Карун умря ли?
Във всяка от притчите в Корана има поуки, които се отнасят до всички ни. Защото Коранът не е слово на някой си, а Слово на Аллах Теаля, Който в едно малко смокиново зърно е поместил цялата програма на дървото, а един единствен човек е малко копие на цялото човечество. В последните айети на сура ел-Касас се разказва за един човек - Карун и две групи хора, които са били в съприкосновение с него.
Карун бил от Бену Исраил (синовете на Израел) и живял в същата епоха с Хз. Муса. Дори според някои предания, той е чичо на Хз. Муса или син на чичо му. Бил възнаграден с голямо богатство от страна на Аллах. Дотолкова бил богат, че ключовете от съкровищата му носели цяла група силни мъже. Но това богатство щяло да разврати Карун. Хз. Муса го помолил да дари част от него, дадено му от Създателя, да се използва по пътя на Аллах. Определено не го искал от свое име, а като пратеник на Аллах, в името на Създателя и по Негова повеля. Но Карун, защитавайки собствеността си, не се съгласил да се похарчи дори грош в името на Аллах. Оправдание за това било: „Няма съмнение, че всичко това ми бе дадено благодарение на знанията, които притежавам.“
Това са словата, които Карун изказвал, когато се бунтувал срещу повелята на Аллах.
Именно това е, което направило Иблис първо надменен, после невярващ и най-сетне сатана. Първата крачка, която водела към сатанинството е с мнението: „Мене ме сътвори от огън, а него - от пръст.“ В това е скрито твърдението: „Огънят е по-висш от пръстта“, което на пръв поглед изглежда вярно. Привидно в „Мене ме сътвори от огъня, а него - от пръст“ няма кой знае каква грешка. Иблис приема Твореца, признава Аллах като негов и на всичко останало Творец. Вярно е също, че той е сътворен от огъня, а човекът - от пръстта. Грешката е в това, че тези истини ги коментира по погрешен начин: „Огънят стои по-високо от пръстта. Следователно аз съм нещо повече от човека; стоя над него. Щом като е така, с искането си да му се прекланям, с извинение, Аллах греши.“
Карун също като Иблис приемал, че има един Творец. Но когато се искало да отстъпи част от богатството в името на Аллах, Който му го е дал, той казвал: „Аз сам съм си го спечелил.“ Това е доказателството за приликата между тях. В многозначителните думи на Карун се крият три неща:
а) “Дадено ми е.” Тази мисъл е вярна. Карун не казва “Сам направих, сам спечелих.” Приема, че богатството му е дадено от Аллах. Той не казва (с извинение): “Аллах пък кой е? Той ли ми ги е дал, та сега иска?”
б) Когато казва: “Това ми бе дадено благодарение на науката ми” даряването на нещо от Аллах се свързва с условието “наука”. Така може да се помисли, че когато има наука, Аллах е длъжен да даде богатство.
в) “Това ми бе дадено благодарение на знанията, които притежавам.” Обобщената с тези слова мисъл показва, че на Карун е дадено нещо. Но това е станало благодарение на знанията му. След като има тези знания, значи Аллах е длъжен да му ги дава. И са притежание на Карун, следователно трябва да се смята, че не дължи нищо на Аллах. Работата се заключава в неговите знания. След като те не принадлежат на Аллах, тогава не е нужно да изпитва някакво чувство на задължение пред Него. Аллах няма право да иска подобно нещо.
В двата следващи айета от сурата се говори за две групи хора. Първата от тях сякаш са обхванати от магията на неговото състояние. Карун разказва, че богатството му е дадено благодарение на знанията, които притежава. Така описва своето богатство, че на мнозина им причернява пред очите. И мнозина, които се описват като и «петимни за живот на тая земя» изпитват желание да бъдат като Карун. Онова, което ще направят при следващата си крачка е да се стараят да се сдобият със знанията, които са били най-значимия фактор при придобиването на състоянието. В края на краищата, ако и на тях им се даде богатството, те ще повторят поведението и философията на Карун.
