Спасителният намаз

Спасителният намаз

В живота се случват такива невероятни неща, че дори най-върлият атеист казва: „В това нещо има Божия намеса! Никой друг освен Аллах не би могъл да го стори“. Ще ви разкажа два случая, които наглед са много далеч един от друг, а всъщност са тясно свързани помежду си.
Мюсюлманските народи на Средна Азия като башкири, узбеки, тюркмени, киргизи, казахи, татари, азербайджанци и др., които 20-30 години живяха под съветска диктатура, по време на Втората световна война посрещнаха хитлеристките армии като Месия - освободители. Мнозина от воините мюсюлмани от редиците на Съветската армия преминаха на страната на немските войници и поведоха борба за освобождение от сталинисткото иго. Това придоби такива размери, че в състава на хитлеристките армии напредващи навътре към Москва имаше легиони, съставени от арменци, грузинци, северо-кавказки народи, азербайджанци, волжко-уралски и туркестански легионери.
Тези легиони водеха борба срещу съветските войници с надеждата да постигнат своята цел - изграждане на националните си държави.
В края на Втората световна война настъпи истински ужас за туркестанските легионери. Защото в резултат на решенията на Ялтенската конференция, състояла се от 4 до 12 февруари 1945 г. и в която взеха участие вождът на Съветския съюз - Йосиф Висарионович Сталин, президентът на Съединените американски щати - Франклин Делано Рузвелт и министър-председателят на Англия - Уинстън Чърчил. Те имаха за цел да поделят света на сфери на влияние след войната. На конференцията в курорта Ялта било взето решение пленниците мюсюлмани, войници и офицери от националните легиони да се предадат на Съветския съюз. Стотици хиляди от тях са разстреляни от руснаците, а други - изпратени на заточение в Сибир, където намериха смъртта си.
д-р Хаит - потърпевшият герой
В тези размирни години милиони невинни мюсюлмани погубиха живота си. Но благодарение помощта на Всемогъщия Аллах имаше и такива, които успяха да се спасят от този ад. Сред тях има още живи като 91-годишният д-р Баймирза Хаит, преживял невероятни изпитания през живота си.
Д-р Баймирза Хаит е роден на 19 декември 1917 г. в с. Яркурган, околия Уйчи, намиращ се в Наманганска област. Тези земи в онези години са били под властта на Хокандската автономна република в границите на днешния Узбекистан.
Въпреки че в юношеските си години е учил в руско училище и получава съветско възпитание (завършва историческия факултет на Ташкентския педагогически институт) той взема участие във всички борби на своя народ за освобождението от съветска окупация и създаването на своя независима национална държава. С ентусиазъм участва в организираното национално освободително движение под ръководството на министър председателя и председател на Партията за национално единение - Фейзуллах ходжа, на първия секретар на Комунистическата партия на Узбекистан и председател на Партията национална независимост - Екмел Икрам.
Младият Баймирза Хаит, започнал трудовата си дейност като учител, но още след първите си стъпки в живота бил спънат. През месец декември на 1939 година встъпва в брак с любимата си девойка, но преживял едва 16 дена съвместен живот с нея. Със започването на Втората световна война Хаит и другарите му на 24 декември 1939 г. са качени във вагоните на товарен влак и изпратени на далечен път, откъдето нямало връщане.
В завзетите от Съветската армия полски земи той завършил курса за офицери от танковите войски. На 4 юли 1941 г. обаче в Белорусия попаднал в плен на немците, възприел като благоволение на Аллах и спасение от комунистическото иго. Но не след дълго се разочарова и от немците. Есесовските офицери тръгват на лов за евреи в пленническите лагери, като гледали черепа, носа, дали са обрязвани - по това откривали евреите и ги разстрелвали.
За съжаление като много други мюсюлмани Хаит бил определен като евреин. Въпреки че многократно обяснявал, че е мюсюлманин турчин, не успял да убеди немците.
Преди да бъде разстрелян, помолил убийците си да му разрешат да изпълни два рекята намаз за последно. Получил разрешението той бавно взел абдеста си и с пълна самоотдайност застанал за намаз. В този момент навярно Аллах размекнал сърцата на фашистките злодеи и те повярвали, че младият узбек наистина е мюсюлманин и го освободили.
