11 Мъдрецът на Уммета

Преди да се запознае с исляма Ебу Дерда е живял примерен живот, но в същото време има и за какво да го упрекнем. Срещата му с исляма също е много различна. Една история, която е малко странна, малко смешна, но и незабравима.
Ебу Дерда се променя коренно, той става за пример, след като е осветен от светлината на исляма. Пратеникът Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) казва за него: "Мъдрият човек на моя уммет, мислителят е Ебу Дерда Увейм." (Ел-Истиаб (3/17), Ел-Исабе (3/45).
В историята на исляма Ебу Дерда е известен със знанието, мъдростта, смелостта и благодетелността си. Какъв е бил този уважаван сподвижник преди исляма, как се запознава с него, кога и как е удостоен със светлината на исляма? Всичко това, са неща, които са привлекателни и си струва да бъдат научени.
Истинското име на Ебу Дерда е Увеймир Ибн Малик. Прозвището му е Ебу Дерда. Дерда е името на неговата дъщеря. Той е от Медина, от племето Хазредж. Занимавал се успешно с търговия, имал е голям и много богат магазин за парфюми. Животът му всеки ден протичал монотонно, по определен график отивал и се връщал от работа.
Това, което ще ни се стори странно не е този начин на живот или редовното ходене и връщане от работа, а начинът, по който е отивал и се връщал от работа.
Всяка сутрин ставал рано, закусвал, приготвял се и отивал на мястото, което приготвил за своя идол, извършвал си дневната служба, изразявал уважението си и изпълнявал задачите към него за деня и отделяйки се с уважение от него, тръгвал към магазина.
Неговият идол бил известен. Дървото, от което бил изработен, не било какво да е дърво – било донесено от земите на Индия и издялано по най-добрия начин.
Най-хубавото място в дома било определено за идола, там било постлано и подредено старателно. Обличал идола с коприна и го пръскал с най-добрите парфюми...
От далече следял новия възторг, който светлината на исляма донесъл в Медина, не го заинтригувал светът около него, който се променял много динамично. Ислямският извор, насочен към истината с всеки изминал ден започвал да тече още по-силно срещу бурята на заблудата, която идвала от неверието. Вече отдалече се чувало шуртенето...
Сутрешното светло слънце, докато стопляло Медина с всяка изминала минута, Ебу Дерда, както обикновено отново излязъл от дома си и се отправил към магазина. Само че този ден бил много различен. Не след дълго улиците на Медина били изпълнени с вълнения от радост. Първата ислямска войска се завръщала от битката при Бедир. Вълнението от победата на вълни се било разпространило в Медина.
Улиците били изпълнени от муджахиди и обикновени хора, дошли да ги посрещнат, роби, които водели на групи и други, които пък искали да видят робите... Сякаш улиците станали тесни.
След като Ебу Дерда погледал развълнувания поток от хора се приближил до един младеж и попитал за Абдуллах Ибн Реваха. Младежът, който също като Ебу Дерда бил от Хазред му разказал за Абдуллах Ибн Реваха така, сякаш си го представял как се е бил на бойното поле. Докато разказвал – сякаш отначало преживявал борбата, вълнувал се. Още веднъж си представял боя на Абдуллах като лъв на бойното поле. Младежът не можел да сдържи вълнението си. Но на Ебу Дерда му било достатъчно да разбере дали Абдуллах е жив, да не е ранен и дали е добре.
Разбира се, имало причина да пита единствено за Абдуллах сред толкова много завърнали се бойци от Бедир. Причината е, че Абдуллах Ибн Реваха u Ебу Дерда се обявили за братя преди време. Тази връзка на обич, въпреки религиозното различие продължавала да съществува. Абдуллах не прекъснал тази връзка с него, а и Ебу Дерда не се отчуждил от него като меканските езичници заради това, че изоставил религията си.
И двамата познавали отблизо силният характер на другия, достойните дни, трудните и радостните моменти, които преживели заедно години наред.
