8 Преди 60 години изгасна една звезда в нашето небе

Преди 60 години изгасна една звезда в нашето небе

Точно преди шестдесет години... Изведнъж започва да ехти приятен глас – благ за ухото звук... От минарето на софийската джамия мюеззинът зове „Ес-саляту вес-селям”... Ехти призивът „саля”, с който мюеззинът съобщава от минарето началото на хубавите празнични мигове като байрам и джума. Но от тембъра на мюеззина се чувства, че не е обява за празник. Да „саля” се изпълнява и за съобщаване на печални случаи като смъртта...
***
На 23 юни 1941 г. в софийската болница „Червен кръст”, намираща се на мястото на днешната „Пирогов”, почива един от дейните и възторжени български мюсюлмани – ваизът, писателят, поетът и мислителят, но най-вече борецът за правдини Мехмед Фикри. В туркоезичния вестник „Меденийет” (Цивилизация), издаван в София на арабица малко преди и по време на Втората световна война, смъртта на този млад, но изключителен човек е оповестена със следното заглавие: „Смъртта на Фикри е равносилна на смъртта на мисълта у нас”.
Мисля, че тези думи ни говорят много неща. Затова смятам, че ще бъде полезно да споменем 60 години след преселването на тази велика личност, израснала сред мюсюлманите в България и възползвайки се от повода, да кажем няколко думи за неговия живот и примерните му дела.
Този млад, енергичен и интелигентен „ходжа” е само на 33 години, когато се среща с Азраил, бивайки покосен от жълтата гостенка. Мехмед Фикри Хафъз Хюсеин е роден на 10 ноември 1908 г. в гр. Омуртаг – тогава все още Османпазар. Баща му Хафъз Хюсеин, родом от герловското село Караатлар (Враникон), е ходжа и дълги години е бил имам в гр. Омуртаг. Осъзнал важността на знанието Хафъз Хюсеин образова три от петте си деца в шуменското училище „Нювваб”, което е открито през 1922 г. и до идването на „народната власт” е единственото средно училище, където мюсюлманите могат да обучат своите деца и за имами, и за учители, и за мюфтии, и за всичко, от каквото имат необходимост.
Ученолюбивият Мехмед Фикри, завършвайки рушдие (прогимназия), става учител в омурташките села, но жаждата за знание го отвежда в Нювваба. Там получава солидни знания и с усиления си труд за четири години завършва петгодишното средно образование. Той е бил блестящ ученик и за това през 1932 г. е дипломиран с отличен успех. След това се записва във Висшия отдел на Нювваба, но поради буйния и емоционалния си характер не може да се дипломира, тъй като възникват сериозни конфронтации между него и някои от преподавателите.
Още като ученик Мехмед Фикри е редовен посетител на голямата библиотека на Шериф Халил паша (в комплекса на Томбул джамия) в Шумен. Той е начетен, но заедно с това е надарен с изкусно ораторство. Той е поет по душа и още през ученическите си години публикува стиховете си в периодичния печат, който се издава на турски в България, заедно с това публикува редица актуални статии на религиозна, социална и образователна тематика и това го прави популярен сред българските мюсюлмани, а в по-късен етап сред балканските мюсюлмани. Дори, след години, поради задълбоченото и патетично излагане на обществените проблеми в публицистичните си материали, бива определян като „вдъхновител на мюсюлманската интелигенция, възпитавана в Нювваба”.
Поради тези си качества Мехмед Фикри след ученическите си години става ваиз-проповедник в Пловдив и в рамките на няколко години славата му расте от ден на ден, но това не го възгордява. Напротив, с всеки изминат ден той се самовглъбява и, под силното влияние особено на имам Газали, се отдава на аскетичен живот, пълен с духовност, себевъзпитание и себеусъвършенстване.
Покойният Мехмед Фикри като проповедник е толкова известен, но и искрен, всеотдаен и влиятелен, че един ден по време на обичайната му проповед в пловдивската Джумая (Мурадие) джамия идва да го слуша една християнка-монахиня. Слуша го и след приключване на проповедта отива при него, за да задава въпросите, които човъркат главата й. Двамата твърди последователи на две световни религии спорят дълго време по редица теми, които засягат религията, човека, живота и т.н., но в един момент монахинята бива озарена от Аллаховата светлина и се влива в редиците на последното божествено послания – исляма, независимо от укора и изолацията, на която бива подложена.
По-късно тази монахиня приема прекрасното име Фикрие и се омъжва за Мехмед Фикри, с когото живее един скромен и пълен с недоимък кратък живот – до края на живота на любимия си духовен наставник. От тази тяхна обич се ражда дъщеря им Салиха, която на година и нещо осиротява.
Качествата и компетенцията на Мехмед Фикри биват оценени и през 1938 г. Когато бива назначен за главен редактор на в-к „Меденийет”, начело на което остава недълго – около година и половина. През това време, след дълги разправии за изкарване на разрешение, Мехмед Фикри и Фикрие официално се задомяват. Поради това, както и заради правдивостта и критичността си Мехмед Фикри бива принуден да напусне вестника и „заточен” като ваиз в гр. Берковица, където по това време е имало много малък брой мюсюлмани. През тези военни години върху Мехмед Фикри бива упражняван силен психологически, икономически и физически натиск, в резултат на който се разболява и измъченото му тяло не издържа на напора на „жълтата гостенка” и ранената му душа се отзовава на божествената повеля „Върни се при своя Господар!”.
Ведат С. Ахмед