След това невероятно освобождение, което Хаит дължал на единния Аллах, се борил все на предните линии с надеждата Туркестан да получи своята независимост и мюсюлманите да постигнат освобождението си от гнета на русите. След успехите, които показал в легионите, скоро бил повишен в чин капитан и избран за командир на отряда на самопожертвователите от Туркестан. Вследствие бил издигнат на отговорни постове в Комитета за национално единство като изпълнявал и длъжността представител на националните войскови съединения на Туркестан при командването на немските сухопътни войски.
Въпреки всичките си дейности за изневярата си към Съветския съюз, по благоволението на Аллах, Баймирза Хаит успял да оцелее от стотиците хиляди жертви. След войната се отдал на науката, защитил докторска дисертация и написал редица научни книги на узбекски, немски и турски за живота и състоянието на мюсюлманите в Съветския съюз, за историята на Туркестан.
В живота на Баймирза Хаит, който успял да утвърди името си като историк в научните среди, има още два интересни епизода.
По-горе бяхме споменали, че Баймирза 16 дена след щастливия си брак със своята любима девойка заминал на фронта, като я поверил на майка си и баща си. Втората световна война отне живота на милиони хора. Въпреки големите изпитания, Баймирза оцелява, но по никакъв начин не може да установи контакт със семейството си в Узбекистан. Най-сетне през 1950 г., когато подготвя докторската си дисертация, се запознал с лекарката Рут, с която бил принуден да създаде ново семейство. Едва през 1990 г. узнал, че има син и внучка Шьохретхан от първата си жена. Баща, син и внучка се срещат след 52 години на 30 септември 1991 г. в Истанбул, запознават се и се прегръщат с обич. Но това щастие продължава година, тъй като синът му Бекмирза умира след това в Узбекистан.
Второто събитие е не по-малко заинтригуващо от първото. Вече професор д-р Баймирза Хаит след 52 години, 6 месеца и 72 дена на 12 август 1992 г. пристига в с. Йерчек, където се е родил, израснал и напуснал на 24 декември 1939 г. заминавайки на фронта.
Баймирза Хаит, за когото в Турция са написани и издадени около десетина книги за живота и дейността му, въпреки че наближава своето столетие, все още не се е отказал от борбата си за освобождението на мюсюлмански Туркестан от робството на руснаците. Този престарял борец никога не е забравил, че е мюсюлманин и всеки път, когато се сещал, че двата рекята намаз го спасили от смъртта, винаги още по-здраво се хващал за „въжето на Аллах“.
Мостът, който свързва проф. Баймирза с моя брат Саит Тугрул
Тогава, когато уважаваният д-р Баймирза Хаит бил подлаган на изпитания в хитлеристкия пленнически лагер в Беларусия, моят брат Саит Тугрул, който бил шериатски секретар в околийското мюфтийство в Кърджали, изживява също голяма трагедия. Него също така го спасява от смъртта два рекята намаз.
...През 30-те години на миналия век турците в Кърджали се разделили на два непримирими лагера. Интелигенцията и еснафското съсловие били кемалисти. Те от все сърце подкрепяха инициативите на Обединението на турските учители, Младежката спортна организация “Туран“ за реализиране на реформите, които Мустафа Кемал Ататюрк бе предприел в създадената от него нова Република Турция, у нас, сред турците в България. В Турция била извършена писмена реформа. Затова те настоявали в образователната система на турците в България да премине към латиницата. Анкара извършила реформа в облеклото, нашата кърджалийска интелигенция хвърлила фесовете и чалмите, туриха си шапки, с което събудиха гнева на ходжите и хаджиите антикемалисти в града.
Кафето на Къналъ Исмаил, което се намираше и местността Пазарйери в турския квартал на града се бе превърнал в клуб на кемалистите. По едно време от любопитство аз също съм ходил в това кафе. По стените му стояха карта на Турция, портрети на Мустафа Кемал Ататюрк. На етажерка в единия край на кафето имаше няколко книги. В сравнение с останалите кафета тук можеше да се каже, че е луксозно. Клиентите му бяха все добре облечени, заможни господа. Постоянни посетители на кафето бяха интелигенцията на града, младежите от занаятчийския еснаф. Те се поздравяваха и ръкуваха поновому като си казваха „гюнайдън“ (добър ден), „тюнайдън“ (добър вечер).