Абдуллах непрекъснато, без да му омръзва, се борил да спаси брат си Ебу Дерда от калта на съдружаването и наистина много му било мъчно за всяка минута, която той прекарвал далеч от светлината на исляма, в калта на заблудата. А Ебу Дерда не го наранявал, всеки път намирал начин да се спаси от настоятелните ходове на Абдуллах и продължавал редовно да се грижи за своя идол и да изразява уважението си към него.
Един ден, докато седял в магазина, Ебу Дерда седнал на едно високо място, кръстосал крака и давал заповеди на работниците си, потънал в динамиката на обичайното ежедневие. Не след дълго щяло да мръкне и уморен от трудния ден той щял да се върне вкъщи, да се нахрани с приготвеното от Умму Дерда ядене и да се отдаде на почивка. Почти всеки ден режимът на Ебу Дерда бил такъв. Но днес денят бил изключение. Щяло да се случи нещо, за което е невъзможно да се сети човек.
В близките часове, когато наближавало да си тръгне за вкъщи Абдуллах ибн Реваха (радиаллаху анху) отишъл в дома му. Когато стигнал там, вратата била отворена. Умму Дерда била на оградата, занимавала се с домашното хигиенизиране и реда. Той я поздравил. Умму Дерда приела поздрава и показала радостта от това, че вижда брата на своя съпруг. Тя знаела за близостта, която Ебу Дерда чувствал към него. Наистина си заслужавало човек да бъде близък с Абдуллах. Той бил човек с добър морал, държал на думата си, със силен характер и смел. Бил добър поет и никога не лъжел.
Абдуллах попитал къде е Ебу Дерда, а тя отговорила: „Отиде в магазина, не след дълго ще се върне." Тя поканила Абдуллах вкъщи. Въвела го в стаята на Ебу Дерда и продължила да се занимава с домашните си работи. А всъщност Абдуллах искал точно това. Той отишъл направо на мястото, където се намирал идола на Ебу Дерда. Приближил се до него в ъгъла. Извадил теслата, която носел със себе си и започнал да дяла идола. Само че това не било майсторско дялане. C всеки удар идолът загубвал една част от себе си, развалил му се обликът, отскачащите парчета се разпръсквали из стаята.
Абдуллах хем дялал идола, хем си мърморел:
"Трябва да се знае, че всяко нещо, което се съдружава с Аллах е заблуда.“
За кратко време свършил работата си. Успокоил се и си тръгнал. След малко Умму Дерда влязла в стаята и изпаднала в шок. Цялата стая била пълна с треските на идола, който Ебу Дерда пазел като очите си, може би и повече от очите си. Идолът бил на парчета.
"Погуби ме ти, сина на Реваха, погуби ме!" – започнала да вика тя и да се удря по бузите. He след дълго Ебу Дерда се върнал вкъщи. Съпругата му плачела на вратата на стаята, където се намирал идола. По лицето й ставало ясно, че е изпълнена със страх.
"Какво стана, какво ти има?" – попитал я той. Плачейки тя казала: "Твоят брат Абдуллах дойде при теб, докато те нямаше, виж какво направа с идола ти!"
Ебу Дерда бързо влязъл в стаята. Изпълнил се с яд, когато видял идола на парчета. Сякаш във вените му вместо кръв, започнали да се движат чувствата на отмъщение. От такъв спокоен човек започнали да се появяват неочаквани реакции. Викал, крещял с гняв. Отправял закани и заплахи. След малко се успокоил и започнал да мисли ведро. Отново премислил случилото се. Не след дълго от устните му се изсипали следните думи: "Ако имаше полза от този идол, той можеше да се защити."
Без да губи време отишъл при Абдуллах и му казал: "Заведи ме при Пратеника на Аллах.“ Заедно отишли при Пророка. Пред него Ебу Дерда заявил, че приема истинската религия, изрекъл келиме и шехадет.
