Улемите са сърцето на народа
Гледаме наляво, гледаме надясно, всичко е познато навсякъде. Разгорещили се интриги, разбунени гнусни постъпки, поквари и падения.
Когато вечността се сгромолясва с грохот, ние с вълнение и тревога надаваме ухо наоколо. И какво чуваме: Ужасния рев на вампирясалите заблуди, достойнствата и вярата ни, които очакват нашата помощ се рушат. Виковете на разноцветни раздори, които са в двайсет различни цвята, и още какво ли не все от тоя род...
Наистина картината е много гнусна. Колкото е тъжна толкова и вярна. Нито четката на художника, нито романа на някой писател или пък стиховете на някой поет са в състояние да опишат трагичността на тази всеобхватна картина... За едно състрадателно сърце, за един мислещ мозък и за една разумна душа положението наистина е ужасно и трагично!
Ние с трепет наблюдаваме тази страшна картина... Гледаме със сълзи на очи... Гледаме и с дълбок въздух се питаме: „Кой ли ни подготви всичко това? Кои ли са виновниците?“
Гледаме днешния ден: Виждаме резултатите от вчерашния ден, увода на утрешния ден! Гледаме вчерашния ден: Виждаме ужасните събития, които породиха днешните трагедии. Виждаме, корените на дърветата, чиито горчиви плодове като закум ядем, се проврели далеч в миналото и то не в близкото, а в дълбините на едно далечно минало.
Ние търсим виновниците. Много трудности, много мъки изпитваме, защото никой не иска да поеме отговорността за това състояние на нещата. Признанието вече не е достойнство. Подлагаме на разпит днешния ден, изслушваме обвиняемите, караме ги да ни разказват предположенията ни и виждаме, че не могат да признаят истините, които четем в очите и лицата им. Не! Не и пак не!
Да вземем вчерашния ден: Подлагаме го на разпит... Чуваме обясненията и виждаме свидетелствата на историята... Ето и показанията на събитията... Отново преглеждаме протоколите си, обследваме до тънкост документацията, проучваме всичко, опитваме се да намерим виновника. Задачата ни е много тежка и отговорна. Ще бъдем съдии, ще гледаме делото, без да покровителстваме коя да е страна и ще отсъдим решението. Но, жалко, много жалко, че не можем да запазим независимостта си. Не можем да се освободим от веригите на страстите си.
Да работим свободни и независими, да внимаваме истината да стои над всичко и винаги да показваме и да защитаваме само нея, макар да не е в наш интерес. Това е наш девиз, но в действителност нещата съвсем не стоят така. Ако при всяка правда свидетелствахме истината, така както признаваме съществуването и извечността на Аллах; ако винаги и навсякъде и във всяка дейност бяхме първите свидетели на истината и първите му помощници, отдавна щяхме да сме спечелили делото и гарантирали победата на правдата!
Но и откъдето и да се връщаме от вредата, все е кяр. Да изоставим упорството и гордостта и не да отричаме вината си, както го правехме досега, а да вземем най-сетне да я признаем. Нека не забравяме, че най-последната и непростима вина на престъпниците, които отричат вината си е отказа да я признаят. Признанието е достойнство и повод за опрощение. Не само Твореца обича онези, които признават вината си, а и рабите Му. Ако искаме с един куршум да убием два заека, т.е. искаме да спечелим любовта както на Всевишния, така и на хората, трябва да проявим малко съчувствие и милосърдие, малко справедливост и правота. Не да отричаме вината, а понякога и да се съгласяваме!
Но знаете ли кое ще признаем и приемем? Ще признаем и приемем, че делът във вината на ходжите, довели до днешното ни плачевно състояние по света е повече и по-голям от всеки друг. Това ще признаем и приемем! Зная, да, много добре зная, че това признание, което води след себе си до голяма отговорност, е много горчиво. Зная го това. Но зная и това, че най-доброто лекарство против терзанията и мъките, които ни изгарят е именно това. Единствено това е лекарството, което ще ни събуди и очисти.
Затова не се тревожете, че делото ще бъде спечелено от другата страна! Несправедливият никога не може да се окаже справедлив. Делото ще бъде спечелено от истината и справедливия. Но справедливият трябва да защитава истината като следва пътя само на истината и да я защитава така както изисква тя. Да поддържа истината не само когато е в неговия интерес, но и когато не е в негов интерес!
Следователно, в името на истината, в името на правдата и справедливостта с радост да признаем, че мюсюлманските учени (улеми) имат много голям дял във вината, която доведе мюсюлманите до това положение. Мюсюлманин е не този, който отрича истината, а който го признава и приема! Не може истината да се отрича само затова, че и отсрещната страна казва същото. Ако ние притежавахме малко скромност, малко жал и справедливост, този глас нямаше да ни се чува като отглас и ехо, а щеше да тръгне от нас и да се разпространява по целия свят. Светът щеше да узнае истината не от тях, а от нас, като признание което излиза от нашите уста.
Това не е нито клевета, нито хула! Да, на най-предните редици на виновниците за сегашното плачевно състояние на мюсюлманите по света стои прослойката на улемите. В земетресенията и яростните бури, които разрушиха вчера света, а днес атакуват отвъдния, в ужасните катаклизми, които преобърнаха света, учените имат такава голяма вина, че не е възможно да се отрече тази истина пред свидетелствата, които ни предоставя историята.
Вижте историята! Вижте разгледайте времето на Расул-и Eкрем, великият учител на вселената, века на щастието. Качете се на летателните апарати на въображението си и изследвайте, извършете полети над епохата на четиримата халифи, завъртете се над владенията на източните и западните омаяди (емевии), аббасиди и османските владетели и потърсете причините за възхода и падението им и ще видите, че когато учените и науката са били във възход, мюсюлманите се издигали, а когато учените поели по пътя на падението, то и мюсюлманите са загубили.
Зная, че разгласяването на тази истина всред приятели и врагове ще ядоса някои болни души и ще се разгневят. Но нищо от това. Аз зная, че и те признават същото като казват: „Когато мюсюлманите здраво се бяха сплотили около религията ни, бяха във възход, когато се откъснаха от исляма, загубиха!“
Е, добре, в коя епоха мюсюлманите бяха се привързали здраво за религията, кое време беше то? Не е ли времето, в което живяха блестящите религиозни учени, ценните тълкуватели и истинските следовници на Пейгамбера ни? А кой съвестен човек би могъл да отрече, че и това не е вярно?
Да, и обратното на това също така е вярно. Времената, през които мюсюлманите се откъснаха от вярата бяха времената, когато мястото на знаещите и можещите учени заеха невежи и незаинтересовани маниаци, които не бяха в състояние да прочетат и да разберат един ред от написаното!
С една дума възхода и падението на мюсюлманите е здраво според делата на техните учени-улеми. Както от здравото и болното сърце зависи здравето и болестта на организма, така и здравето и болестта на народа зависи от здравето и болестта на учените улеми. Те са сърцето на народа. Ако сърцето е здраво, то и народът ще е здрав!
В. „Меденйет“, 4. април 1939
Мехмед Фикри
Портал 
