Роднинството умря ли?

Роднинството умря ли?

В дните около байрама звъняха приятели, познати и роднини от Испания, Гърция, Турция, както и от страната ни, с които се чухме и си честитихме празника. Имах чувството, че се видяхме, което ме зарадва много. Нашата религия настойчиво ни учи: „И към родителите добрина, и към близкия, и сираците, и нуждаещите се, и към близкия съсед, и към далечния съсед, и към другаря редом, и към пътника, и към подвластните ни.” (ен-Ниса, 36) Понякога говорим за лошия отпечатък на атеистичните години. Спомняме си как Кораните се дигнаха нейде нагоре по домовете, как джамиите се опразниха, отмряха обичаите и празниците ни, след което става дума и за роднинските връзки как постепенно се разпаднаха.
Никога няма да забравя как преди много години покойната ми майка все ме укоряваше: „Сине, толкова пъти ходиш в града, а колко пъти вече ти заръчвам да идеш да намериш сина на леля ти. Той е инженер. Върви, запознайте се, да се знаете!“ Най-сетне реших да изпълня поръките й. Имах приятел в града, ветеринарен лекар. Всеки път се виждахме, пиехме си кафето и си спомняхме миналото. Но днес вече съм решил, ще го питам има ли при тях някакъв инженер.
„Да, казва, има. Работи отсреща в работилницата!“ Като изпихме кафетата си, той каза: „Ставай, да те водя при инженера! Нали искаш да го видиш!“
Влизаме в работилницата.“Ей, там, в дъното със синята престилка е той!“ - ми казва. Отивам до човека, поздравявам го, след което се представям накратко за какво го търся: „Майка ми много настоятелно моли, иди, казва, на еди кое си място леля ти има син, инженер. Намери го и се запознайте! Затова най-сетне реших да изпълня заръката й.“ Човекът обаче съвсем невъзмутимо ми каза: „Аз нямам роднини в това село!“
И продължи своята работа. Не благоволи дори да попита: „Кой сте, какъв сте, какво работите?“ Все неща, от които се интересуват дори съвсем непознати хора при среща. Защо? Може би защото се смяташе за „голям човек?“ Инженер? Ти пък кой си? Я се разкарай!” След това обърна гърба си и продължи своята много важна работа. Повече нямаше какво да правя. Обърнах се и си тръгнах...
Тръгнах си, но не можах да забравя отношението му. Отишъл бях специално при него, а той дори не пожела да ме попита защо съм дошъл аджаба. Не бях отишъл при него, за да искам нещо. Просто исках да се запознаем по настояване на майка ми. Но уви!
Същата вечер разказах случилото се на майка. Тя много се натъжи. „Вие сте деца на две сестри, моето момче! - ми рече. И трябва да се знаете!“ „Разбирам, рекох, но какво можех да направя след като човекът не прояви никакъв интерес?“
...Някога преди много години имаше автобус, който тръгваше от Шумен, минаваше през моето село и отиваше в Исперих. Знаех, че в едно от селата, през които минаваше, имаме роднини. Далечни, но все пак роднини. Всяка есен те товареха дългите си каруци със зеле и пристигаха в нашето село да продават. През нощите оставаха у нас, разговаряха до късно с баща ми и сутринта си тръгваха. Попитах един познат има ли такива хора в селото им, „Да, рече, има. Синът им работи в съвета!“ Много се зарадвах. Взех името му и по някакъв повод им изпратих картичка.
Мислех си, че като получат картичката, ще се зарадват и ще кажат: „Ей, виж къде роднини сме имали! А не сме знаели!“ Какво ти! Аз дето, навсякъде, където съм бил по служебна работа и съм се срещал с какви ли не хора, очаквах, че ще откликнат на моя зов. Но не би! Така и не ми стана ясно защо синът на тези мои далечни роднини не прояви интерес. Имах, естествено, много предположения, но не исках да се съсредоточа върху тях. И все пак дори и сега си питам: Дали този моя роднина се притесняваше, че има роднина някъде? Или пък се страхуваше, че пътьом ще се отбия у тях и ще ги притеснявам? Не разбирам!
Позната моя учителка ми разказа: „Веднъж отивах в Разград. От селата се качи млада жена и се разприказвахме. Ти коя си, аз коя съм; коя е майка ти, баща ти. Разговорът ни се задълбочи. В края на краищата се оказа, че сме деца на брат и сестра, които живеят в отделни села. Така случайността – каза! – беше ни запознала. Бяхме израствали далеч едни от други и не се знаехме. Може би е имало и някои недоразумения около някакво наследство, поради което родителите ни не са се търсили, не сме се познавали и ние... През следващите години наваксахме изгубеното време от нас...
В детските ми години майка ми често казваше: „Защо не вземеш да напишеш писмо на вуйчо ти в Турция?“ Знаех, че живее там, но нито бях го виждал, нито пък го познавах. Въпреки това сядах и пишех...
...Един ден в Истанбул решихме да отидем и да намерим жена му, тъй като разбрахме, че бе починал по-рано. Ставаме една сутрин, излизаме на улицата и хващаме автобуса към центъра на града. Брат ми взе да се промъква навътре, а аз останах назад. По едно време гледам, че разпалено разговаря с някакъв човек, когото изобщо не познавах. Когато слязохме, той ми каза:
„Запознай се със сина на вуйчо ни – Осман!”
Направо се учудих! В петнайсет милионния град, където има стотици хиляди превозни средства съдбата (?!) беше ни срещнала със сина на вуйчо ни! Същата вечер до късно говорихме, споделяхме кое какво е било...
Ето така Аллах Теаля ни караше в реалния живот да се запознаваме, за да поддържаме роднинските връзки. А ние?.. Ние не им обръщаме внимание!
Исмаил А. Чаушев

Източник