Една равна на множество
Една крехка жена вече години наред застава редом с нас, до нас, сред нас, а често и пред нас, за да издигне своя мъжествен глас в защита на българските мюсюлмани. От време на време се дочуват и някои други гласове в нейна и наша подкрепа. А иначе - ни шум, ни вопъл, ни плач!.. Разбирам тези, които са принизени до земи, а къде са другите, които уж бяха талантливи, толерантни наши съграждани, уж съседи и комшии?
Цели партии не смеят, по-скоро не искат да правят онова, което тази непокорна жена прави. Тя не застава на трибуната на Народното събрание, а седи зад скромното си бюро и пише:
«Непредубеденият научен подход към мюсюлманите създава здрава връзка между учените и представителите на мюсюлманската общност като цяло». Това е д-р Антонина Желязкова, председател на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия (IMIR), на научната сесия, посветена на 20-годишнината от създаването на неправителствената организация.
Къде бяха и къде са някога „изтъкнатите автори“ на тази страна, които можеха да издигнат глас в защита на своите съграждани, когато с помощта на автомати и танкове сменяха имената ни? Къде бяха те, когато в жежките юнски дни на 1989 година ни гонеха от собствените ни домове и родната ни земя? Имаха ли глас и съвест те? Ала тя смело може да заяви:
«За мен майските събития бяха най-вълнуващата гражданска акция, на която съм била свидетел през моя живот. Това беше истинска мощна съпротива срещу режима на насилие и по онова време беше въпрос на голяма храброст“.
И не да прикрива с евфемизми онова, което се вършеше в страната по време на някаква Балканска или световна война, а в мирно време срещу своето мирно население:
«Когато започна голямото прогонване на турците от България, драматизмът се засили до крайност и трябваха още по-демонстративни актове на подкрепа и на съпротива и от наша страна. Докато «Клубът» подготвяше остра декларация в защита на нашите съотечественици, някои и от нас преминаха и към индивидуални актове. На 22 юни аз прочетох в Института по балканистика “Отворено писмо до моя приятел Салих Бакладжиев”, в което поисках извинение от турците в България за униженията и раните, които им нанася един авантюристичен и садистичен режим. Почти по същото време Блага Димитрова прочете по радиостанциите своето есе “Името”, внесохме в Народното събрание и общата декларация”. Сега има доста спорове, но истината е, че съпротивата на турците, техните злощастия бяха катализатор и за нашите иначе доста меки интелигентски акции“.
Противно на очакванията вдигнаха глас онези сили, които не искаха да се връщат по домовете си веднъж прогонените от страната, защото щяха да поискат обратно заграбените и закупени на безценица домове и имуществото си. Вратите бяха яко залостени и все още камъка стои под портата: „Без визи не може!“
Окопитили се след продължилото няколко години зашеметяване бивши функционери, уж учени, просветители, дейци на идеологическия и медийния фронт отново взеха да надигат глава и да защитават явно неверните си твърдения, а тя сама им дава отпор:
«Още в навечерието на т.нар. «възродителен процес» през 1982 г. а и в неговия ход през 1984-1989 г. моите научни занимания като историк османист бяха изцяло съсредоточени върху документалното разбулване на историческите мистификации за насилственото налагане на исляма на Балканите и в България в частност. Детайлно изследвах и в хода на османската колонизация на балканските провинции, което категорично отхвърляше пропагандната теза, че няма турци, а само ислямизирани българи.»
И за да се оправдаят псевдоборците за демокрация и свобода, многократно се хващаха на темата за спасяването на българските евреи, една недотам свършена работа. Те нямаха смелост да издигнат глас, когато властта в мирни времена многократно е прогонвала турците от България. Д-р А. Желязкова отбелязва:
«Ние можем да се гордеем с акциите в подкрепа на евреите в България, но би било отново изкривяване на историческата истина, ако не си зададем въпроса защо постъпихме така ужасно с евреите от Македония и Тракия? Това е много важен за морала на българската нация въпрос. Защото ние не сме толерантни така, както обичаме да се самоласкаем. Нашата толерантност е на битово ниво - «моят съсед от другия етнос или религия» е добър, но те като общност са лоши и ме застрашават. Нашата толерантност не е изведена до високите нива на национална философия и култура». Българите никога не са се чувствали застрашени от евреите в България, имали са ги за социално и културно близки, към това ще добавя, че може би единствените безпроблемни смесени бракове в нашата страна са между българи и евреи. Затова сме ги спасили, защото са били като нас, не ярко различни, както са мюсюлманите или ромите».
Пита се: Защо когато е проявяван наполовина толерантност към единия етнос, не е проявена четвърт толерантност към другия? Нима те не са хора?
Грейна дългоочакваната и мечтаната демокрация. Ето вече 23 години изминаха откак отхвърлихме оковите на тоталитаризма. Вярно ли е това? Отново отговорът е отчасти. Все не можем докрай да изречем, че сме свободни европейци. Защо? Защото видите ли там, някъде в Родопите има „скрити гнезда“ на не знам какви си, но опасни хора! Те крият някаква опасна литература, карат хората да вярват в Аллах, а не на новоизлюпените ръководители.
Отново се налага А. Желязкова да се обади:
«В България съществува една група от образовани млади мюсюлмани, които са недолюбвани деца на държавните институции. Обществото от своя страна не се интересува каква е съдбата на тези млади хора от егоизъм или от предразсъдък, вероятно защото са представители на религиозното малцинство. Това са младежи, които завършват Висшия ислямски институт в София, за да станат духовни водачи на мюсюлманската общност в България“. Едновременно с това службите за сигурност в България периодически арестуват или правят обиски и изземват компютрите, телефоните и книгите на имами и мюфтии в страната, като единствената видима причина това да се прави е превенция от предубеждение, защото тези духовни водачи са завършили висшето си образование в Саудитска Арабия, в Йордания, Йемен или Турция и са донесли със себе си теологична литература. Нека всички онези, които са завършили в школите на бившия соцлагер да си спомнят, не са ли са се завърнали с кашони с професионална литература (Енгелс, Ленин, Сталин, Вишински...)?
А стане ли въпрос за децата на българските турци в училищата, всички отново вкупом мълчат! Дори онези, които по право и призвание трябва да издигнат своя глас, се снишават като в Живково време. Отново и отново чуваме гласа на правозащитничката А. Желязкова: „Защото другите или не са убедени, или ги е страх.“
Портал 
