Съседство между различни религии
Интересно, винаги, когато си помисля за голямото разнообразие от религии в света, т.е. за световните религии, пред мен изниква нашия многолик, сложен и пъстър свят, който, независимо от големите предизвикателства на времето, неотклонно върви по пътя на прогреса - научното познание бележи все нови и нови успехи, а в наше време техническите постижения предизвикват възхищение - компютри, овладяване на Космоса, реалната перспектива да отидем и на други планети. Да, всичко това става, а хората са толкова различни - християни, мюсюлмани, будисти, юдеи и още колко много различни религии и етноси... Значи това не е пречка за прогреса, за живота на планетата. Дори това разнообразие и различие е един от факторите за нормалния и възходящ, живот на нашата планета.
Ако това е така, какво да помислим за съседството между различни религии? Въпросът е абстрактен, а той има само конкретни измерения и прояви в живота. И точно поради това моите мисли ме отвеждат към историята на моята мила Родина България, потъват в днешните ни дни.
Както е известно, в края на XIV в. България влиза в пределите на Османската империя. Започва нов живот за българите-християни. За тези години се е писало и коментирало много и това е оправдано. Според мен, налице са два погрешни подхода - при единия се акцентира върху отрицателното, при другия се изтъкват положителните страни. Според мен, истината не е нито в първото, нито във второто, защото се робува на абсолютизацията, която, както утвърждава Аристотел, не е приятел на истината и доброто. Точно поради това, моите мисли ме връщат към годините, когато са налице, исторически доказани прояви, които са положителни. Имаме предвид търпимостта на господстващата власт към християнската религия. Султанската власт е могла с един замах да ликвидира християнските църкви, светилища, да забрани църковните служби. Вместо това християнските институции продължават да функционират нормално, извършват се богослужения във всички християнски райони, в Цариград се запазва Гръцката патриаршия, която ръководи християнската църква. Това говори за една търпимост към друговереца; когато българите извоюват своята църковна самостоятелност, султанската власт признава правото на българите и от 1872 г., съществува самостоятелна Българска църква в рамките на Османската империя.
Но това е официалната страна на проблема. Да вникнем в ежедневния живот на господари и подчинени на мюсюлмани и християни. Между обикновените хора доминират нормални, добросъседски, човешки отношения. Друго не може и да бъде, защото в последна сметка, обикновените хора - християни и мюсюлмани имат общи интереси, а властващите - пашите и бейовете, всъщност се отнасят с пренебрежение към бедните и отрудените. Което Захари Стоянов пише в своите „Записки по българските въстания“. Турците са наричали Петкоолар /Петковци/ българските предатели на своите. И, когато Захари Стоянов е заловен от българи, те го предават на турския чауш, който се отнася към него човешки, а те, българите, се сърдят, че не го е оковал във вериги и сами му предлагат конски букаи... И турчинът-мюсюлманин ги изгонва... Споменах за този случай по-подробно, тъй като той е много характерен. Всъщност случай, когато мюсюлмани са помагали на християни има много.
Но тези примери говорят и за друго: че хората всъщност се делят не само по религиозен признак, но и по морален - те биват добри или лоши, честни и нечестни, хуманисти или човекомразци. И точно поради това добрите хора изграждат своите отношения към себеподобните върху принципите на доброто, което е и принцип на всяка религия.
Този принцип има потвърждение и в близката наша история, когато мюсюлманите активно участват, рамо до рамо с християни в борбите за социално освобождение. Няма пример турчин мюсюлманин да е предател. Това са все светли примери и то в преломни години за родната ни история.
И, за да завърша този преглед, изкушавам се само да спомена, че и в годините на тоталитаризма отношенията между мюсюлмани и християни не са помрачавани. Между хората съществуваха братски, дружески, добросъседски отношения - в радостите и неволите те бяха заедно. Мътната вълна на т. нар. „възродителен процес“ не помрачи отношенията между българи и турци, дълбоко огорчени от това политическо престъпление.
Един бегъл поглед към нашето тревожно време ми навява тъжни размисли - конфликти, войни на етническа и верска основа /Босна, Косово, Македония/ и всичко това в райони, дето векове наред мюсюлмани и християни са живели дружно и мирно... Навярно други фактори, извън тези райони /политически амбиции на някои управници, геополитически интереси на Великите сили и пр./ подклаждат тези кръвопролитни битки. Тъжно, но факт! И аз си мисля, че ако всички вярващи по света бяха истински вярващи, щеше ли да има конфликти между хората, народите, етносите?
В по-общ план ми хрумна мисълта: наистина човечеството върви по пътя на прогреса неотклонно, човешката цивилизация и култура се обогатяват непрекъснато, съвкупност от цивилизациите на световните религии преди всичко. Опитът на човечеството властно ни диктува: взаимно уважение между различните религии, хуманизмът и прогресът да бъдат мотото на всеки деец - светски или духовен, ако иска името му да остане в историята. Което означава: взаимодействието, взаимното влияние между отделните цивилизации-християнска, ислямска, будистка, юдейска, ще се утвърждава като все по-могъщ фактор за мира и разбирателството на нашата размирна планета.
И накрая - струва ми се, че добросъседството, съвместимостта и толерантността между различните религии са възможни и поради това, че всъщност всяка религия притежава една и съща нравствена система за религиозно-нравствено усъвършенстване. А не е ли това най-трайната и сигурна основа за все по-успешното сближение между религиите, етносите, народите и държавите?
Проф. д-р Слави Славов
Портал 
