Осъзнатият намаз
Намазът съзижда духовния ни свят, засилва нашата връзка с Аллах, държи ни бодри и ни доближава до Него. От друга страна именно чрез намаза ние заявяваме нашата представа и погледа ни за света. В намаза е кодирана нашата същност. Където и да отидем, където и да се намираме, намазът остава част от нас. Бидейки вярващи ние не можем и не бихме искали да се откъснем от намаза. Откъснем ли се от него, ние ще престанем да бъдем самите себе си. Намазът е състояние на осъзнатост и наша запазена марка, която ни отличава от другите.
Алия Иззетбегович, който поведе борба за ислямски начин на живот в една нетипична среда, казваше: „Намазът е не само израз на мюсюлманския ни мироглед, но и желанието ни как да уредим света.“
Писателят Сезаи Каракоч от своя страна заявява, че намазът е слънце, което изгрява пред нас по пет пъти на ден. По пет пъти на ден ние разтваряме пред тази светлина душевния си мир и всички клетки на мозъка ни. С това слънце светят домовете, поколенията и всичко край нас. С тази светлина гледаме и възприемаме света. Тя ни води. Тя регулира отношенията ни с хората, нашите постъпки.
Нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем) оприличава намаза на бистроструйна река, която протича край нас и пита: „Би ли останал някакъв грях у човека, който ще се изкъпе по пет пъти на ден в тази река?“ (Бухари). Естествено, че не би останал. Как може да останат някакви нечистотии у човека, който всеки момент се измива? Как може този човек да бъде жесток угнетител, как може той да убива, да се отклони от праведния път и да върши грехопадения? Той живее в хармония със своята природа, с Твореца и хората. При безизходица и при затруднения той намира утеха в намаза. Намазът го прегръща и му дава покой и благополучие. Това е причината, поради която по време на опасности и нещастия всичките пейгамбери се насочат към намаза. Нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем), който през живота си е посрещал немалко трудности, е приканвал: „Билял, я стани и ни призови за намаз, та да се разведрим и успокоим!“ (Ибн Ханбел, Муснед)
Следващата голяма отговорност на всеки мюсюлманин, който по този начин е усвоил и приел намаза, е да научи членовете на семейството си и децата си на намаз, воден от мисълта, след него да не остане поколение, което не познава намаза. Да търси начини и изход от това положение. На нашия Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем) бе повелено: „И повели на своето семейство да кланя намаза и ти самият постоянствай в него търпеливо!“ (Та-ха, 132). В лицето на нашия Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем) това е приведено в задължение на всички нас, на целия мюсюлмански уммет. Да се постоянства в намаза и да се предаде този навик на следващите поколения. Явно поради тази си загриженост големият Пейгамбер Ибрахим (алейхи селям) в една от своите молитви заявява: „Аллах мой, стори мен и потомството ми да изпълнявам намаз!“ (Ибрахим, 40)
В сура „Мерйем“, след като се говори за нея се споменават редица пейгамбери като се казва: „В тази книга споменавай и Ибрахим, и Муса...“ А когато става въпрос за Исмаил (алейхи селям) се казва: “Той бе верен в обещанието и бе пратеник-пророк. И повеляваше той на своя народ да изпълнява намаза и да дава милостинята зекят и получи благоволение при своя Аллах.“ (Мерйем, 54-55). Това показва, че молбата на Ибрахим (алейхи селям) е била приета и че това съзнание се предава на поколенията наред. „Те са от онези пророци, които Аллах дари със Своята благодат, от потомството на Адем и от онези, които пренесохме заедно с Нух и от потомството на Ибрахим и Исраил и от онези, които напътихме и избрахме.“ (Мерйем, 58) Но настъпва ден, в който тази верига се скъсва. „Но дойдоха след тях поколения, които изоставиха молитвата и последваха страстите. Тях ще ги постигне изтребление.“ (Мерйем, 59) Поколение, което ще израсне без да познае и свикне с намаза, естествено, ще се отдаде на желанията и страстите си. Ще обикне земните наслади. Ще се промени погледа му върху живота, мирогледа му. Защото именно „намазът бе нещото, което ги предпазваше от безсрамието, неприличното, от грозните постъпки, непристойните за човека постъпки.“ (ел-Анкебут, 4-6)
Това съзнание се утвърди с нашия Пейгамбер Хз. Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем). С повторното въвеждане на намаза той внесе смисъл в живота и продължи прекъснатата верига. Той приемаше намаза като светлина за очите и душата си. Именно намаза бе възпитал “най-прекрасното поколение”. Това съзнание продължи и през следващите поколения.
