Как можем да спечелим младежта?

Как можем да спечелим младежта?

Големият индийски учен, преподавател по арабски, английски език и литература покойният професор Ебу-л-Хасан ен-Недви казваше следното: „Модерното образование не можа да научи младежта на две неща: Какво значат сълзи на очите и сърдечност. Съвременната образователна система не си поставя такива задачи. А би трябвало на младежта да се преподава чувствена, вълнуваща учебна програма.

Най-напред трябва да ги зарадваме.
След една лекция в курса за изучаване на Корана един младеж ми подаде някакво листче, на което пишеше следното:
- Учителю! Не обичам да чета Коран-и Керим (Свещения Коран). Какво трябва да направя?
Искам да споделя с вас отговора ми на този въпрос. „Не може един ученик, който не обича Свещения Коран да пише „Коран-и Керим“ (Свещен Коран) когато говори за него. Тук трябва да има някаква голяма грешка. Според мен не става въпрос за Коран-н Керим, а трябва да се разбира преподавателя, който като те учи на Коран пристъпва към тебе сурово, твърдо, безжизнено и безжалостно и без да проявява разбиране към тебе.
Ако един ученик, който не обича математиката заради учителя, когато един друг ученик обиква английския, когато сменят учителя по английски, то за ученика, който заявява, че не обича Корана трябва да се каже, че неговият учител не е направил необходимото, за да го обикне.
Колкото се преподава Коран на нашите ученици, то толкова трябва да им се внушава любов към Корана. Няма кой знае колко смисъл в наизустяването на Корана, когато той не се обича. Заедно с четенето на Корана, трябва да се преподава нравствеността на Корана, а така също цивилизацията и разбирането за благодатта в него. С една дума неизменна наша препоръка трябва да бъде: „Улеснявайте, не затруднявайте. Благовествайте, не отвращавайте!“ (Бухари, Муслим).

Младежта трябва или с благост да я задържим или е добри пожелания да я отпратим.
Към проблемните младежи, с които се срещаме в курсовете и покрай нас трябва да се отнасяме с благост. С тях да споделяме нещата сърдечно, да пристъпяме към тях чистосърдечно; да им препоръчваме солидарност и взаимопомощ. А като последно решение трябва да бъде или с благост да ги задържим, или с добри пожелания да ги отпратим.
Ако в едно семейство разводът е станал неизбежен и ако двете страни вече са достигнали до степен, че не могат да се понасят, каква ще е последната препоръка към тях? Последната препоръка трябва да бъде тази, която се повелява и в айета: “Или с благодат да се задържи или с добро да се отпрати.” (Бакара, 229) Дори при развода се препоръчва хората да се разделят с добро.
За един проблемен младеж, за който е установено, че може да нанесе щети и на околните, поради което е редно да смени средата, не трябва да се затварят всички врати, като една непременно трябва да се остави отворена. И ако все пак трябва да се отправи, то трябва да се отправи с добро.

Да пазим младежта като зениците на очите си.
Младежта е зеницата на очите ни. Трябва да я гледаме и да я опазим като такава. Дори и да сгрешат, не трябва да ги отхвърляме. Ако имат проблеми трябва заедно да търсим решението им. Според едно предание, на Насреддин Ходжа веднъж един мъж му казал:
- Боли ме окото! Какво можеш да ми препоръчаш?
Ходжа ефенди му отговорил:
- Миналата година ме болеше зъб. Извадих го и ми мина. Направи и ти същото!
Тогава мъжът му казал:
- Ходжа ефенди, зъб може да се вади, но око как може да се вади?
Да, младежта не е нашият зъб, а окото ни. Дори в него да попаднат микроби, не можем да го извадим. И младежта, която я обичаме като зениците на очите си, дори и да сгрешат, не можем да ги изхвърлим, да ги махнем от нас, да ги отстраним от обществото. Трябва да се опитваме да я излекуваме. Ние не можем да ги оставим насаме с лоши другари, с недобра заобикаляща среда. Ние сме влюбени в нашата младеж, ние сме се отдали в служба на нея!

Не трябва да забравяме, че младите имат чисти сърца.
На младия човек току що му се отворила книгата на делата. Той е чистосърдечен. Пред него са надеждите, очакванията, мечтите. Младият човек е енергичен, динамичен и с голям потенциал, но не и греховен. Най-голямата грешка на нашето време би била да я разглеждаме като потенциална грешница като я очерним с предубеждения. През цялата история истинските умове на човечеството винаги са пристъпвали с любов и състрадание към младежта.
Имам Газали заявява: „Сине мой! Когато видиш някой по-млад от теб, кажи: „Той има по-малко грехове от мене!“ А когато съзреш по-възрастен от теб, мисли: „Този е извършил повече добрини от мене. И навярно е по-достоен от мене с непознатите си за мене страни“.
Един от учениците в медресето „Фатих“ каза на преподавателя си, когато го изпращаше в живота „Но, учителю! Та как мога аз да застана пред вас и да ръководя намаз!“

Нашата младеж трябва да притежава сърдечност и чувственост.
Големият индийски учен, преподавател по арабски, английски език и литература покойният професор Ебу-л-Хасан ен-Недви казваше следното: „Модерното образование не можа да научи младежта на две неща: Какво значат сълзи на очите и сърдечност. Съвременната образователна система не си поставя такива задачи. А би трябвало на младежта да се преподава чувствена, вълнуваща учебна програма.
Известни са възможностите и улесненията, които доставят на съвременния човек модерните технологии. Известно е също така, че от душевна, социална и културна гледна точка човекът все повече деградира и се отчуждава от моралните, нравствените и човешките ценности. В наше време сме свидетели на все по-нарастващо скъперничество по отношение на пролети в името на Аллах сълзи и сърдечност. „Приютявам се при Теб от очите, които не познават сълзите, не познаващата сърдечност душа и безполезната наука“. (Муслим, Тирмизи). С тези думи нашият Пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем) е искал да подчертае необходимостта от очи, познаващи сълзите и трепкащи с вълнения души!

Трябва до последния си дъх да придаваме значение на обучението
Случката, която разказвам по-долу се случила с почитаемия учен и възпитател Емин Сарач ходжа, който вече петдесет години преподава ислямски науки в джамията „Фатих“.
„Беше през първите години, когато дойдох в Истанбул. Вземах уроци от моя учител Али Хайдар ефенди от Ахиска. Беше вече попрехвърлил деветдесетте. Един ден ми каза:
- Хафъз Емин! Каквото виждаш, вече съм много стар. Нямам сили и възможност да преподавам повече. Не излиза гласът ми, трудно дишам. Вече няма да мога да ти преподавам...
- Добре, рекох и се върнах в квартирата си до джамията Юч баш в квартал Фатих. Следващата сутрин чувам, че някой чука на прозореца ми. Погледнах и какво да видя! Съпругата на моя преподавател дошла чак до нас и чука на прозореца ми:
- Хафъз Емин! – казва – Ходжа ефендията те вика! Изтичах при моя преподавател:
- Хафъз Емин! – ми казва той – Снощи не можах да заспя по причина, че спрях да преподавам. Разбрах, че докато дишам няма да мога да се откажа от това. Затова пак си идвай, да продължим уроците.
Така че преподаването на уроци и мъдрости на младежта не познава възрасти. При него няма пенсиониране. На нас ни е завещано до последния ни дъх да вървим по пътя на науката. Обучението и възпитанието на младежта не се възприема като някаква професия, а като духовно задължение!

Д-р Халил Ибрахим Кутлай

Източник