Невежество прикрито под знание
Науката е висше звание и то най-високото. Нейната слава са изтъквали както Корани Керим, така и любимият ни Пророк (салляллаху алейхи уе селлем). Който е получил своя дял от науката, означава, че е получил и своя дял от честта и славата. Но съществува едно малко, но особено важно нещо: Това е, че не всеки знаещ е учен. Науката, която можем да окачествим като знание за правдата и истината е еликсир, който е в полза на притежателя му, който увеличава качествата му и развива личността му. В този смисъл не всеки, който притежава познания е учен.
Желанието да получи своя дял от уважението и славата, която доставя на човека науката, естествено, е нормално и хубаво желание. Само че както при всяко нещо и тук трябва да има някакви правила, стил и знаци. Известно е, че в продължение на векове всяка истина е имала оригинал и подражание. Така е било и в науката и при учените. И науката и учените са имали истински оригинали и подправени подражания. Ибн Атауллах ел-Искендери обръща внимание на трите неща, които биха издали невежите, които биха ни се представили като учени:
„Ако видиш някой, който има навика да отговаря на всеки зададен въпрос и който казва всичко, което е видял и знае, можеш да бъдеш сигурен, че е невеж“.
Човек е слабо и безпомощно същество, което получава много малък дял от науката и повече от невежеството. Въпреки това обаче той често се възгордявал с този малък дял от науката и се главозамайвал. Много често той се представял като някой мъдрец, който знае всичко. Всъщност това е нещото, което издава невежеството му.
Ала това, което знае човек, сравнено с това, което не знае е почти нищо. От тази гледна точка истинските учени винаги са били много скромни, обвити в пелените на нищото. Впрочем Бухари ни предоставя хадис, в който Хъзър (а.с.), който получава знания лично от Самия Аллах, казва на Муса (а.с.) следните многопоучителни слова: „Я, Муса! Аллах ме дари с едни познания, които на теб не ги е дал. А онова, с което е дарил теб, не благоволил да даде на мен!“
Има много познания, които ние ги приемаме като знание и дори се гордеем с тях, които не са нищо друго освен неща, които ни се струват, че ги знаем. Ала това убеждение не значи нищо от гледна точка на науката. След като е така, стремежа на някои да отговарят на всеки зададен въпрос и винаги да се изтъкват, че знаят всичко, е голямо невежество. Според едно предание на Имам Малик били зададени 35 въпроса, от които той отговорил само на 3 като казал, че отговорите на останалите не знае. Ето това е достойнството на великия учен. Когато човек по дадена тема си придава важност, че знае, всъщност се нагърбва с много опасна смелост и тежка отговорност. Когато човек се опитва да залъже събеседника си и да го насочва с недостатъчните си познания, не осъзнава с какви грехове се товари. А няма по-голямо невежество от това.
Бездната на невежеството, в която изпадат мнозина, които при всеки проблем започват своето изказване с думите: „Според мене нещата стоят така“ е погълнала авторитета на много хора и ги направил да не им се гласува доверие. Ала истинските учени, когато са им задавали въпроси са отговаряли само когато са разполагали с точни знания, опиращи се на факти. В противен случай те са предпочитали да мълчат, да възложат отговора на знаещия или пък да отговарят след като проучат проблема. И след като са отговаряли не са забравяли да отбележат, че въпросът може да има и други отговори като са добавяли: „Най-правилното и вярното знае само Аллах!“ А когато са забелязвали, че са сбъркали или отговорили недостатъчно, имали са достойнството и зрелостта да се извинят.
Това възпитание, което би трябвало да се показва при светските науки придобива по-голямо значение особено при науките, които се отнасят до отвъдния свят. От страх да не изглежда в очите на своя събеседник, че не знае, да се преструваш за знаещ е морално престъпление. Да пожертва хората, които го имат за знаещ човек заради своите представи и да изпълва умовете и сърцата им със своите представи за нещата е голямо огорчение. Може ли да има по-голямо невежество от това? Духовните наставници, които са имали страх от Аллах, винаги са предпочитали да мълчат по онези теми, по които не са знаели нещо и са проявявали зрелостта и скромността да заявят, че ще им отговорят след като научат. Такова едно поведение не само, че не ги унижавал, а напротив, ги възвеличавал.
Както в областта на знанието, така и онези хора, които изказват всичко, което са видели се смятат за лековерни. Аллах не доверява Своите тайни на подобни хора. Затова мъдрите хора са заявявали:
„Знаещият не казва, казващият не знае.“ Понеже са спазвали тази скромност, техните сърца са били гробници на Аллаховите тайнства.
Да не знаете кое, кога и как ще го кажете, показва умствен недостатък, липса на прозорливост и култура. Да изкажеш нещо ей така като да раздаваш благодеяния не за да изразиш своята благодарност на Аллах, а за да увеличиш уважението към личността си е невежество, което не цени богатството и имането. На такива подобни богатства и иманета втори път не се поверяват, а ако са им били дадени може да им бъдат отнети.
Не трябва също така да се забравя, че всяко нещо си има свой външен и вътрешен вид. Има хора, които смятат за голямо умение да разкажат онова, което са видели. Подобни хора мъдреците ги смятат за повърхностни и не ги имат за пазители на тайни. Затова такива хора са осъдени да останат на повърхността. Именно затова в духовността се ценят не толкова приказките колкото мълчанието и се подчертава, че умеещият да мълчи е по-предпочитаният човек.
И на последно място трябва да подчертаем, че онези хора, които при всяка възможност се опитват да покажат колко много знаят, са хора с ограничен обхват и неспособни да асимилират повече. Такива хора получават много малко от напредъка и развитието.
В заключение, човек трябва да бъде обхванат от съзнанието, че не може да обхване всичко с ограничените си познания като ангелите и винаги като тях да може да каже: „Всечист си Ти! Нямаме друго знание освен това, на което Ти ни научи. Ти си Всезнаещия, Всемъдрия!“ (ел-Бакара, 32)
Д-р Адем Ергюл
Портал 
