това е наставление за водачите на вярващите и техните народи – обикновените мюсюлмани. “Оставих ви две неща. Докато се придържате към тях, не ще се заблудите. Те са Книгата на Аллах и Сунната на Неговия Пратеник.” В този свещен хадис Пророкът(салляллаху алейхи уе селлем) предава думите на Аллах Субханеху уе Теаля. Те са жив пример как може да се придържаме към Исляма. Трябва да следваме неговите нрави, примери и поуки, защото несъмнено в неговото покоряване се съдържа покоряване на Аллах, Всемогъщия, Великия. В Корана се казва: “Който се покорява на Пратеника, вече се е покорил на Аллах...” (Сура Ан-Нисаа: 80)
Като праведни раби ние сме длъжни да браним честта на Пратеника (салляллаху алейхи уе селлем) от враговете на Исляма, от користните им цели. Дори нещо повече – наш дълг е да разпространяваме наставлението за Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем).
“...за водачите на мюсюлманите и техните народи.”, по този начин завършва хадиса. Религията е за всички хора, но не за всички е наставление – само за “водачите на мюсюлманите и техните народи”. Но защо Пророкът (салляллаху алейхи уе селлем) първо споменава лидерите на вярващите? Към тази група се отнасят управниците, техните заместниците и учените. Всички те играят важна роля за живота и развитието на общността! Те са избрани от нас и ние трябва да им имаме доверие, все пак те са заели тези постове само и само заради нас! Според думите на Всевишния Аллах – “...покорявайте се на Аллах и се покорявайте на Пратеника и на удостоените с власт сред вас...” (Сура Ан-Ниса: 59) Но заеме ли тази висока длъжност в обществото човек е способен да залитне, докато се движи на границата между добро и зло, като извърши грях! Точно тук трябва да се намесят истинските вярващи като припомнят на водача, че преди всичко той е раб на Аллах. Така се достига до същността на хадиса, че религията е наставление. Какво по-добро от това да помогнеш на брат мюсюлманин в беда?! Едно от предимствата на Исляма, показващо съвършенството на религията ни! Въпреки че ние с позволението на Милостивия Аллах ще дадем съвет на нашия брат, вероятността той да оцени този съвет и разбере чувствата ни е нулева. Но това не ни дава повод за отчаяние, защото за тази си постъпка получаваме награда. Или с други думи – ние посяваме растението, но не чакаме плодовете! В този случай по-важно е самото засяване – поставянето на семето в майката земя. Няма нищо добро в управник, който унижава своя народ, който запушва устата на наставляващите, който запушва своите уши, за да не чуе правдата и ненавижда някой да я изрече. Когато общността стане като стадо, тя не използва правото си да наставлява и дава съвети. Както стадото от овце има един водач – овчар, така и общността може да изпадне в подобно състояние. Но като мислещи същества не трябва да го допускаме. Не трябва да допускаме да сме водени. Ето защо като мюсюлмани ние имаме смелостта, ако се чувстваме потиснати или угнетени, да идем при управниците си с цялото си достойнство и да им кажем това, което ни тежи на душите. А ето как ни подкрепя Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем): “Няма по-голям джихад от това, истината да се каже пред тираничен владетел.” В случай, че ние си замълчим и прикрием истината – ние ставаме съучастници в злините. А Аллах безспорно ще ни пита за всяко едно дело – и добро и лошо! Следователно има ли смисъл да понасяме наказания на Ахирета заради нечии чужди грехове? – Не!!! По-добре да идем при управника и го предупредим, за да се освободим от отговорността си. Все пак религията е наставление за водачите на мюсюлманите.
Но не само за тях, а и за техните народи. Това означава мюсюлманите да се напътват към онова, което е добро, а и да възбраняват злото. Тези наставления може би трябва да са най-разпространените сред мюсюлманите. Разпространени в ежедневието – на работата, в семейството, на улицата и в джамията дори. Но едва ли е точно така. Повечето мюсюлмани са забравили за този свой дълг. Ако ли пък НЕ, то техните съвети са дадени неуместно, така че братята и сестрите ни вярващи не могат да се възползват от тях. Когато, например, един човек иска да поправи нещо у свой брат, но изтъкне грешката му пред други хора. То тогава как би реагирал поучаваният? – Може би въобще не ще възприеме казаните думи по негов адрес. Защото това не е наставление, а порицание. В този ред на думи някой беше казал: “Този, който поучава някого на четири очи, той го наставлява. Този, който поучава някого на всеослушание, той не прави нищо друго, освен да го порицава.” А ето и мнението на Ал-Фадил ибн ‘Иад: “Вярващият потулва и наставлява, нечестивият изобличава и посрамва.” Ами от казаните думи можем да заключим, че все пак наставлението има своите изконно установени норми и правила. Ако не искаме да сме от изобличаващите нечестивци, то просто трябва да ги спазваме. Никой от нас не би желал да стане някой от братята ни и да започне да говори пред аудитория за някое от прегрешенията ни. Не само че няма да му приемем думите като наставление, но и отношението ни към него ще се промени. Той просто ще е един “предател” за нас. Религията е наставление за всички мюсюлмани, затова нека се наставляваме един друг, а не изобличаваме.