Разплата със смъртта

Разплата със смъртта

„Смъртта е прекрасна, такава е вестта иззад завесата, ако не беше прекрасна, щеше ли да умре Пророка?"
Неджиб Фазъл Късакюрек

Неджиб Фазъл Късакюрек обяснява причината за смъртта на Хз. Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) с красотата на смъртта. Това, естествено е литература. Изкуството да обвържеш дадено явление с друга причина извън присъщата й причина.
Мисълта за смъртта е една от темите, които най-много ни занимават в живота. Откак свят светува, човекът е изпитвал объркване, мъка и страх пред смъртта, които не е успял да преодолее. Затова е търсил нейните причини, тръгнал е по следите й. Дори е съчинил легенди, приказки и разкази, свързани с безсмъртието. Живата вода е една от тези въображаеми лекарства, за които се смятало, че като се изпие ще доведе до безсмъртие. Според легендата Хъзър, Илияс и Искендер тръгнали да търсят живата вода, която се намирала вдън горите. Когато двамата се спрели до една река и решили да се нахранят с една риба, водата, която капнала от ръката на Хъзър, съживила рибата. Тогава Хъзър и Иляс се досетили, че именно това е живата вода и пили от нея. След това тръгнали да търсят Искендер. Когато го намерили и се върнали на същото място, не са намерили реката... Хъзър и Иляс вече са били безсмъртни. Разбира се, че това е само легенда.
Дори във времето, в което живеем чуваме, че в някои страни на света учени провеждат изследвания с цел да намерят лек срещу смъртта.
Да се търси лек за смъртта, естествено, е предизвикано от страха от смъртта. Защото смъртта е нещо, при което човек се прощава завинаги с живота на този свят, при което никога повече няма да види родните си хора, близки и приятели.
Ала всяко живо същество е осъдено да умре. Ненапразно за този свят се употребява определението „лъжлив“. Светът за човека е нещо като хан с две двери. Пристига пътникът в хана, гостува в него и си тръгва... Така и човекът след като погостува известно време на този свят, ще се пресели във вечното си убежище. Следователно не е възможно да се избяга от смъртта. В своето прочуто стихотворение „35-та година“ Джахид Съдкъ Таранджъ описва тази реалност по следния начин:
„Какво да се прави! Всеки ще умре.
Заспал си, не се пробудил ще бъде.
Кой знае къде, как и на колко ще е...
Като на царски трон ще те положат,
Върху прощалния камък и тебе...“
За човека непременно трябва да има вечен живот. Само че вечният живот е на отвъдния свят. Всеки роден на тоя свят един ден непременно ще се пресели, защото има несъмнена и окончателна присъда и тя гласи: „Всяка душа ще вкуси смъртта!“ (ел-Енбия, 35). Истинският живот започва едва след смъртта. Народният поет Юнус Емре казва:
„Защо те е страх от смъртта,
Не бой се, ти вечно ще бдиш!“
Всъщност за човека, който мечтае за безсмъртие би трябвало смъртта да бъде най-естествен етап към мечтаното от човека безсмъртие, вместо да се страхува от нея.
Да, смъртта за всеки е горчива. Затова тя се смята за най-голямото назидание. Това е причината, поради която са ни съветвали никога да не забравяме за смъртта, при споменаването на която вкусът в устата ни се променя. Човек, който е готов за смъртта, може вечно да изгради равенството между този и отвъдния свят.
Е, добре, какво трябва да е поведението на човек, когато загуби някого? Нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем) е съветвал, че при подобни положения човек трябва да се владее, да бъде твърд, а скубането на коси, разкъсване на дрехи са останки от времето на невежеството. Мюсюлманинът трябва да посрещне като нещо нормално както раждането, така и смъртта.
Синът на нашия Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем), роден от египтянката Мария – Ибрахим се разболява когато е на 18 месеца. Най-сетне малкият умира. Тогава нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем) със сълзи на очи, повелява: „Окото плаче, сърцето тъгува. А ние нищо не казваме против волята на Аллах. Я, Ибрахим, дълбоко скърбим за твоята смърт... Ако това не беше повеля на Аллах, и не беше се изпълнил срокът, и ако последните нямаше да се срещат с предишните, щяхме още дълго да скърбим за твоята смърт, сине!“ Като видяха сълзите в очите му, приближените напомниха, че той им е забранявал това. Тогава той отново повели: „Аз не съм ви забранил да скърбите. Аз ви забраних да плачете на висок глас, да ревете та да се късате. Сълзите, които виждате в очите ми са резултат от любовта и болката в сърцето ми...“
Хората имат оскъдни познания за смъртта и живота в отвъдното. И тъй като няма някой, който да е умрял и да се върнал, за нас винаги е било любопитно да узнаем нещо за живота в отвъдното. Опознаването на този живот е възможно само като отворим завесата, която го покрива. Именно този момент подчертава поетът:
Вярващите поети, които не описват смъртта като изчезване в пространството, са съумели да открият своеобразна красота и в нея. Поетът Яхия Кемал Бейатлъ заявява, че не знае какво представлява отвъдното, но мисли, че навярно трябва да е място прекрасно, защото всички покойници щом не са върнали, значи са доволни от своя живот там:
„Мнозина от тях доволни са навярно,
Щом след толкова години никой се не върна“.
Естествено, че поетът знае какво представлява смъртта и че починалият никога повече няма да се върне. Той знае това, но прави прекрасен коментар на смъртта.
Неджиб Фазъл е също един от поетите, които откриват красотата в смъртта. Той заявява, че всяко нещо, което за нашия Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем) е било прекрасно, от него не може да се породи нещо лошо. Затова уверено отсъжда:
Значи смъртта трябва да е нещо прекрасно, защото ако не беше така, нашият Пейгамбер не би починал.
Ведат Али Ток

Източник