6 Селман Фариси

Селман е известен с успешната си идея, която предлага при съвещанието преди битката Хендек.
В навечерието на битката, наречена още "Ахзаб", Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем) събрал сахабетата си и се съветвал с тях. Селман (радиаллаху анх) рекъл: "О, Пратенико на Аллах! Щом като съотношението между силите е голямо, ние ще се отдръпнем в защита, ще обградим града с градски стени и ровове." Предложението на Селман било прието и под ръководството на Пророка (салляллаху алейхи уе селлем) и Селман (радиаллаху анх) с голяма непоколебимост, усилия и желание откритата част на Медина била обградена с ровове. Силната войска на врага, която идвала към Медина с намерение да загаси светлината на Исляма сякаш се сковала, когато видяла укреплението.
От този ден нататък тази битка започва да се споменава повече като "Битката Хендек" (Битката при Рова). Битката Хендек е битка, която трябва да се изследва многостранно. Тя е изпълнена с поучителни лозунги, които впечатляват всеки човек.
Може би най-подходящо е Селман Фариси да се споменава като "Търсач на истината и напътствието".
Той самият казва за себе си: "Аз съм персиец и като младеж живеех в град Джейян, който беше свързан с град Исфахан. Баща ми беше старейшина на града, най-богатия и най-видния. Той беше огнепоклонник, когото всички обичаха и уважаваха. От деня, в който се появих на бял свят, бях съществото, което той най-много обичаше. С всеки изминал ден тази обич се увеличаваше. Толкова се страхуваше за мен, че подобно на младо момиче, не можех дори да изляза от къщи.
В огнепоклонничеството с всеотдайност и вярна работа се издигнах до надзирател на огъня. В огнепоклонничеството това беше добър чин. Денонощно горящият огън вече беше поверен на мен. Имаше голям молитвен дом, който беше под ръководството на баща ми. Богатите приходи, които постъпваха принадлежаха на него. Той ръководеше и береше плодовете.
Един ден възникна някаква работа. Обръщайки се към мен, баща ми каза:
"Синко, както виждаш днес аз съм зает. Иди в молитвения дом и заеми ръководното ми място!"
Тръгнах към молитвения дом. По пътя минах покрай една християнска църква, от вътре се чуваха гласове. Те правеха молитва. Заинтригувах се, защото нямах знания за християните. Всъщност, поради това че дълги години съм стоял вкъщи, въобще не познавах другите религии. Гласовете, които чух възбудиха любопитството ми и влязох вътре.
Молитвите, които правеха в хор, религиозните ритуали, чувствителното и подредено положение ми хареса и привлече сърцето ми. Рекох си: "Тази религия е по-добра от нашата и този религиозен ритуал е по-добър от нашия". В този ден до залез слънце не излязох от църквата и не отидох в молитвения дом на баща ми.
След ритуала попитах християните къде е центъра на тяхната религия, където мога да науча по-съществени знания за нея. А те ми отговориха, че е в областта Шам.
Привечер се прибрах вкъщи, баща ми ме посрещна и ме попита какво съм правил. С открито сърце му казах: "Татко, днес се отбих при хората в църквата, които се молеха и изпълняваха религиозни ритуали. Тяхната религия ми се стори по-добра от нашата, религията и молитвите им ми харесаха повече. До залез слънце бях при тях".
Баща ми изпадна в ужас от това, което чу и с безпокойство в очите каза: "Сине, в тази религия няма нищо добро. Религията на дедите ни е по-добра от тяхната."
"Не" - отговорих аз - тяхната религия е по-добра от нашата".
Баща ми се изплаши от това, което казах. Безпокоеше се, че ще се извърна от религията си. Затвори ме вкъщи и завърза краката ми със синджир.
Намерих начин и изпратих съобщение на християните: "Ако дойде керван, който да пътува за Шам, кажете ми!"
Не след дълго очакваната новина пристигна. В града беше се отбил керван, пътуващ за Шам. В деня, в който щеше да тръгва, развързах синджира, избягах скришом от къщи и се присъединих към кервана. Заедно с него пристигнахме в Шам.
Попитах тамошните жители, кой познава най-добре християнството. Посочиха ми монахът, който се грижи за църквата. Отидох при въпросния монах и му казах за желанието си да стана християнин, да остана при него, да му слугувам, да придобия знания от него и заедно да изпълняваме религиозните ритуали.
Той ме покани вътре с думите: "Заповядай, влез!" Влязох в църквата и от този момент нататък започнах да слугувам на монаха.
Не след дълго разбрах, че въпреки знанието и чина на този свещеник, той изобщо не беше добър човек. Караше хората да дават милостиня и говореше за наградата от нейното даване. Само че милостинята, която хората даваха в името на Бога, скриваше за себе си, на нуждаещите се и бедните не даваше нищо. Така той беше натрупал цяла хазна със злато и сребро.
Когато научих тази истина много се разочаровах и ядосах. Въпреки това, той знаеше много и му беше ясно, че религията, която изповядваше е по-съвършена от огнепоклонничеството.
Не мина много време и монахът умря. Християните се събраха за погребалния ритуал да го изпратят при последното му пътуване.