Околийското мюфтийство в Кърджали пък беше клуба на антикемалистите, които се събираха в кафето пред джамията. Мюфтията Мустафа Асъм ефенди, брат ми Саит Тугрул ефенди бяха непоправими антикемалисти. Те бяха обявили кемализма за комунизъм и бяха прекъснали всякакви връзки с противоположната страна. Нито се поздравяваха, нито пък нещо друго. Кемалист не влизаше да пазарува от магазина на антикемалист, не даваха дъщерите си на фанатизирани мюсюлмански духовници.
Във времето, когато нервното напрежение между двете страни достигна своята връхна точка, лидера на кемалистите Кънали Исмаил бе убит край Арда. Турци и българи в града се изправиха едни срещу други. На въпроса: “Кой уби Кънали Исмаил?” българите отговаряха:
„Убиха го турците антикемалисти!“
А турците казваха:
“Не! Убиха го българските шовинисти, за да пречупят гръбнака на кемалистите в града!“
Скоро полицията намери и „убиеца“. Една вечер посред нощ двама цивилни агенти арестуваха брат ми Саит Тугрул. Ние се побъркахме, не знаехме какво да предприемем. На сутринта от улицата научихме, че Къналъ Исмаил бил убит по нареждане на мюфтията Мустафа Асъм ефенди от брат ми Саит Тугрул. В продължение на 45 дена полицията какво ли не направи, за да накара брат ми да приеме обвинението. Счупи му пръстите, извади ноктите му. Брат ми обаче изтърпя и не прие това, което му приписваха. След като полицията не можа да събере достатъчни доказателства за пред съда, бе принудена да го освободи.
Когато се прибра вкъщи, брат ми разказа следното:
- Искаха от мен да призная, че съм убил Кънали Исмаил. След като не се съгласих, денонощно ме подлагаха на изтезания. С помощта на Аллах устоях на всичко. Най-сетне разбраха, че няма да могат да изтръгнат нищо от мене. Снощи, тъкмо бях се унесъл, трима полицаи нахлуха в килията ми и ме дигнаха. Тръгнахме към брега на Арда. Единият носеше кирка, другият - лопата. А този, който вървеше след мене беше въоръжен. Разбрах каква е работата. Започнах да се моля. Те ме завързаха здраво на една от тополите до реката. Двамата полицаи се заеха да копаят гроба ми. Третият застана пред мен и ме заговори:
- Саит ефенди, ти не пожела да ни помогнеш. Въпреки нашите усилия ти не прие вината си. Затова решихме да те довършим без съд и присъда. Ето копаят гроба ти. Кое е последното ти желание?
- Последното ми желание е да позволите да се умия и да изпълня два рекята намаз.
Изглежда Аллах размекна душата на неверника - казваше покойния ми брат. - После ме отвързаха от дървото. Посред нощ взех абдест с леденостудените води на Арда, свалих дрехата от гърба си и бавно изпълних два рекята намаз като се молех Аллах да ме спаси. Когато приключих с намаза, прегърнах дънера на тополата. Отново поискаха да завържат ръцете ми и с някаква черна кърпа да закрият очите ми. Аз им рекох:
„Не искам да връзвате очите ми! Искам да видя как куршумът излиза от дулото на маузера!
Тогава те прибраха кирката, лопатата и оръжието и ме върнаха в килията. „Събирай си парцалите и бързо се омитай оттук!“ - ми викнаха те.
Причините при двамата са различни, но краят е еднакъв. Нито немците, нито българската полиция не са спасили шериатския секретар на Кърджалийското мюфтийство Саит Тугрул ефенди. Тях са ги спасили молитвите към Аллах по време на намазите от двата рекята, изпълнени пред лицето на смъртта.
Д-р Исмаил Джамбазов

Източник