Спомени от близкото минало
„Каква участ ненавиждана ни сполетя..."
Телефонът в стаята ни иззвъня зловещо. Колежката, на която едната ръка винаги беше на телефонния апарат рече:
«Ало! Заповядайте, слушаме!” След което се обърна към мен и каза:
«Върви! Викал те шефа!» «За какво съм му потрябвал?»
«Не зная. Нали знаеш за какво канят магарето на сватба? Или водата им се свършила, или дървата...” Общо взето шефа ни извикваше или да ни ругае или да ни накаже или смъмри. Другояче той се отнасяше към своите «незаменими» съветници, които вечно намираха нещо да го посъветват. Тъй като неведнъж или дваж бях привикван при него, рекох си: “Каквото и да стане, ще мълча. Няма да ме убие я!“ и излязох от стаята. Когато стигнах до вратата му, срещнах навъсеното лице на партийния секретар. Разминахме се без да си кажем нещо и рекох на секретарката на шефа: «Извикал ме!“
Тя ми направи знак с глава да вляза.
Почуках и влязох. Поздравих. Шефът се беше зачел в нещо. Затова дори не повдигна глава. След дълга пауза най-сетне отмести настрана това, което четеше и каза: “Седни!” Седнах. Бях подготвен да слушам всякакви укори. Щях да мълча каквото и да ми кажеше. Нямаше да му отговарям. Решението ми беше твърдо. Най-сетне той заговори на български. Той никога не се унижаваше да говори с нас на турски! “Как си?”
«Добре съм» - рекох. Работя”.
«Виждам, че работиш. Затова и те извиках. Сега предстои една бърза и неотложна задача. Ще отидеш до село Пъдарино, Търговищко. Там ще идеш и ще намериш имамина на джамията и заедно с него ще разчетете надписа, който имало на минбера. Този надпис доказвал, че населението на това село е било от български произход. След това ще питаш и разпиташ хората и ще вземеш тяхното мнение и ще напишеш два подлистника за вестника. Ясно ли ти е?
«Тъй вярно!» - отговорих в същия дух.
«Действай. Свободен си!»
Излязох от стаята му. Веднага взех командировъчно и слязох в касата. Следваща сутрин вече бях във влака.
* * *
Някъде към следобедните часове бях вече в Пъдарино. Питах, разпитах и открих имамина на джамията. Сега вече не си спомням името му (Ако е жив, нека да ме извини!) Накратко му обясних каква задача ми е възложена. Човека бая се смути. Навярно си помисли: Щом чак от София се дигнал и дошъл да проучи и да ме разпита, значи работата е сериозна и има нещо гнило в това!” Но така или иначе тръгнахме заедно към джамията. Когато стигнахме до вратата, събухме си обувките и стъпвайки по килимите се насочихме направо към минбера.
- Ходжа ефенди, му рекох, аз малко нещо мога да чета старото писмо, но ти ще ми помогнеш да разчетем този надпис!
- Добре, бре братко! - рече той и двамата взехме заедно да разчитаме надписа:
«Не..лер гел..ди...нелер геч...ди… фелек...тен; гьорюл... меди... деве... гечти деликтен!» (Каква ли участ ни сполетя, камила през иглени уши премина!)
„Ха! - рекох - Много интересно! Ходжа ефенди, диктувай ми, да запиша!“
Ходжа ефенди взе да ми диктува бавно, а аз записвах в бележника си. Но така съм записал тази фраза, че след толкова години все още безпогрешно помня: “Не-лер гел-ди, нелер гечди фелекден; гьорюлмеди деве гечди деликтен».
«Благодаря, Ходжа ефенди. Записах всичко точно.» И тъй като предположих, че ще се смути, не го попитах как е новото му име или “Как се казваше по-рано?” или нещо подобно. С малки изключения всички носехме болката в сърцата си. Затворих и прибрах бележника си в чантата и отново го попитах:
«В колко има автобус за Търговище?»
Той ми каза. Оставаше нещо като половин час до автобуса. Нищо друго не го попитах и нищо друго не му казах. Защото прекрасно знаех, че след мене ще дойдат други хора да го разпитат: “Кой беше? Защо е дошъл? За какво те пита?” и щяха да го питат и разпитат от игла до конец, за да напишат докладите си. Тези неща вече бяхме ги научили. Затова където и когато отивахме на командировка, отивахме в партийните комитети или в общините, след което се затваряхме в хотелите.
С радостта, че бях изпълнил за един ден поставената ми задача се върнах в София. През цялото време по пътя мислех и реших, че няма да напиша нищо по тоя въпрос. Решението ми бе твърдо. На следния ден почуках на врата на шефа и той незабавно ме прие:
- Какво направи? Отиде ли?
- Да, отидох, видях и се върнах. Но нищо по тоя въпрос не мога да напиша. Защото ако напиша, първо мене ще ме изгонят, пък после може и вие да хвръкнете...
- Какъв е бил този надпис? Какво беше там?
Извадих бележника си и му го прочетох: “Нелер гелди, нелер гечти фелектен...» Този надпис като че ли е написано за нашето време!»
Шефа бавно седна на мястото си. Не такъв надпис очакваше той.
* * *
Минаха години оттогава. Настъпиха демократични промени в страната. Почувствахме полъха на свободата. Вече свободно можехме да говорим и да пишем. Веднъж срещнах младеж от същото село и между другото го попитах: “На минбера на вашата джамия имаше такъв и такъв надпис. Стои ли още?”
«За съжаление, каза, не. Кметът на селото ни нареди да го изчъгъртат и да замажат мястото му”.
Помислих си: “Всичко е ясно!” След което дълбоко въздъхнах. Помислих за халката, която окачиха на носовете ни под името “демокрация”. Явно нещата си вървяха по своя стародавен път.
Исмаил А. Чаушев
Портал 