Обръщайки се към тълпата казах: "О, хора, този човек, за когото с уважение сте се събрали да го погребете, беше лош човек. Той искаше от вас да давате милостиня, а я скриваше за себе си, не даваше нищо на бедните!"
Хората се ядосаха и ме попитаха: "От къде знаеш това?" Аз им казах: "Да ви покажа ли неговата хазна?" Рекоха: "Да, покажи ни я!"
Показах им мястото, където свещеникът криеше даренията. Оттам изкараха седем пълни делви със злато и сребро. Когато видяха това, много се разгневиха и казаха: "В името на Бога, този човек няма да го погребем!" Вдигнаха и закачиха нависоко мъртвото тяло на монаха и започнаха да го замерят с камъни.
Не след дълго на свободното място на монаха назначиха друг. Привързах се към него и започнах да му слугувам. Противоположно на другия, този човек беше много добър. Не бях виждал някой да обича толкова ахирета, да не отдава голямо значение на света и да прави денонощно ибадет. Затова много го заобичах. Той беше човек, привърженик на единобожието – вярваше в единството на Аллах, приемаше, че няма равен и подобен на Него и пазеше оригиналната вяра, която е проповядвал Хз. Иса (алейхис селям). Никога не се отделях от него. Когато легна на смъртно легло го попитах: "Какво ще ми завещаеш? При кого искаш да отида след теб?"
Той ми каза: "Детето ми, в Мосул има учен, който носи същата вяра като моята. Не зная дали има друг в света, който живее с вярата в единобожието, който да не е опетнил вярата си и да не я е променил. Иди при него, намери го!"
След смъртта на този честит човек, отидох в Мосул и намерих въпросния учен. Разказах му какво ми се е случило, и че ученият, при когото съм бил ми препоръча да отида при него. Предадох му също и думите: "...Той не се е отдалечил от истинската религия".
Той ми рече: "Ела, остани при мен". И аз останах при него. Наистина той също беше добър. Добрите думи, казани за него бяха истина. Само че не след дълго смъртта почука и на неговата врата.
На смъртния му одър го попитах: "Както виждаш повелята на Аллах дойде и при теб. Познаваш ме добре, знаеш намеренията ми и това, което искам. На кого ще ме завещаеш?При кого искаш да отида?" А той ми каза: "Синко, в Нусайбин познавам един учен, който носи същата вяра като нас и живее като нас. Освен него не познавам друг. Отиди в Нусайбин, намери го и се присъедини към него!"
След като го погребахме и изпратихме в последното му пътуване тръгнах за Нусайбин. Намерих учения, разказах му историята си и за желанието на човека, който ме изпраща. Той ми каза: "Остани при нас, бъди с нас!" Останах при него. Подобно на свещеника от Мосул, той също беше много добър човек. Само че не след дълго и той почина.
Когато умираше го попитах, при кого да отида сега. Той ми препоръча един човек, който живее в Аммурие. Отидох при него и останах там. Той също беше добър човек. Работех, имах си крави и няколко овце. Не след дълго и той напусна света.
В предсмъртния си час той ми каза: "Синко, не знам дали в света живее някой, който вярва и живее като нас. Но на Арабския полуостров настъпиха дните на идването на Пророк, който ще проповядва единобожието, съобразно религията на Ибрахим (алейхис селям). От земите, където живее, ще се пресели в една страна, заобиколена от черни скали, а между тях има фурмови градини. Той има определени черти – ако му бъде дадена садака, той няма да я приеме, освен ако му се даде като подарък. Между двете му рамене се намира пророческият знак. Ако можеш да намериш тази страна, отиди там и се присъедини към него!"
След това притвори очи и се сбогува с живота. Известно време след смъртта му останах в Аммурие. Чаках керван, който да пътува за Арабския полуостров. Не след дълго дойде керван от племето Келб. Аз им казах: "Вземете ме и мен с вас за Арабския полуостров! В отплата ще ви дам кравите и овцете си". Те приеха предложението ми и ме взеха със себе си.
Тръгнах на път заедно с кервана. Когато стигнахме в долината Кура, хората от кервана внезапно ме нападнаха. Завързаха ръцете ми и ме продадоха като роб на един юдеин. Така започнах да слугувам на човека, на когото бях продаден.
Не мина много време и един представител от племето Бени Курайза посети този юдеин. Те бяха братовчеди. Като ме видя, много ме хареса и помоли господаря ми да ме откупи. За да не обиди братовчед си, той се съгласи и ме продаде. Новият ми господар ме отведе в Ясриб (Медина). Когато видях Ясриб много се зарадвах, защото между черните скали се простираха фурмовите градини. Това беше градът, за който говореше монахът в Аммурие. Отговаряше на всички особености, които беше споменал. Доволен от това заживях в Ясриб при господаря си.
По това време Пророкът, за когото говореше монахът беше започнал мисията си в Мекка. Робството ми и постоянната ангажираност с работите на господаря, намаляваха интереса ми към света. Затова нямах информация, относно неговата дейност и последиците от нея.
