Мигове от хадж 2010
Отново е месец Зулхидже. Отново е месец за Хадж. Отново милиони мюсюлмани като пълноводна река от цял свят се насочват към свещените за всеки мюсюлманин места – Мекка и Медина. Около два и половина милиона организирани мюсюлмани с автобуси и самолети като неспирен поток се насочват към Мекка, а колко хиляди са неорганизираните никой не е в състояние да каже. Имах щастието да бъда включен в групата на поклонниците гости на краля на Саудитска Арабия – Абдуллах бин Абдулазис ес-Сауд.
На изпращане Главния мюфтия на мюсюлманите в Република България – д-р Мустафа Хаджи с прочувствени думи ни пожела успешен хадж. В самолета за Истанбул неволно си спомних когато с Иззет (имама на село Кочан) посетихме гробището и той ми показа един гроб, на чиито камък потъмнели от времето едвам личаха знака за хаджия и годината 18.... Веднага си представих този наш пра, пра брат как се е сбогувал с близките си и яхнал магаренцето, е пътувал с месеци до Свещените места, а сега нашето е като на екскурзия – всичко уредено – транспорт, спане, прехрана и за нас остава единствено да изпълним ритуала за хадж.
В Истанбул в транзитната зала на летището ни раздадоха ихрама в комплект с джапанки и малки чантички. Сложиха ни по една гривна на ръцете и заприличахме на прелетните птици, с малката разлика, че те летят със собствените си криле, а ние щяхме да бъдем в корема на друга голяма птица. Обясниха ни, че тези гривни са ако се загубим или се случи нещо с някой от нас да могат да ни окажат помощ. Пробвах да видя дали това нещо действа – на който и полицай да го показах с въпроса за хотела или лагера в Мина само вдигаше рамене и промърморваше нещо. Добре, че никой от нас не се загуби, защото незнам как би се оправил в това многомилионно човешко море.
Докато чакахме да стане времето за полета към Джеда гледах как залата постепенно се напълни с няколко стотин поклонника от различни страни и тъй като всички бяха в ихрам без да искам се пренесох в приказките за Шехерезада, когато духове облечени в бяло са изпълвали стаята й. Колкото повече наближаваше времето за отлитане, толкова нарастваше и напрежението сред хората в бяло. Само след няколко часа ни предстоеше среща със земята, на която се е родил Пророка Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) и на която и бил низпослан Корана.
Джедах ни посрещна с гибла (пустинен вятър) и за съвсем кратко време бяхме покрити с много фин пясъчен слой, който навлизаше в тялото през всеки възможен отвор. Закуската и обяда ни бяха обилно гарнирани с него и като ядяхме хрускаше между зъбите.
Пътем за Мекка от автобуса можахме да видим в Джеда най-големия часовник в света със стрелки по 40 метра, чиято кула беше още в строеж.
С нетърпение очаквахме срещата с Мекка – къде ще е хотела, близо ли е до Кябе, ще можем ли още днес да посетим Кябе и като гръм от ясно небе пред хотела един хълм с отворите за два тунела и на доста голямо разстояние от нас друг хотел. Пейзажът лунен. Всички бяхме малко разочаровани, защото ни беше казано, че ще бъдем непосредствено до джамията. След инструктажа как ще проведем тавафа, изчакахме да захладнее вечерта и с автобус отидохме до Кябе. От инструктажа остана само това, че трябва да направим седемте обиколки. Да се слезе и да се пипне черния камък беше немислимо - около Кябе имаше не по-малко от 150 000 човека. Направихме първите три обиколки на втория етаж на джамията и някои решиха да направят останалите обиколки долу. Наистина двама от цялата група доста омачкани и понатъртени успяха да докоснат черния камък.
Никой от нас не можеше да си представи град построен само от палатки, но това беше Мина. Град за повече от два милиона човека построен само от палатки, а и те бяха впечатляващи - в тях можеха да спят по повече от 200 човека. Във всяка палатка имаше по няколко климатика и те си направиха лоша шега с нас. Като се върнахме от Арафат поради късния час се натръшкахме на матраците и заспахме юнашки дълбок сън. Сега шейтана подшушнал на някой да включи климатика и на сутринта не можем да се познаем – на някои включително и на мен гласовете ни бяха по-дебели и от параходна сирена, други с изкривени вратове, а някои направо схванати. От този момент вече климатика се включваше само в изключителни случаи и то по за няколко минути.
Настана време да поведем битката с шейтаните – два дни щяхме да ги омаломощаваме и едва на третия да ги унищожим. До този момент само знаехме, че има много хора, но сега вече това стълпотворение от хора стана реалност. Независимо, че моста Джемарат беше построен на три нива човешката река беше внушителна и ако застанеха в една редица потока от хора щеше да бъде не по тесен от 400 - 500 метра. За всеки случай от двете страни на всеки шейтан имаше по около 20 полицаи с носилки.
Омаломощихме шейтаните и вече се настройвахме за решителната битка с тях през следващия ден, когато в лагера плъзна слуха, че кралят ще дойде на посещение. Почнаха да текат въпросите – с всички ли ще се срещне, къде ще бъде срещата, кога ще бъде – всеки питаше всеки, а ясен и точен отговор никой не можеше да даде. Накрая бяха сформирани групи от по трима човека от всяка делегация и зачакахме. Непрекъснато валяха разпореждания – че срещата ще е преди вечеря, после след вечеря, после извън лагера ще бъдем заведени, после ни събраха в месджида и най-накрая по един човек от група отидохме до административната сграда. Бяхме представени на Негово Величество Абдуллах бин Абдулазис ес-Сауд, по едно ръкостискане и измърморих набързо на арабски благодарност от мое и от името на всички български мюсюлмани за оказаното гостоприемство.
Настана последния ден – деня за решителната битка с шейтаните. Опаковахме си багажите и ги оставихме да ни бъдат донесени в Медина. Бяха разлепени листовки и ни бяха дадени указания, че ще се движим с гид и къде ще ни чакат автобусите, но още с излизането от вратата на лагера цялата перфектна досега организация се срина. Лагерът ни беше на главната улица, която водеше към Джемарат, а по улицата човешкия поток и като бурна пълноводна река ни понесе напред. На моменти дори да се диша беше трудно, но и тук организаторите се бяха постарали и бяха поставили климатици, за да разхлаждат въздуха и охлаждат страстите при срещите с шейтаните.
От автобусите на указаното място нямаше и следа, а автобуси с хиляди паркирани на най-невероятни места. С голяма мъка и непрекъснати телефонни разговори няколко човека от групата се добрахме до някакъв автобус от програмата и запълзяхме към Мекка. Запълзяхме, защото разстоянието от няколко километра го пропътувахме за четири часа.
Прощалният таваф всеки го направи според това кога е успял да се добере до Кябе. Някои се бяха изхитрили и бяха отишли до Кябе пеша и когато ние с автобусите пристигахме те вече си почиваха в хотела.
На сутринта поехме към Медина и сега се повтори историята от предния ден. По шосето пълзяха десетки автобуси и разстоянието от 400 км го пропътувахме за девет часа. Настанихме се набързо в хотела и към джамията, където е могилата на Пророка (салляллаху алейхи уе селлем). Отправихме дуи към Аллах да приеме хаджа ни и на следващия ден махнахме с криле за сбогом със Свещените места и полетяхме към България вече като хаджии, като мюсюлмани изпълнили своя дълг към исляма да посетят Мекка и Медина.
Пламък Занев
Портал 
