Отношенията между Ватикана и Фенерската патриаршия
Когато сравняваме Ватикана, признат днес за самостоятелна държава от редица страни и с влияние над един милиард привърженици, с Фенерската църква става ясно, че последната стои много далеч от някогашната си мощ и влияние. Затова тя изпитва по-голяма необходимост от призивите за диалог и единство. Поради това много по-правилно е визитата на папата в Турция да се разглежда не като посещение в една мюсюлманска страна, а като историческо продължение на отношенията между двете църкви.
Папа Бенедикт XVI, който напоследък се прослави с думите, изречени по адрес на исляма, в края на месец ноември м.г. беше на посещение в Турция. Затова решихме да направим кратък исторически преглед на отношенията между Ватикана и Фенерската патриаршия. Тук понятията "Ватикан" и "Фенер" са названия, които са се установили по-късно. Първоначално те били познати като Римската и Константинополската.
Началният и византийският период
Първата християнска църква в историята е изградена в Рим през 64 г. сл. хр. в чест на апостол Петър, който е бил убит там. Ето защо Римската църква притежава своеобразно йерархическо първенство в християнството спрямо другите църкви. Папите, които застават начело на Римската църква и които се считат за пълномощници на Иисус (Иса) и заместници на апостол Петър, през цялата история са защитавали това си превъзходство. По онова време под влияние на християнските центрове те се редували последователно, като на първо място се броял Рим, следван от църквите в Александрия, Антакия и Йерусалим.
Макар че в източниците на Патриаршията се посочва, че Константинополската църква е основана през 37 година от Рождество Христово от апостол Андрей, то тази дата се смята за спорна. Църквата в Константинопол е била само една епископия към митрополията в Ерегли преди градът да бъде обявен за столица през 330 г. сл. хр. Когато Константинопол става политическа столица на империята, императорът настоява религиозният център също да се пренесе там. За тази цел с решение на II Вселенски събор, състоял се през 361 г., Цариградската църква се нарежда на второ място по значение след Римската. Това решение на консилиума (събора) води до дълги и продължителни спорове между страните.
По-късно с друго решение на VI Вселенски събор, състоял се през 451 г. в квартал Кадъкьой, епископите на "Новия Рим" (Истанбул) и на "Стария Рим" се изравняват по значимост. Папската институция обаче решително се противопоставя на това положение под предлог, че съществуването на две равноправни църкви ще навреди на християнството и отлъчва Цариградската патриаршия от църквата. Патриархът от своя страна също отвръща на удара. В резултат на това започва дълга конкурентна борба между двете църкви, която продължава столетия.
След известно време, когато започват ислямските завоевания, през 636 г. Антакия преминава в ръцете на мюсюлманите. Скоро нейната съдба споделя Йерусалим през 642 г., след което губят своето влияние. Остават единствено църквите в Рим и Константинопол. Докато Римската църква представлява западното християнство остава вярна на латинската си същност и дооформя европейската география, то източното християнство се групира около цариградския център, привързан към гръцкото наследство и оформя християнския мир на Балканите и Анадола. Когато към културните различия между двете църкви обаче се прибавят политическите и религиозните разлики, конкуренцията между тях се засилва още повече. Само че при тази конкурентна борба превъзходството е на страната на Цариградската църква, която се опира на паралелната сила на Византийската държава.
След патриарх Йоанист (518-520), главата на Цариградската църква започва да се назовава "вселенски патриарх". Истинската причина, която обаче раздухва различията между двете църкви, е теологичният спор, отнасящ се до Светия дух. Западната църква излиза с твърдението, че Светият дух води началото си както от отеца, така и от сина. Цариградската църква обаче решително се противопоставя на това твърдение. Всъщност под този уж религиозен спор се крие борба за политическо надмощие. Римската църква, под предлог, че представлява "сина” като пълномощник на Иисус, продължава да упорства в своето първенствуващо положение. С това си поведение тя заздравява още повече позициите си и се налага над Цариградската патриаршия.
Цариградската патриаршия от своя страна, оставайки вярна на традицията си, продължава да подкрепя твърдението, че Светият дух води началото си само от отеца, както се твърдяло на събора в Никея (Изник). В края на краищата нещата приключват след като през 1054 г. двете страни взаимно се изключват от църквата и окончателно се отделят.
