Свидетелства по пътя за вечността
Говорят ли камъните?
Това че камъните ни говорят много неща ни го подсказва Всевишния Аллах, сътворил планини и повелил на онези хора, чиито сърца са по-твърди от камъка и чиито уши са затворени за истината: „После сърцата ви закоравяха и са като камъни, дори по-корави. Да! И сред камъните има такива, от които бликат реки, и сред тях някои се разцепват и излиза оттам вода; а някои от тях падат в уплах пред Аллах. Но Аллах не надминава вашите дела“. (ел-Бакара, 74)
Но предците ни са поверили и думите си на камъните. И чрез тях до нас са достигнали онези мъдри мисли от вековете. Тези невероятно разумни надписи, които векове наред тихомълком са излъчвали посланията, от една страна са свидетели по пътя ни към вечността, а от друга – сякаш изпълняват ролята на мост, който свързва миналото с бъдещето. Те са именно безмълвните свидетелства на културата, цивилизацията и историята.
Нека сега хвърлим един поглед върху разбиранията на предците ни за смъртта и отвъдния живот в надписите, издълбани върху камъните.
Душата досущ като пеперуда, която излита от пашкула при смъртта напуска капана на тялото. Но вижте колко добре е отразен върху камъка неизвестния час на смъртта и че тя е неизбежна:
«Не гледайте с любопитни очи надгробния ми камък. Никой не би ми съчувствал, докато не му се случи“.
Смъртта е своеобразно преселение. Едно пътуване от лъжовния и преходния във вечния ни дом. Тогава тялото, това лъжливо покритие, се връща на истинския собственик, полага се върху гръдта на майката земя. Само че всеки мечтае гробът от парче земя да се превърне в райска градина:
„От преходното във вечността пренася ни смъртта, дано Аллах превърне гроба му райски кът“.
Още с раждането си ние приставаме в на смъртта. Има ли случай смъртта да не се отбивала в някой край, дом или тяло? Вярващият се е примирил с мисълта за нея. Той приветства както раждането, така и смъртта, защото преходният лъжовен свят не го задоволява. Той знае, че както е дошъл така и ще си тръгне един ден от тази земя, затова не се противопоставя на ангела на смъртта. „Дойдох в градината на този свят, където не срещнах човечност, доблест и радост; лек за болката си потърсих, но не намерих; благоволи Ти, Аллах, мой дом да бъде райският кът; приемам всяка Твоя повеля, я, Рабби, и предадох своята душа“.
Светът е нивата на отвъдния мир и докато вярващият я облагородява, не забравя за деня на жетвата. Така той се готви за този ден с твърда вяра, с уверено сърце и прекрасни дела. Но знае, че най-много ще изпитва необходимост от опрощение и милосърдие пред Аллах. Затова не губи надежда и се моли за милост пред дверите на Хак Теаля.
„Желал бих да не вижда лицето ми нечисто; дано лек бъде на бунтовната ми рана милостта Му. Не губя надежда от величието Ти, колкото и греховен да съм, защото никой не би могъл от Теб да ме раздели.“
Да се забрави смъртта и да се живее в един свят без мисъл за отвъдния, не е живот. Преходно лъжовният свят смила като брашно всеки, когото затисне в своите чаркове. Не се залъгвайте с неговата привлекателност. Коя длъжност, коя власт ще е вечна за нас? Кое звание не бе отнето обратно? Нито Карун богатствата си за вечно придоби, нито Фараонът за вечно с престола се сдоби. Тези, които бяха първи, рекоха на следващите: „Сакън, не се залъгвайте по вечно въртящото се колело, нито на любимия, нито на любящото ще остане то...“
В отвъдното всички различия изчезват. Било млад или стар, мъж или жена, беден или богат, знаещ или невеж, всички са в еднакви премени, всички сядат в еднакви престоли. И нито тържествените погребения, нито пък показните гробове биха променили тази реалност. Затова поетът заявява:
„Не бих желал венци при погребението ми. Гробът не е място, където се влиза с блясък и тържество“.
За да не забравяме смъртта и често да си спомняме за отвъдния мир, нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем) ни е повелил да навестяваме гробовете. Да не се пренебрегват посещенията на приятелите, които са ни изпреварили и с някоя молитва да ги дарим. Защото молитвата е целта на посещението, защото ако днес е за него, утре за нас ще е то.
Те не искат кой знае колко от нас: Или Ихляс или Фатиха.
Когато се разхождаме сред гробовете, колко поуки научаваме от надгробните камъни, та чак очите ни се насълзяват от тъжните надписи:
„Отлетя в градините райски моят син. И майка си в мъки зароби. Мислите ни денонощно са с него. Нека Аллах с търпение да ни дари.“
С една дума нито младост гледа, нито мъдри слуша смъртта. Който поканата получи, бърза да се представи пред Всевишния Аллах:
„Тъй заварих аз света като сянка на мечти, затова никой не пита как съм сега. И си рекох: „Това е повеля на Аллах!“ Всъщност една единствена истина известяват всички покойници и надписи на света: „Хуве-л-баки!“ - „Той е вечният!“
Д-р Юлфет Гьоргюлю
Портал 
