Изселничеството е огнена риза

Изселничеството е огнена риза

Най-безпощадните, най-разрушителните раздели турците са преживели след като османците прежалили България. (1877-1878 г.)
Голямата империя се разпада¬ла на части. При всяко раздвижване, като че ли огромно парче земя се откъсвало от тялото й. Османците се топели...»
Било е време на безизходица. И неопределеност. Отсега нататък тези хора щели да изживеят остатъка от живота си или под сянката на кръста, или да се изтръгнат от земята си, да напуснат домовете и работните си места и да поемат по пътищата на неизвестността... Заедно със стотици, хиляди като тях щяха да натоварят багажа си и щели да поемат към Истанбул. Бездомни, жалки и безпарични. Това било нож с две остриета.
След онази година в различно време все е имало масови изселвания. Сега бе дошъл нашият ред. Годината бе 1950. Баща ми, тримата ми братя, се събраха и обсъдиха проблема за изселването ни. Макар че баща ми и чичо ми бяха вече възрастни, решиха да рискуват живота си, за да могат да ни изучат и спасят от онзи строй. Най-много разчитахме на трудолюбието си. Надявахме се, че държавата ще ни подаде ръка и няма да ни остави беззащитни и гладни.
След като взехме решение за изселване, първата работа, с която трябваше да се заемем, беше да затворим работилницата и да изплатим данъците си. Къщата щяхме да оставим на бате Иван и кака Гинка, с които бяхме живели в съгласие по съседски, като всеки път си помагахме.
С вълнение очаквахме визите си като същевременно се подготвяхме. Благодарение на съседите Терзиогулларъ ги получихме и започнахме да чакаме реда за вагони.
По никакъв начин не ми се говореше, че трябва да се разделя с родния си град. Вечер не можех да заспя. Въпреки това се опитвах да не се терзая и продължавах да се срещам и прощавам с другарите си.
Дните, след като получихме визите си, започнаха да текат неусетно като бързоходна вода изпълнени с радост и вълнения. Баща ми остави работилницата на калфата си, който нямаше възможност да се изсели. Наш съсед по ателие, българин, все казваше: “Това са чувствителни моменти. В живота има и такива тъжни страници.” Да, сега се радвахме, че се изселваме, но ни предстояха толкова неизвестности!
Сега си мисля как баща ми е решил да тръгне с три деца и възрастна майка. Оставяше работното си място с 12 души и заменяше една родина с друга. При това никой нищо не ни обещаваше, когато пристигнем в новата си родина. Понякога забравям емоционалната страна на това приключение и се замислям върху истинското приключение на самия живот. Естествено, не само аз, но и баща ми, и майка ми понякога не заспиваха по цели нощи като си вдъхваха смелост в начинанието.
Колко жестока е играта на съдбата! Да започнеш да градиш от нулата, да достигнеш до определена степан, сетне отново да паднеш. Особено мъчително преживяваше това баща ми. Въпреки това обаче трябваше да почнем изграждането на новия си живот, без да изпадаме в униние. Баща ми беше си наумил непременно да ни изучи.
Поединично или на тълпи се изселвахме в майката родина. Щяхме да преминем от една система в друга.
Истинският живот е този, който ни свързва с надеждите, с всичко живо. Важно беше да се изживее истинския живот, да се види, да се овладее и да се знае неговата цена.
Аз, едва навършил двадесет години, също така се вълнувах от предстоящата ми среща с наши роднини, с новата си родина... Но същевременно в душата си изпитвах горчивина от раздялата с тази земя, където бях живял двайсет години, бях дишал въздуха й, бях пил водата й...
С наближаването на часа на раздялата, човек започва да се чувства някак странен. Започваш да изживяваш едновременно радостта от новата среща и теготата от раздялата. И тази смесица от радост и тъга те пленяват. Всъщност, по-рано изобщо не бях мислил, че ще ми е мъчно да се разделя с Разград. Ние бяхме играчка в нечии интереси, но каква беше вината в това на красотата на България, нейните поля и гори, земя и води, нашите домове, които оставяхме?..
Как можех да забравя града, в който бях живял 20 години, където бяха ме обрязали, бях прекарал детските и юношеските си години? Как можех да залича от паметта си онези прекрасни и неповторими преживявания, лозя, градини, паркове, игрища?!..
Знаехме, че когато пристигнем в майката родина, ще се срещнем с един съвсем различен свят и ще подхванем нова битка за нов живот. Баща ми бе проявил голяма смелост да зареже всичко придобито до петдесетгодишната си възраст и да тръгне към неизвестността.