Вече се спасил от идолите и съзнанието за идолопоклонничество, насочил се към собственика на безкрайната сила и благодеяния, Аллах.
Ебу Дерда бил последния мюсюлманин в квартала, в които живеел. От мига, в който бил удостоен с исляма, всяка частица от тялото на Ебу Дерда сякаш отново намерила живот със светлината на исляма.
Безкрайно много било съжалението и разкайването за изминалите дни. Ислямският живот бил научил на много неща неговите братя вярващи. Чувайки словата на Аллах от техните усти, размишлявайки върху чутото все по-добре разбирал дълбоката загуба. В името на това дело те претърпели много трудности, изпълнили живота си в служба и ибадет на Твореца.
Като зажаднял за вода, прегърнал науката и ибадета. С такива усилия, каквито няма възможност да бъдат описани, тръгнал по следите да спечели загубеното, превръщайки нощта в ден. Той искал да стигне кервана, който преди него е тръгнал на път и изминал доста разстояние.
Когато разбрал, че търговията възпрепятства това негово желание, изоставил магазина. Той не искал да бъде от хората, които търговските планове, търговията, желанието за печалба и сметките стават пречка за споменаването на Аллах.
Ебу Дерда не е изоставил само търговския обект, загърбил е всички планове, свързани със света, всички планове започнал да ги прави според вечния свят. Сред отговорите, които той давал на питащите го, относно предишния му начин на живот намира място и това изречение: "Ние, там, където се намира безкрайният живот имаме един свят. Всяко имущество, което придобиваме, всеки предмет вече ще го пращаме там." И продължава: "После пътят, по който вървим е много неравен. Този, който е с малък товар, по-лесно върви. Затова пожелахме да облекчим товара си."
C невероятно постоянство и усилие настигнал кервана на науката и делата, който тръгнал много преди него и намерил своето място сред първите редици. Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем) за него е казал: "Мъдрият човек на моя уммет, мислителят е Ебу Дерда Увейм."
Той вече се считал за един от броените сподвижници, от които може да се получи знание и мъдрост.
През следващите години Ебу Зер (радиаллаху анху) му казвал: "О, Ебу Дерда! Нито земята носи по-учен човек от теб, нито небесата правят сянка на друг като теб."
Тези, които познават поне малко Ебу Зер знаят, че той никога не би казал такива думи на някой, за да му се подмазва.
Абдуллах ибн Амр ибн Ас. който се смята за един от основните стълбове на мухаддисите (учените по хадис), един от основните източници, от време на време, обръщайки се към учените, казва: "Предайте ми хадиси от Муаз и Ебу Дерда – двамата души, които хем са учени, хем делата им са според тяхното знание."
Когато Омер (радиаллаху анху) станал халиф поискал да изпрати Ебу Дерда в Шам, но той не приел валийството, а предпочел да отиде на същото място като човек, който учи. Той искал да учи хората на книгата на Аллах, суннета на Пратеника, да се бори, за да просъществува. По този въпрос той наистина е бил истински образец. Омер (радиаллаху анху) приема това с радост и Ебу Дерда се преселва в Шам. Той вече бил учителят на областта Шам. Науката, когато се изливала от неговата душа била специална.
Старите дни на бедност, замесени с мъченията, трудностите на първите борци за първото дело, вече били отминали. Сега било започнало изпитанието за съществуването. С всеки изминал ден към удоволствията на света се присъединявали нови. Както Ебу Зер (радиаллаху анху) и Ебу Дерда не бил съгласен хората да се заблуждават в стремежа към светското и да се откъснат от ахирета, да трупат имущество и в стремежа си да живеят в охолство сърцата им да се покриват в заблуда. Хората не трябва да си губят времето в състезаване за светско имане.