Но един ден чух, че този Пророк се преселва в Медина. Когато пристигна бях на върха на едно фурмово дърво, а господарят ми седеше под него. Дойде племенникът му и започнаха да разговарят: "Бог да унищожи Бени Каиле" (име, давано на племената Евс и Хазредж) – викаше той. "Сега жителите на Куба са се насъбрали около един човек, дошъл от Мекка, който казва, че е пророк."
Когато чух думите му сякаш ме обзе треска, треперех от възторг. Колената ми се сковаха, за малко да падна върху господаря си. Бързо слязох от дървото и възторжено попитах човека: "Ти какво каза, повтори новината!" Той се учуди, а господаря ми се ядоса. Удари ме силно с юмрук и ми каза: "Какво ти става? Веднага се качвай на дървото и продължавай да работиш!" Нямах избор и се върнах на работа.
Привечер взех един съд с фурми и се отправих към мястото, където Пророкът беше отседнал. Когато пристигнах там, влязох в къщата и му казах: "Разбрах, че ти си добър човек, и че при теб има бедни и нуждаещи се хора. Имам малко фурми, които мога да ти дам като садака. Вярвам, че най-подходящият човек, на когото мога да дам тези фурми си ти." После каза на заобиколилите го: "Яжте", а той самият не посегна към фурмите. Впечатлих се, защото това беше първият знак.
След това си тръгнах. Продължих да работя и събирам фурми на господаря си. Не след дълго отново взех малко фурми, отидох при пророка и му казах: "Видях, че не ядеш от садаката. Фурмите, които нося са дарение, искам да ти ги дам като подарък." После той взе от тях и повели на сподвижниците си да ядат. И всички, заедно с Пророка започнаха да ядат. А аз си рекох: "Това е втората особеност."
Любопитството ми нарасна изключително много. Исках да видя пророческия знак, но не намирах смелост да изкажа това мое желание.
Един ден с тази надежда отидох при него, докато погребваха едно сахабе в Дженнету'л-Баки. Хз. Мухаммед беше седнал, поздравих го, след това минах от задната му страна и се вгледах внимателно в гърба му. Исках да видя знака, за който ученият в Аммурие ми говореше. Той усети, че го гледам внимателно и спусна дрехата си надолу. Най-после видях знака, който търсех толкова дълго. Прегърнах Пратеника, целунах го и се разплаках. Търсенето, продължило години наред най-сетне свърши.
Пратеникът на Аллах се учуди и с интерес попита: "Каква е твоята история?"
Разказах всичко, което ми се случи през изминалите години. Моята история му хареса и сподвижниците му също поискаха да я чуят. След като разказах преживяното и на тях, те се зарадваха и ме похвалиха..."
След дълго търсене Селман намерил последната и най-съвършена небесна религия и станал ценна личност за общността (уммета) на последния Пратеник на Аллах – Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем).
Селман (радиаллаху анх) посветил дълги години в служба на Исляма, давал всичко, което притежава за него. Той станал Селман на Исляма.
Веднъж, докато бил със сахабетата, под въздействие на старите навици, един от тях изброявал дедите си, което му давало повод за гордост от знатния си произход. Когато дошъл редът на Селман той казал: "Аз съм синът на Исляма, Селман". Сахабетата разбрали какво са извършили и много се засрамили. Оттук насетне той искал винаги да го свързват с Исляма и не искал да го споменават с друг произход.
В ел-Истиаб (от Ибн Абдилбер 2/67) се споменава, че когато Селман е запитван: "Чий син си?" , той отговарял: "Аз съм син на Исляма, от рода на Адем (алейхис селям)".
Преселниците и помощниците (мухаджирите и енсарите) не можели да се разделят със Селман. Със своето чувство за мюсюлманско братство той бил човекът, когото всеки искал да притежава за свой приятел. Казвали: "Селман е от нас, от Ехл-иБейт (собствениците на Дома)."
Веднъж попитали Али (радиаллаху анх) за Селман, а той отговорил: "Той е човек, усвоил знанието, както на предходните, така и на следващите поколения. Той е океан, който няма пресъхване. Той е от нас, от пътя (суннета) на Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем)."
Когато енсарите и мухаджирите в Медина се обявявали за братя, уважаемият сподвижник на Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем), живял дълги години в странство, се обявил за брат на ЕбуДерда. ЕбуДерда станал истински брат за него.
Селман Фариси (радиаллаху анх) бил висок на ръст. Живял до дълбока старост и имал задълбочени познания за огнепоклонничеството, християнството и юдаизма. Той познавал много добре книгите на ведите, както и Тората и Библията. Бил много скромен, вярващ, зрял, смел, талантлив, благодетелен. Участвал в много битки и заел достойно място в много победи.
По-късно Селман станал валия на Мадаин. Заплатата, която му се полагала раздавал на нуждаещите се, а той ядял от това, което изкара с ръцете си. Плел изделия от фурмови листа, които продавал и така преживявал със спечеленото. Дори когато бил в нужда, от никого не приемал материални средства и помощи.
Споменаваме Селман Фариси с милост и изразяваме възхищението си от неговото търсене на истината и правдата, вярата му, търпението, толерантността и предаността му.
(следва)

д-р Шерафеддин Калай