Появата на поколение, което остава далеч от намаза става при определени процеси. Това е нещото, което се появи след като предишните поколения проявиха безучастие към намаза. А това е явен признак, че свършва мюсюлманският поглед върху живота, че се върви към ликвидирането на мюсюлманската самоличност. Щом като е така, не бива именно при нашето поколение да се прекъсва веригата. Не бива такъв грях да тегне на раменете ни.
Най-голяма роля при изграждането на съзнание за намаз се пада на родителите. Този процес започва още преди да се роди детето. Езанът, който се чете в ухото на детето след раждането му, цели именно това. Първото нещо, което му се внушава в този съвсем непознат за него свят, става намаза. Заявява му се, че ще изживее един живот по желанието на Твореца, вредом с намаза. Сиреч казва му се как да гледа към живота в света и как да го осмисли.
Когато очите му започват да виждат, ушите му да чуват и крачетата му стъпят лекичко по земята, то започва да възприема чудатите за него движения на майка си и баща си. Отвори ли очи от съня, вижда как баща му кланя намаз, или разбира, че когато изпълнява намаз, майка му не отговаря. Примерите на родителите му, всекидневно повтарящата се картина в дома се запечатва в съзнанието му. Без това то е едно бяло платно, на което се избродирва всяко красиво тяхно движение и постъпка.
Един мой приятел има момченце на три години. Когато чуе гласа на мюеззина, веднага притичва при баща си и му казва: “Татко, намаз! Татко, намаз!” Защото отдавна е забелязал, че когато се чуе езана, баща му винаги тръгва на джамия. Съветникът по семейните проблеми Мюнир Аръкан ми разказа какъв начин е приложил, за да приучи децата си на намаз: „Когато се оженихме, купих на жена си красиво седжаде (малко килимче за намаз). От осем години редовно й го постелям аз. Нито един ден не съм я подканил на намаз. Роди ни се момченце. На него пък му купих малко седжаде. Вече си имаме пет отделни седжадета, аз ги постелям денонощно. Напоследък деветмесечното ни дете идва, туря главата си на земята, мърмори си нещичко и си отива на мястото.
Когато стане на седем, по заръка на Пейгамбера ни (салляллаху алейхи уе селлем), детето трябва да бъде приучено на намаз и да бъде поощрявано. То да го обикне, да се приучи да се стреми. Добре е да му се говори за значението на намаза, откъде води началото си; да се разкаже за душевната полза, добрата му страна и наградата за това. Може малко да се внуши и страх: Какви ще бъдат наказанията в отвъдния свят... А от друга страна да се награди, да се поощри...
Писателят Омер Сейфеддин има прекрасен разказ, озаглавен „Първият намаз“, в който той описва как майка му с радост го събуждала рано в сутрините за намаз...
Аз също имам много приятен спомен от детството си. Веднъж, още в първите дни, когато бях тръгнал на джамия, един непознат възрастен човек ми подари красива броеница, на която тъй много се зарадвах и която носих години наред... Естествено, има и обратни примери. Белобради старци, които би трябвало да бъдат образци на състрадание и милост, отвращават с ярост и гняв най-безобидните детски постъпки, нагрубяват и ги гонят от джамиите. Не е възможно да не се огорчиш от постъпките им.
Когато децата поотраснат трябва да ги контролирате без да се ядосвате, да ги навиквате дали са изпълнили намазите си. Ако не, да им напомните лекичко. Ако не му допадне, пак му напомнете. Но не отстъпвайте. Това е дълъг и труден път. Не е лесен. Иска се търпение. Но не бива да забравяме, че по този начин изграждаме цял мироглед у тях, осветляваме пътя им.
Месут Кая
Портал 
