Войната и майките
Войните отнемат най-любимите същества на хората. След тях остават болките и руините. Трудно е да се отговори на въпроса кои са по щастливите; дали тези, които си отиват от този свят или които остават. Защото отиващите се спасяват от грижите и проблемите на този свят... А оставащите?.. А децата и майките?..
Войната е най-грозното лице на човека... Най-конкретната, видимата и уловимата форма на безпощадността, жестокостта и диващината у човека. Най-великото нещо, което сатаната извършва от момента, в който обявява враждебността си към Хазрети Адем е „семето на ненавистта и враждата, която е носел между хората“.
Двайсетия век бе пълен с много примери в това отношение... Като се почне от 1900-та година човечеството като че ли преживя някаква лудост и се хвърли в редица войни, които опустошиха света. Ние като наследници на османската държава платихме много дан в това отношение. Но истински ощетените и онеправданите от войните бяха майките и децата. Тук ще предам една от хилядите трагедии, преживени на Балканите, тази на Айше тейзе...
...Селото на Айше тейзе бива нападнато от вражески войски... Всеки гледал със свои средства да напусне селото. Някои, които по-рано са чули за нашествието на чуждите войски са взели предварително мерки. Други като Айше тейзе са научили в последния момент какво ще става и се побъркали. Те просто не знаели какво да правят. Лесно ли е да бъдеш вдовица? За всичко трябва сама да мислиш, сама да тичаш, приготвила двете си деца на бърза ръка... Взела им храна, натоварила целия багаж на единствения си кон. После яхнала коня като отпред е турила тригодишната Емине, а отзад се качил Али на 5 години... А на ръцете си държала беззащитното и нищо не подозиращото новородено Осман, ненавършил и година дори...
Това е нейният разказ за раздялата с родното си място. Още от същия миг започнала да изпитва носталгия по тази земя... Но страхът от смъртта и жаждата за живот надделяват. Въпроси всичко изоставя надеждите, мечтите, радостните и тъжните спомени, овцете, кокошките, дома си... И поема по пътищата, които незнайно къде водят, при кого водят... И се влачи към неизвестността...
А този труден път започва под дъжда, който се излива като из ведро. Тя често често предупреждава дечицата си на коня:
- Али, не заспивай!..
- Емине, моля те, не заспивай!..
- Аман, Осман, сакън да не се събудиш!
Старият кон не може да издържи и скоро затъва в калта и целият се изляга в нея... Айше тейзе най-много се плашела от това... От този момент тя остава сама по трудните пътища на войната с трите си дечица...
Изстинат ли ръцете на Али, майка му ги разтрива, за да ги стопли... Малката Емине така и не разбира нищо и когато й става студено, тя се мушка при майка си... Добре, че Осман поне не се обажда и тя продължава напред... Постепенно започват да изостават от другите. Всеки е бил със своите грижи и няма време и сили за другите. Никой не се обръщал назад да види какво става там... На Айше тейзе вече й оставали сетни сили. Мъчела се, дерзаела колкото може за себе си, за децата си... Но силите й не са били безгранични и Айше тейзе се предала.. Тя трябвало да остави едното си дете, за да й олекне, но кое?.. Как може една майка да предпочете едните, а другия да зареже?.. Та нима това не е все едно да разпориш сърцето й?!
Първо се ослушва за Осман, който е в ръцете й.. Тъй като отдавна не се е обаждал, помислила, че може да е починал. Що за надежда е това? Когато се навела над него, първом се зарадвала, че не мърда... А после планини от мъка се стоварили върху нея... Да остави едното си дете по пътищата... Отчаяна и безпомощна, тя търси някое сухо местенце насред калните пътища, където да положи малкия Осман.. Сърцето й не дава да зареже детето си в калта. Най-сетне избира едно местенце , което колкото бе могло останало сухо под дъжда... И тя лекичко полага вързопа с паланите на земята. После очите и сърцето й останали назад...
Сега й беше олекнало малко. Още малко и ще се съвземе. Нали другите две дечица са с нея... Отново казва „Бисмиллях!» и поема по-нататък...
Вървят с часове. Вече като че ли е претръпнала цялата. Иска да спре и да си почива малко, но ръцете на тригодишната Емине падат от шията й... Гледа, целува я, души... Има някаква надежда... Но след малко е принудена да изостави и Емине по пътищата на преселението. Навежда глава и в безизходица оставя и нея... Сега прегръща и притиска до сърцето си последната си надежда: „Али! Сине мой!..“
Тя нарамва последния дар от съпруга си и като че ли някакви криле я подемат да полети... Вече нощта отстъпва на зората. Когато слънцето огрява околността, достигат до някакво село, в което се развява турско знаме, Айше тейзе със сетни сили се мъчи да събуди Али.
- Стани, моето момче! Събуди се! Ето, че вече пристигнахме. Спасихме се, Елхамдулиллях!
Но Али не отваря очи. Дори не помръдва. Ръцете и лицето му са премръзнали. Едва сега Айше тейзе разбира, че часове наред е носила мъртвото тяло на детето си...
Сега вече Айше тейзе е сама самичка. Оставила трите свои скъпи цветя зад себе си, пожертвала във войната стълба на своя дом. Не бе могла да заплаче до насита нито, когато положи децата си в гробовете им, нито пък в деня, в който бе узнала за смъртта на своя съпруг... Като че ли цялата кръв, целите сълзи от тялото й се бяха изпарили. Сега тя наподобяваше на пресъхнало дърво...
Войните отнемат най-любимите същества на хората. След тях остават болките и руините. Трудно е да се отговори на въпроса кои са по-щастливите: дали тези, които си отиват от този свят или тези, които остават. Защото отиващите се спасяват от грижите и проблемите на този свят... А оставащите?.. А децата и майките?..
Независимо от различието в расите и цвета на кожите, езикът на болката е един и същ. Това е езика на майките. Такова е било положението преди сто години или двеста. Нима сега е по-различно? Тези редове ги посвещавам на онези майки, чиито сърца са пълни с милосърдие, за техните пълни с горчилки спомени и безкрайното им търпение и носталгия.
Рабби наш, дари и тези, които останаха назад след като се бориха в Твое име и изгубиха живота си. Нека и техните сърца намерят покой и благополучие, пази ни от жестокостите на войните, насилието на враговете. Дано вражески крак не гази ценностите, които притежаваме!
Хатидже Шахин
Портал 
