Религиозната толерантност при османското управление на балканите
Завладяването на Балканите от османците продължава около столетие и половина. Първата територия, където стъпват те през 1354 г. е полуостров Гелиболу (Галиполи). През следващите години османците напредват по течението на река Марица на запад, а друга колона към Стара Загора в Източна Тракия и Добруджа на север както и към югозапад, към бреговете на Бяло море. Първата битка за спиране на османското нашествие става през 1371 г. местност край с. Черномен, намиращ се на брега на Марица. В тази битка християнските сили под командването на македонските феодални владетели братята Вълкашин и Углеш биват победени. Двамата братя загиват на бойното поле. След тази битка султан Мурад завладява Западна Тракия и Македония, а редица феодални владетели обявяват своето васално положение към него. Византийският император и българският цар също така са били принудени да признаят османското управление. През следващите десет години след битката при Черномен османците продължават да напредват към София, Югозападна Македония, Албания и земите под властта на сръбския крал принц Лазар. В историческата битка на Косовско поле между османците и християнските сили, състояла се през 1389 г. християнската войска под командването на принц Лазар биват победени от османските сили под командването на султан Мурад, който бива поразен след битката и неговото място заема сина му Баязид.
Принц Лазар бива пленен и умъртвен. Неговият наследник Стефан Лазаревич признава васалното си положение към султан Баязид. След тази историческа битка България и Сърбия престават да съществуват.
След като Мехмед Завоевателя завзема Истанбул през 1453 г. Балканите биват окончателно завладени от османците. До края на XV век и последните остатъци от Сърбия, Гърция, Босна-Херцеговина, Албания и Черна гора едно по едно преминават под властта на османците. Всякакви опити на балканските държави да спрат напредването на османските сили са били обречени на неуспех.
След постигнатата победа в битката на Косово поле и особено след завладяването на Истанбул, Османската държава се превръща в световна империя. Османската империя и най-могъщата и боеспособна армия на онова време израстват и укрепват благодарение на толерантността и разбирателството между исляма от една страна и православието, католицизма и юдаизма от друга. Според османските и ислямските традиции, всяка страна, завладяна с помощта на сабите в битките се смятала за законно владение на султана.
След завладяването на Балканите от османците, по-голямата част от поданиците на султана представляват християните. С оглед намаляването на процентното съотношение в броя на поданиците, османците започват да прехвърлят мюсюлманско население от Анадола на Балканите. С тази цел на Балканите пристигат османски войски, служители, духовници, селяни и занаятчии. Въпреки това обаче християните запазват своя числен превес спрямо османците. Новопристигналите мюсюлмани основават свои села и градове отделно от местното население, на което е признато да запазят своята вяра и начин на живот. Местните владетели също така избират пътя на съгласие, за да запазят своето различие, разбирателство и приобщаване с османците. Висшите духовници уреждат по такъв начин своята дейност с работата на османските учреждения, че това може да характеризира най-добре толерантното отношение, проявено към християнското население. Заедно с това се създава възможност за гарантирано добър и справедлив управленски порядък и данъчно облагане.
Създаването на системата на религиозни общини. В обстановка на религиозна толерантност по време на османското управление представлява много важен момент. Това от своя страна идва да покаже, че в Османската империя никога не се е преследвала като крайна цел масовата ислямизация на немюсюлманското население. Благодарение на тези религиозни общности по-голяма част от немюсюлманското население са успели да запазят своята етническа и религиозна принадлежност. От друга страна тези религиозни общности освобождаваха османските власти от всякакви грижи около образованието, здравеопазването, социалните помощи и добротворство.
През втората половина на XV век бяха признати три религиозни общности като гръцко-православната, армено-григорианската и еврейската. Ръководствата на тези общности имаха за задължение според религиозните канони не само духовни, но и граждански задължения като бракосъчетания, разводи, уреждане на имуществени и наследствени спорове, събиране на парични и натурални данъци.
След превземането на Истанбул през 1453 г. султан Мехмед Завоевателят признава гръцкия патриарх за водач на ортодоксалните християни. По такъв начин биват узаконени християнските религиозни обичаи и поверия в Османската империя. Така е била създадена гръцката общност, която представлявала ортодоксалното християнство. Султанът присвоява звание везир на новоизбрания патриарх като признава всякакви права и привилегии, които произтичат от това. С публикуването по този случай специален закон се обявява личната неприкосновеност на патриарха. Сам патриархът и висшите духовници биват освободени от всякакви данъци. Митрополитите, епископите и манастирите биват възнаградени с тимари. На християните им се заявява, че църквите им няма да бъдат превръщани в джамии, няма да бъдат ограничени религиозните им обреди и ще продължават да живеят съобразно своите обичаи и поверия.
Истанбулската гръцка патриаршия с малки дребни изключения притежаваше пълна духовна власт над цялото ортодоксално поданство, което живееше в границите на империята. Заедно с това Охридската патриаршия също така запазваше своята самостоятелност. След пълното покоряване на Сърбия, Печката патриаршия влезе под властта на Истанбулската патриаршия. По-късно обаче по времето на управлението на бейлербея на Румелия Мехмед паша Соколлу също така се възстановява пълната независимост на Печката патриаршия, след което ортодоксалните църкви в Сърбия, Босна-Херцеговина, Черна гора и Трансилвания заедно с южните райони на Унгария, Западна България и Северна Македония влизат под управле¬нието на Печката патриаршия. Възстановяването на независимостта на Печката патриаршия имало голямо значение за православните християни, живеещи особено в Сърбия, тъй като по този начин всички сърби заживяваха под единно църковно управление и Печкият патриарх представлявал най-висшия духовен водач на сръбския народ.