Веднъж събрал цялото население на Шам в джамията и заставайки сред тях започнал да говори. Нека заедно чуем някои откъси от думите му, които днес също трябва да се използват за поука: "О, народе на Дамаск! Вие сте наши братя в религията, съседи сте ни в родината, в която живеем, вие сте наша подкрепа и помощници срещу враговете ни."
Така започнал речта си и продължил: "Учените ви един по един си вървят, а невежите не желаят да се учат. Разчитате на сигурността, която Аллах ви е дал, а отхвърляте това, което ви е повелил да правите. Не е ли странно? Трупате толкова, колкото няма да можете да изядете, строите постройки, в които няма да живеете, създавате си такива представи, които няма да можете да постигнете, храните непостижими стремежи. Народите преди вас също събираха и те имаха мечти, желания, хранеха стремежи. Не след дълго събраното им се изравни със земята, стремежите им се превърнаха в измама, родината в руини, домовете им в гробове.
О, народе на Дамаск! Ето, племето Ад беше напълнило света със стока и поколение (челяд). Ако аз днес реша да продам за два дирхема това, което те са оставили зад гърба си, дали някой ще го купи от мен?"
Сълзи започнали да се стичат от очите им. Не след дълго хълцането взело да се чува извън джамията. Неговите усилия отново възпламенили хората. Организирал научни беседи, обикалял пазари и сборища, отговарял на въпросите, разрешавал проблемите в умовете, напоявал с вода сърцата, учил ги на неизвестното, съветвал, припомнял забравеното, възползвал се от всяка една възможност.
Ето един пример пред нас: Веднъж група хора ритали, биели човек насред пътя, когото хванали при извършване на престъпление. Ебу Дерда попитал: "Какво е направил този човек?" Казали: "Голямо престъпление." А той отговорил: "Ако този човек не беше престъпник, а беше човек паднал в кладенеца, бихте ли го извадили от там? " Казали: "Бихме го извадили." Ебу Дерда ги посъветвал: "Тогава го изкарайте и от греха, в който е попаднал. Не го псувайте и не го бийте. Наставлявайте го, покажете му неговата грешка, обяснете му какво означава извършеното от него. Благодарете на Аллах, който не ви е предписал да изпаднете в греха, в който той е изпаднал."
Човекът, който за първи път чул такива думи се хванал за ръцете му и се покаял.
Един младеж отишъл при Ебу Дерда и му казал: "О, приятелю на Пратеника на Аллах, напъти ме!" "Чедо мое! В хубавите дни, в спокойните времена споменавай Аллах, за да те споменава и Той в трудните ти моменти. Чедо мое! Бъди или учител, или учещ се, или слушател. В никакъв случай не бъди четвъртото. Ще бъдеш погубен."
Муавие, когато станал валия на Шам, поискал дъщеря му Дерда за сина си Йезид. Ебу Дерда не му я дал. Настоятелното искане също не помогнало. По-късно я дал на младеж, от чиито религиозен живот и морал останал доволен.
Имало такива, които казвали, че възпрепятства щастието на дъщеря си Дерда и го критикували. Един дори попитал за причината да не даде Дерда на Муавие. Ебу Дерда предал чувствата си на баща, мислещ повече за вечния живот на дъщеря си пред временния свят: "Когато Дерда влезе в палатите, когато прислужниците застанат пред нея кръстосвайки ръце, когато украшенията на двореца, скъпоценните камъни й вземат очите, какво ще остане от нейната религия, какво мислите?"
Когато Ебу Дерда се разболял приятелите му дошли на посещение. Сред тях един попитал: "От какво можеш да се оплачеш?" Ебу Дерда отговорил: "От греховете." Отново го попитал: "Душата ти има ли нужда от нещо?" Казал: "Да, от прошката на моя Създател."
След това казал така: "Казвайте ми (внушавайте ми) Ля иляхе илляллах, Мухаммедер расулюллах."
И така напуснал този свят с думите, които са ядрото на вярата в единобожието, за която заедно с приятелите си е търпял всякакви трудности.