Атака срещу курбана

Атака срещу курбана
Разказ

Сутринта откъм Дунава духаше лек, прохладен вятър, който облизваше със студения си език лицата им. Бяха се накупчили по пет-шест души на групи в парка, питаха и разпитваха кой как е, какво прави като същевременно любопитстваха за какво ли ще е това национално съвещание, за което бяха ги извикали. На съвещанието трябваше да присъстват задължително всички селски имами и председатели на настоятелствата, като се очакваше да дойдат големци от София и да се приемат много важни решения.
Друг път подобни значителни съвещания се свикваха в столицата. Изглеждаше, че това ще бъде съществено събиране, след като на него щяха да присъстват особено важни лица от София.
„След като са дошли тук чак от София, сигурно ще бъде нещо сериозно. Кой знае, може хубави и приятни новини да узнаем...“
„Абе, знае ли се! Дяволът си няма работа. Какви ли пак щуротии са им щукнали на главите! Само и само да няма мира и спокойствие народът!“
„Да вървим да заемем местата си в залата и там да чакаме каквото ще стане!“
„Щом като казвате, да вървим...“ рекоха и бавно се изправиха от пейките, на които бяха седнали уморени след дългото пътуване през нощните часове и поеха към центъра на града. Уж вървяха, пък краката им ги теглеха назад. Вятърът, който досега духаше откъм гърбовете им, сега задуха отсреща, попари лицата и просълзи очите им.
Всички бяха зрели, мъдри мъже, израснали с хляба и водата на тази измъчена страна. Някои от тях напомняха някогашните делиормански борци, а други – облечени във всекидневните си дрехи, личаха, че са обикновени селски имами. Всички вървяха с чувство на гордост, че са ги зачели и поканили да вземат участие в такова отговорно национално съвещание. Преминаха през крайните улици на града и се насочиха към театъра, където щеше да се състои мероприятието.
Когато тежките врати на залата се разтвориха и започнаха да влизат един по един, имаха чувството, че са в някаква кланица, откъдето няма излизане. Залата бе тъмна, почти студена. На сцената бяха поставили дълга маса, покрита с тъмно червен плат. На стената висяха портретите на Ленин, Димитров и Живков.
Салонът започна лека полека да се запълва. Имами и председатели на настоятелства с чалми, калпаци и барети, обзети от чувство на неизвестност, примесена със страх, влизаха и заемаха местата си някъде в последните редици. Първо се изпълниха задните редове, а на предните седнаха само пет-шест човека.
Точно в десет големците се появиха на сцената. Може би очакваха салонът да ги посрещне с бурни ръкопляскания, но хората долу, осъзнали своята отговорност, не им обърнаха особено внимание. Това обстоятелство привлече вниманието на Кубадински, който се славеше като голям приятел на турците и като такъв обичаше пръв да ги мачка. В организираните народни борби и конни състезания той демонстрираше, че винаги е готов да влезе в огъня за тях. Но нямаше да минат много години, след които същият големец да изрече, че вече сме изградили фабриките и заводите, пътищата и мостовете и не се нуждаем от турците!
Скоро в залата прозвуча националният химн. Всички от салона и сцената се изправиха на крака и го изслушаха. После седнаха. После някой, който трябва да е бил от окръжния комитет на партията, застана на трибуната и преди да разкрие основната цел на настоящето национално съвещание, по една изтъркана традиция, взе да говори нашироко за международното положение, за попълзновенията на империализма, за огромните постижения на страната в областта на промишлеността, селското стопанство и животновъдството, след което даде думата на представителя на ЦК.
Представителят на ЦеКа навлезе много отдалече в темата като започна да говори как хората още в първобитните общества привнасяли жертви на боговете, за да ги умилостивят и спечелят тяхното благоразположение. Дори се случвало да жертват и хора за тази цел. По-нататък в своя доклад той изтъкна, че религията представлява опиум за народите и че в една социалистическа страна като нашата е неуместно да се робува на изискванията й и че жертването на животни по случай Курбан байрам и по други поводи нанася големи щети на народното стопанство. Той заяви, че когато всяко мюсюлманско семейство коли по един дребен добитък, това води до намаляването им в мащабите на цялата страна. Ето защо ЦК взел решение да се спре тази вредна традиция и заключи с думите:
- Тъй като с тези хора вие имате пряк допир и работите с тях, изпълнението на тази голяма и отговорна задача на партията и правителството, пада върху вас. Ето защо днес на това национално съвещание трябва да приемем призив-решение към българските мюсюлмани и да искаме от тях да се откажат от тази жестока традиция завинаги. Още нещо: Трябва да се знае, че който не се подчини на това решение, ще последва юридическа отговорност!
- Така че имате думата да се изкажете какво мислите по този въпрос и какво може да се предприеме. Всеки е свободен да изрази своите мисли и съображения.“
След тези думи той седна на мястото си. Настъпи дълбока тишина. Полутъмният салон сега като че ли потъмня още повече, а прохладният вятър, който идваше откъм Дунава като че ли задуха вътре и всичко замръзна. Никой в този момент не мислеше да стане и да се изкаже, за да не се скрият зад неговите думи. Всички мислеха усилено, търсеха най-подходящите и милостиви изрази, за да не предизвикат съдбата, като същевременно да обяснят на тези пред тях кое как стои.