След създаването на общността на гръцкото православие се обявява и съществуването на Армено-григорианската общност, т.е. наличието на арменски народ. През 1461 г. арменският епископ издигнат в сан патриарх от султан Мехмед Завоевателя бива преместен от Бурса в Истанбул. На арменската общност са признати същите права както на гръцката.
Тук искам да цитирам текста на фермана, отнасящ се до спазването на правата на католиците след завладяването на Босна през 1478 г. от султан Мехмед Завоевателя. В този ферман дословно се казва следното: „Императорският ферман гласи: Аз, султан Мехмед хан, известявам на целия народ във висините и низините да се знае, че дадох своето благоволение на босненските духовници, притежаващи настоящия ферман и повелих следните обстоятелства:
Никой няма да може да попречи на въпросните духовници и техните църкви и да ги безпокои. Нека тези, които безрезервно съжителстват в страната ми или са побягнали от нея да бъдат сигурни, че могат без страх да се завърнат в страната ни и да служат в църквите си. По никакъв начин няма да се намесваме и засягаме тяхната дейност. Нито аз, нито моите везири, нито пък моя народ. И се заклевам с най-тежката клетва в името на Аллах, Създателя на земята и небето в името на нашия Пейгамбер Мухаммед Мустафа (салляллаху алейхи уе селлем); в името на седемте мусхафи; в името на сто и двайсет и четири хиляди пророци; в името на сабята, която съм запашил поради горепосочените обстоятелства, никой от споменатите духовници сами и за останалите хора, които ще доведат отвън могат да бъдат сигурни за живота, имота и църквите си, че няма да бъдат обезпокоявани от никого докато служат на мен и ми се подчиняват.“ Тази верска търпимост и толерантност, която е провъзгласена в Османската империя се научава и в останалите европейски страни. Поради това империята се превръща в притегателен център за етническите и религиозните групи, които биват подлагани на гонения в собствените им страни. В това отношение многозначителен е факта на заселването на евреите от Испания и Португалия, прогонени от инквизицията през XV век в Османската империя. По такъв начин учредената през 1497 г. еврейска общност притежава равните права на останалите общности в империята. Като главният им равин получава прозвището хахам башъ – главен равин.
Османската империя се установява като една многонационална държава, която се отнася с толерантност към принадлежащите към различни по произход и религии свои поданици. През 1500 г. числеността на османските поданици наброяваше 7 825 000 души, в която влизаха 2 330 382 мюсюлмани и 3 882 180 немюсюлмани, населяващи Балканите. По-ниското съотношение на мюсюлманското население спрямо немюсюлманското показва, че асимилационната политика в Османската империя не е била главна и основна цел на управляващите. А причината за това преди всичко е била, че в резултат на една широкомащабна ислямизация на немюсюлманското население ще доведе до решително намаление на данъците, които се събират от тях. Така например, през 1500 година в Османската империя са съществували 894 432 християнски семейства. В резултат на тяхната ислямизация султанската хазна щеше да се лиши от 2800 кг злато за една година.
Макар и в неголеми мащаби ислямизацията не можеше да остане извън обсега на вниманието на управляващите кръгове в Османската империя, тъй като тя се нуждаеше от нови попълнения в редовете на войската и ръководните органи на държавата. Ако асимилационният процес да се проявяваше в две направления, а именно като ислямизация и турцизация, то ислямизацията имаше превес. Известно е, че според исляма етническите и националните различия няма първостепенно значение. Най-важното в исляма е народите да се делят на мюсюлмани и немюсюлмани. Макар че провежданата политика на ислямизация бе ограничена, имаше и насилствени и доброволни изяви. По време на покоряването на Балканите гърци, българи, сърби, унгарци и др. са заселвани в Анадола в качеството им на военнопленници. Само султан Мехмед Завоевателя заселва 200 000 сърби и босненци в Анадола. Приемането на исляма е било най-важното условие за избавление от пленничеството. Освен това тези, които се сдобиваха със свободата си преминаваха към нова социална категория. Според това на онези, които населяват селата им се даваше земя, а тези, които оставаха да живеят в градовете усвояваха занаяти, занимаваха се с търговия, заемаха длъжности в администрацията.
Започнатото от 1438 г. вземане на християнските деца като еничари е била друга форма на ислямизацията. Тези младежи, които приемали исляма израствали като верни и героични воини на султана, като са вземали високи и отговорни постове в административните служби на държавата. Така например, четирима от везирите на султан Баязид II са били от славянско потекло. По времето на султан Сюлейман хан Законодателя и султан Селим II осем от деветте велики везири са били също от славянско потекло.
В заключение трябва да се подчертае, че Османската империя е била държава, в която религиозната толерантност и търпимост са достигнали най-високата си точка в света. Благодарение именно на това в голямото си болшинство балканските народи са съумели да запазят своята езикова и религиозна самобитност. Тази толерантност се проявявала под различна форма спрямо различните по вяра и произход хора, приели исляма. В зависимост от това се променял социалния статут на някои от тях, а други се издигали до най-високите степени във военната и цивилната административна йерархия.
Проф. д-р Дженгиз Хаков
Портал 