При тези безконечни спорове и двете страни излизат с твърденията, че всеки за себе си е прав. В тази връзка Римската църква, опирайки се на твърдението си за превъзходство, което идва от историята като представителка на цялото християнство, започва да се назовава католическа", сиреч "вселенска". В противовес на това пък Цариградската църква поддържа становището, че остава вярна на "истинските християнски традиции" и се самохаратеризира като "ортодоксална - православна", която защитава "правата вяра". Тези различия в наименованията след време оказват влияние върху темите, отнасящи се до вярата и разбирането за религията.
Причинените щети от участниците в Четвъртия кръстоносен поход, организиран под покровителството на папата, стават причина в православния свят да се зароди огромна омраза към папата и католицизма. Затова свиканите в Вари (1098 г.), Лагерно (1215 г. ), Никея (1234 г.), Лион (1274 г.) и Флоренция (1437-1439 г.) събори завършват безуспешно. Идеята за обединение на двете църкви се засилва едва по време на обсадата на Константинопол от турците. При подобни обстоятелства всеки император, изпаднал в безизходица, с благословията на патриарха отивал на Запад и водел преговори за обединение. Само че тук вече не става въпрос за обединение, а за присъединяване на изпадналата в безизходица Цариградска църква към католицизма. Въз основа на постигнатото споразумение с католиците на 12 декември 1452 г. се обявява обединението на двете църкви по време на тържествена литургия, протекла според латинските канони в църквата Света София. Тази литургия бива посрещната с небивала реакция отстрана на населението. Обединението не може да възпре падането на Константинопол под османска власт и то остава само като акт, написан на хартия.
Епохата на османското владичество
След завладяването на Константинопол султан Мехмед Завоевателя настоява противникът на обединението Генадиос Сколарис да бъде избран за патриарх и му съдейства да укрепи позициите и засили влиянието си срещу католицизма като му предоставя редица привилегии и присъединява всички православни църкви, намиращи се на територията на империята под водачеството на Фенерската патриаршия. По този начин окончателно се пресича пътя на обединението. Междувременно патриаршията в Москва се отделя от Цариградската под предлог, че повече не може да ги представлява и като "трети Рим" се обявява в защита на православието.
През XX в. Патриаршията прави нови усилия за обединение. През 1902 г. тя изпраща писма до другите църкви, в които се обсъждат връзките с католическата и протестантската църкви и се изразява желанието за обединение.
Истинското размразяване и затопляне на отношенията между двете църкви обаче започва през 1958 г., когато папа Йоан XXIII и патриарх Агиногорас си разменят новогодишни послания. В най-ново време Патриаршията бива посетена от папа Павел VI през 1967 г., и от папа Йоан Павел II през 1979 г. Папа Бенедикт XVI е третият папа, който посети Турция при републиканското й управление. В това време патриарсите също така посещават официално Рим. През тези години отношенията между двете църкви, с малки изключения, са много добри. След разпадането на Източния блок между Ватикана и Патриаршията се наблюдава нова борба за надмощие. Патриарх Вартоломей настоява Ватиканът да не провежда пропагандна кампания в православния свят, след което през 1990 г. прекратява диалога с Ватикана. След няколко години диалогът се подновява като продължава и до днес.
През XIX в., с разпадането на Османската империя, Патриаршията губи старото си влияние и сила. Днес тя има около 7,5 милиона привърженици главно в САЩ и Европа, а в Турция те са около 2000. Освен това патриаршиите в Москва, Грузия, Сърбия, Румъния и България са национални патриаршии, независими от истанбулската Фенерска патриаршия. Гръцката, Кипърската, Албанската и Полската църква също така са независими църкви. А чешката, словашката, финландската и естонската църква са автокефални (автономни). Докато независимите църкви сами избират църковния си глава, то ръководителите па автономните църкви се избират от Фенерската патриаршия. При църковни литургии независимите църкви са задължени най-напред да споменават името на цариградския патриарх, а той от своя страна при всяка своя възможност на световни форуми продължава да изтъква "вселенския" си характер.
Салих Инджи
Портал 