Нека сега за малко се отдалечим от времето и средата, в която са живели Карун и другите хора, и с бинокъла на тази легенда да погледнем днешното ни време: И днес на земята живеят цяла плеяда маниаци от рода на Карун. И всеки един от тях от една страна излага това богатство, което им е дадено и буди завист, а от друга навсякъде разправят как са го заслужили. Разказват колко са умни, кога какви вложения са правили; кое как са открили, къде се крие тайната на успехите им... Но нито един от тях не взема пример от хората, които някога са били много по-богати от тях, а сега очакват някой да им даде пет гроша и че огромното им състояние не е попречило за настъпването на смъртта им.
Останалите милиони, милиарди хора, където и да са по света, слушат тези приказки за отрицанието на Аллах, купуват книгите, които ги учат как да станат милионери, четат брошури и списания по икономика, изучават ръководства и управление на производството и се мъчат непременно да постигнат техния успех. Много от хората, които четат и се образоват в тази насока, дори не се сещат, че стопанинът на имота е Той. Забравят кой е сътворил човека; кой му е дал този ум, памет, ръка, очи; кой е създал това огромно богатство на човека, който не е в състояние да управлява дори частица от него.
В резултат на всичко това наоколо виждаме картини, осъдени по ред причини и човешки страсти. На една страна - богаташи, които се ширят като Карун, а от друга - много хора, които мечтаят живот като неговия.
Като цяло днешният свят, освен че не е по-различен от епохата на Хз. Муса, но когато погледнем във вътрешния си свят, ще видим, че изживяваме в резюме същата притча. Духът, който имаме по волята на Създателя непрестанно напомня на нас, «удостоените със знания», тялото ни работи като Карун. А умът и останалите чувства променят посоката си или по течението, или според вятъра. Ту поема по желанието на тялото (нефса), ту пък по предупрежденията на сърцето и духа се връща към реалността. Виждаме как тялото ни развива нови философии, които по нищо не отстъпват на тези на Карун. Когато имаме насреща си някакво богатство, тялото моментално ни предлага поведение, начертано от Карун.
Да речем, че Създателят ни е дарил с някакво състояние. Дали тогава съвестта ни или някой наш съвестен събеседник ще ни каже: «Благодари на Аллах! Знай, че това е от Него и дарявай в Негово име!» Веднага у нас започва шумно да се върти онзи механизъм, който ни шушне: «Добре, но Аллах не дава на тези, които не работят. Аз добре работих!»
Или да плачем, че нашият Създател е направил да достигнем някакъв завиден пост. Моментално от вътрешния ни свят се издигат гласове на възражение: «Да, добре, но аз положих много труд. Ако не бях вложил толкова усилия, нямаше да успея!»
И след този първи отговор се редуват още много и много бележки, с които хиляди пъти сме погалвали собственото си аз: Как още от детските си години сме мечтали за тази работа, как сме се трудили, колко безсънни нощи сме прекарали, какви трудности сме преодолели, пред какви ситуации сме се изправяли, какви хитрости сме измислили, какви предпазни мерки сме вземали... все неща, които не падат от езика ни или най-малкото се въртят в съзнанието ни като стара плоча.
Ето защо би трябвало човек да си направи извод от притчата за Карун и винаги да го има предвид. И ако ние изпитваме някакъв стремеж за подражание на съвременните Каруновци или когато се сдобием с някое голямо или малко състояние, носим някои неща от рода на „благодарение на знанията ми», значи ние неминуемо ще последваме съдбата му. А за да затворим тази врата и да се отървем от съдбата на Карун, преди всичко ясно и точно трябва да преценим този случай. Тогава именно можем да се надяваме, че Аллах ще ни дари по един жезъл, подобен на Хз. Муса. Да се надяваме, че всяко благо, всеки дар, всяко богатство, което ни е дадено от Всевишния, е да ни напомня за Него, да ни накара да Го заобичаме!
Метин Карабашоглу
Портал 
