Интеграция, асимилация, изолация

Интеграция, асимилация, изолация

Човекът е сътворен от Аллах Теаля, като му е отредил да живее заедно с другите творения, но най-вече съдбата му е свързана с останалите хора. Немислимо е човек да живее сам. Ако това бе възможно, Адем (алейхис селям) би се чувствал уютно сам в рая. Нещо повече, в исторически аспект хората могат да бъдат видени не като индивиди, а като общности. Такава е волята на Твореца. Хората трябва да са покровители и покровителствани от други, да обичат и да бъдат обичани, да помагат на околните и отличителната им черта от другите живи същества е речта, която им помага да се разбират. Следователно хората живеят на групи, които са обусловени от езика, културата, обичаите и т.н.
В нашето съвремие като че ли се наблюдава, тенденцията отделните групи хора, наречени общества, да се свързват все по-тясно със съдбата на други общества.
И нещо повече, светът се глобализира, в резултат на което ярко изявените различия между обществата изчезват и хората от едно общество попадат в друго, където трябва да се реализират, да се приспособяват към новите условия на живот или казано на съвременен език трябва да се интегрират. Терминът "интеграция" в последно време нашумя у нас, но може би повечето хора не го разбират, а някои го тълкуват, както им е удобно. Според българския тълковен речник интеграция означава сливане с нещо или присъединяване към дадено цяло.
Да, човек, попаднал в едно общество, различно от неговото, трябва да се слее, да се приспособи към това общество, но доколкото това ще гарантира неговото съществуване. Казано с други думи, ако един човек попадне в чужда държава или общество, той трябва да научи новия език, за да се разбира с тези хора, а не да забрави своя, да опознае новия бит и култура, за да общува с тях, а не да се отрече от своя бит и култура и най-важното, да се запознае с тяхната религия, за да не обиди хората, които я изповядват, а не, за да я приеме. Човек, който приеме чужда религия, език, бит и култура, попада в графата на асимилацията, а не в тази на интеграцията. Асимилацията е претопяване на малцинствена група в мнозинството. В нашето съвремие почти не се прави разлика между интеграция и асимилация, тъй като повечето хора са насочили усилията си към материалното и са загърбили духовното, а заедно с това и моралните ценности.
Ето защо сме свидетели на това как някои мюсюлмани носят християнски имена, придържат се към ислямските обичаи. Тяхното твърдение е, че вярата на човека е в сърцето, а не в името или традициите. Същото казваха и ромите, чиито имена бяха насилствено сменени още през 1962 г. С течение на времето те забравиха кои са и станаха лесна плячка на сектите. Нещо повече, тези, които днес се срамуват от мюсюлманските си имена и от своите идеи, не са станали нито християни, нито някакви други, те просто са безсилни да кажат кои са.
Ако утре попаднат в друго общество - нехристиянско, те ще приемат имената и традициите на това общество. Така е, защото те са се откъснали от своите корени и тръгват винаги натам, където ги понесе течението. А хората, откъснали се от религиозните принципи, се откъсват и от човешките ценности.
Според тези хора целта оправдава средствата. Да така е, защото те нямат съществена цел, те не знаят към какво се стремят и за какво живеят.
Всевишният Аллах повелява: „Имат сърца, с които не разбират, имат очи, с които не виждат, имат уши, с които не чуват. Те са като добитъка, даже са по-заблудени. Те са нехайните.“ (ел-Араф, 179)
Далеч съм от намерението да осъждам когото и да било. Аз нямам право на това. Единствената ми цел тук е да напомня на хората, че обезличаването им води към отдалечаване от духовната им същност, което пък от своя страна девалвира човешките им ценности. Сиреч до принизяване на човешката им същност и приспособяването й към по-нисша класа същества. Наблюдава се обаче и друг феномен по отношение на именната система, бита и културата на мюсюлманите. Това е двойствената именна система и двойственият стандарт по отношение на бита и културата.
Някои мюсюлмани записват децата си в официалния регистър с християнски имена, а в къщи ги наричат с мюсюлманските. Затова има случаи, когато запиташ едно дете "Как се казваш?", то да отговори: „Асен”, а като го запиташ „Как ти е името?”, то ти казва: "Хасан". Не са рядкост и жените и девойките, които на село носят шалвари, а в града дънки, на село слагат забрадки, а в града – не. При тези случаи се забелязва явлението изолация, или самоизолация, а още по-точно – скритото чувство за самосъхранение. Този тип хора не се откъсват от своята идентичност, но малодушието не им позволява да покажат същността си. Те формират собствена група, която уж се интегрира, но всъщност се изолира, защото приема бита и културата на мнозинството само частично. По този начин се разграничава от него.
Не по-малко интересно е и отношението на обществото към тези хора. Привидно ги приема като интегрирани, но в подсъзнанието те са "другите", "различните". Може би това е причината за отсъствието на такива личности в държавния апарат, в политическия елит и пр. Обикновено връхната точка в издигането на такива хора е ниският чиновнически пост.
Може би тук вече съществува и психологическа нагласа: "Ами ако ме разберат кой съм?", която не им позволява да се издигнат. Избавлението от такава ситуация са думите на Джеляледдин Руми:
„Бъди такъв, какъвто изглеждаш или изглеждай такъв, какъвто си.”
Мустафа Хаджи

Източник