Улиците и калдъръмите на този град помнят детските ми стъпки Как бих могъл да забравя пейките в парка, където седяхме с любимата девойка? Надеждите, мечтите, радостните и тъжните ми дни! Там оставаха обичта и омразата ми... Сърдечните ми приятели, съчувстващите ми другари, с които израснахме заедно, изживяхме толкова неповторими мигове... Кога ли пак ще се срещнем с тях? Само Аллах знае... Всичко, което оставях, беше мое. Там можеше да се нарича България, но тамошният ми живот принадлежеше на мене...
Дойде време и ние натоварихме багажа си на вагоните. Бяхме приключили с всичко и след една седмица узнахме за деня и часа на тръгването ни.
Майка ми и съседките, които бяха дошли да ни изпращат, бяха седнали върху рогозките насред стаята.
Като видя чичо, майка ми започна да плаче. През това време аз обикалях за сетен път опразнените стаи, градината ни. Сълзи напираха от очите ми.
Къщата бе празна и потънала в тишина. Като че ли целият дом, всички стаи ронеха сълзи за това, че ги напускахме. Въртях се из градината, докато пресъхнаха сълзите ми.
В последната нощ съседът ни чичо Иван и кака Гинка, на които продадохме къщата си, също плачеха. Години наред бяхме живели заедно. Никога не бяхме си казали лоша дума. С Васко, сина им бяхме като братя. Заедно чествахме наши и техни празници.
Всички съседи, приятели и познати се бяха насъбрали вкъщи. Това беше последната ни среща. Последни думи, изказани на прощаване в тази последна нощ. Тези скръбни думи на раздяла продължиха до призори. Не зная как да изкажа тъгата по лицата, сълзите по очите, мъката в сърцата на хората, които се прегръщаха и целуваха за последно. Тези минути на прощаване бяха тъжна картина. Трудно издържат сърцата при такава обстановка.
Когато съмна, тръгнах да се простя с училището, с класните стаи, с всеки учител поотделно. Отидох до Башпънар, където измих ръцете и лицето си. Обиколих близките градини и лозя. За последно преминах през местата, където бях играл и с все сили извиках: „Останете с Аллах! Прощавайте всички!..” Оставаше да отида и да се простя с баба и дядо в гробището, да прочета по една Фатиха.
Когато се върнах вкъщи, видях, че ме чакаха. Всички за сетен път обходихме дома ни, в който оставаха най-сърдечните спомени на баща ми и майка ми. Тук те дадоха воля на сълзите си, заплакаха без свян и неудържимо. С нас плачеха и съседите, и роднините ни. Чичо ми се прощаваше с брат си. Двамата братя вече на години, едва ли щяха да се видят повече...
Сега си мисля: Дедите ни кой знае с какви усилия са градили тези домове като сараи, магазини, ниви и още какво ли не. А ние го напускахме срещу някаква си нищожна сума, бих казал на безценица, наготово. Въпреки това вече бяхме решили, заминавахме...
Каква съдба... Да напускаме земята, където се бяха родили дедите, бащите, майките ни. Където бяха израснали всички те; дишали въздуха, яли хляба, пили водата, изживели безброй сладки и горчиви мигове и сега бе настъпил момента да ги оставим заедно с роднини, любими приятели, познати. Тази мъка ни убиваше.
Ние бяхме дали израз на силата на волята, изпълнени с решимост да зарежем всичко, което дядо ми и баща ми са съградили и създали тук и с нова енергия, смелост и ентусиазъм да започнем нова работа, да подемем всичко отначало. Българските управници правиха всичко, за да убият ентусиазма ни. Те създаваха всевъзможни затруднения, караха ни още веднъж да изплащаме платените данъци на прадядо ни, което никак не беше лесно. Това бяха големи суми. Тъй като бедните хора не можеха да ги изплащат, оставаха. Въпреки това свикналите с подкупи партийни ръководители често затваряха очи и се преструваха, че са ги изплатили. Така те получаваха визите си. Тук искам да заявя, че някои заможни хора помогнаха на някои бедни да се сдобият с паспорти и визи.
Познати и непознати, българи и турци, мъже и жени, мало и голямо се бяха събрали да ни изпратят. Никога не бях и помислил колко много са били съседските деца. Всички роднини бяха тук. Едните идваха заради любовта, между нас като съседи, други от жал, че не могат да тръгнат с нас.
Вече беше готов файтона на Мемиш ага, който щеше да ни закара до гарата. Последни прегръдки, сетни сълзи в очите на млади и стари, българи и турци... Мемиш ага ни предупреди да се съвземем и да се опомним, че можем да изпуснем влака. Тръгнахме. Ние се отдалечавахме, а те продължаваха да ни махат с кърпи и с ръце за сбогом и навеки...
Хаккъ Тезел

Източник