- Да, другари, кой иска думата?
След всяка покана салонът потъваше в още по-дълбока тишина. Тези, които седяха, не бяха от хората, които не умееха или не можеха да говорят. Всички те бяха имами и ходжи, които години наред бяха изнасяли проповеди пред джемаата в джамиите, беседи по различни житейски теми. Само че сега от тях се искаше нещо, под тежестта на които телата им се огъваха, защото Аллах бе повелил рабът да не се товари с тежест, която не е в състояние да понесе.
- Кой иска думата? – прозвуча още веднъж в залата.
Най-сетне от предните редици някой вдигна ръка: „Аз!“
- Заповядайте, другарю имам! Имате думата!
Човекът се изправи, покашля се, наклони се веднъж дваж на двете си страни и започна тихо:
- Уважаеми другари! Скъпи братя имами! Днес тук сме се събрали да разгледаме един много сериозен въпрос и да вземем решение по него. Всички много добре знаем легендата за жертвоприношението курбан. Това е легенда, дошла от много далечни времена. Хората са жертвали курбани и преди исляма, като ги посвещавали на различни божества. Дори имало времена, в които са жертвали своите синове и дъщери...
Тези от сцената започнаха да се споглеждат с учудване: „Накъде ли ще извърти този имам?“ и да се бутат под масите. Дали не трябваше да го прекъснат дотук? Трябва ли да му се позволи да се изказва по-нататък? Какъв е този и откъде дошъл? През това време изказващият се имам продължи мисълта си:
- ...Но всички тези неща се отнасят за миналото. И тъй като крайно неуместно е такива мюсюлмани като нас, които живеят в една социалистическа страна, да се обръщаме към подобни мистерии и суеверия, аз обявявам оттук, че ние не трябва да слугуваме на подобни вярвания...“
Един-двама от сцената се опитаха да му ръкопляскат. Някой и друг от залата също се опита да им приглася, но болшинството остана безучастно. Все пак имам ефенди настоятелно продължи думите си:
- Ние тук трябва да се закълнем, че на този байрам няма да колим курбани! Да обещаем, че няма да навредим на народното стопанство на държавата ни!
След това седна. Никой в залата не се опита да го аплодира.
Салонът отново потъна в дълбока тишина. Водещият съвещанието продължи да подканя участниците:
- Скъпи другари имами! Имате думата! Тук чухме много ценно предложение, което направи преждеговорящия имамин. Има ли други желаещи да се изкажат?
След всяка негова подкана салонът все повече потъваше в дълбока тишина. Някои взеха да си шушукат и да се подпитват: „Кой беше този, който се изказа? Откъде е?“ Но никой не можеше да отговори с точност. Само по някое време един глас се обади: „Казват, че синът му работел в околийския комитет на ДСНМ- то“ Но така и не се разбра кой беше и откъде е.
- Заповядайте, другари имами! Какво ще кажете?.. Или сте съгласни с казаното? Казват, че мълчанието означавало съгласие...
След дълго и продължително мълчание, от средните редици се дигна още една ръка: „Аз!“
- Заповядай, другарю! Имате думата!
- Другари! Уважаеми гости, братя имами! Днес тук сте ни събрали да вземем много важно решение. Благодарим за вашето внимание. Що се отнася до желанието ви да разберете нашето отношение, благодарим и за него. Вие тук заявихте, че след като всяко мюсюлманско семейство заколи по един курбан, с толкова и толкова се намалява поголовието в страната. Навярно това е така. Но било като слушах вас, било пък като чух почитаемия изказал се преди мен имамин, в главата ми се породи следната мисъл: „Ние в селата живеем заедно с нашите братя българи. Нищо не си делим. Заедно честваме празниците и байрамите си. Настане ли време за Курбан байрам, колим курбани, от месата на които непременно поднасяме и на нашите съседи. Такива са повелите на книгите и вярата ни. Ние никога не забравяме нашите съседи българи по време на байрамите. Те правят същото по време на великденските празници. Сега вие тук казахте, че коленето на курбани ощетява народното ни стопанство. Разбирам думите ви. Но в главата ми се ражда една мисъл, която гложди мозъка ми: Всяка зима, преди нова година, нашите съседи българи по случай Коледа колят прасета и осигуряват зимнината си. Както е известно, ние свинско избягваме да ядем. Въпросът ми е: Тези заклани животни не са ли в ущърб на народното стопанство? По този въпрос нищо не казахте. Или само нашите курбани нанасят вреди?..
И седна на мястото си. Салонът гръмна от ръкопляскания. Тези от сцената не знаеха какво да предприемат. Дори не бяха помислили, че някой можеше да зададе подобен въпрос. Какво можеха да му отговорят? Салонът продължаваше да ехти от ръкопляскания. После всичко изведнъж утихна. Като че ли някой бе задал невидима команда. Последвалата тишина ошашави както тези от сцената, така и тези, които бяха в салона. Водещият срещата се изправи и обяви:
- Прекратявам днешното национално съвещание!
Изведнъж лампите угаснаха и салонът потъна в тъмнина. Не след дълго изотзад се отвориха две врати и хорската навалица се насочи към тях. Вървяха като стадо овце на заколение и стопанинът ги преглеждаше една по една. Те вървяха и тихо коментираха: „Ще си правят каквото си искат! Какъв беше смисълът да ни съберат днес тука? И хляба е в техните ръце, и ножа!..“ По едно време напред се чу силна шумотевица, разнесоха се някакви викове, но така и не се разбра какво става. Едва след няколко минути се разнесе шепот: „Отнесоха имама от Сухавей!“
Исмаил А. Чаушев

Източник