Това е светът, на който отдавате значение
В книгата си „Зухд" Имам Ахмад разказва следната случка: „Водачът на всички мюсюлмани Омар спрял при една купчина смет. Така, като че ли щял да постави другарите си в трудно положение и да ги наскърби. Казал им: „Това е светът, на който толкова държите" (Китабус-Зухд, Ахмад, 118). А ето как ал-Фарук възпитавал своите последователи и им разкривал истината за света, към който се стремели. Според него този свят с всичките си многообразни цветове не се отличавал от едно сметище. В него нямало нищо, което да бъде годно за употреба. Всичко в него било вмирисано и мръсно. Състояло се от развалена храна, изпочупени парчета дърво, изкривени и огънати отломки метал, човешки и животински изпражнения. Каква друга полза можело да има от това да се придава значение на един свят, който изглежда по този начин, освен да се потвърди правотата на словата на Всевишния Аллах в книгата му: (ал-Кахл: 7-8).
Тези, които спят в суджуд
Един от великите последователи на водача на мюсюлманите Омар и негов съвременник, който бил повлиян от методите му на възпитание, понеже вървял по прокарания от него път, отишъл впоследствие в Египет, за да разпространява неговия начин на възпитание по тези места. Един от последователите му Ибрахим бин Мухаммед казва следното за Ал-Мунташир: „Всеки петък Масрук яхваше един катър и ме слагаше да седна зад гърба му. После отиваше до едно старо сметище в Джиза, качваше се на катъра си и казваше: „Светът е под нас" (Китабус-Зухд, Ахмад, 350). Такава следва да е била представата му за истината за света и той се страхувал, че същият този свят би могъл да отнеме дори и малка част от времето, му за споменаване на Аллах. А съпругата му споделя следното: „Масрук отслужваше намаз, докато краката му не се подуеха. Понякога като видех какво си причинява сам, сядах и плачех.“ (Сийер Аламун-Нубала 4, 65). Виждаме, че приятелят му Саид бин Джубайр – тълкувател на Корана – разказва следното, като си спомня за една тяхна среща в петък: „Масрук ми рече: „Не желая нищо друго освен да свеждам лице и да докосвам земята, а извън покланянето на Аллах нищо не е в състояние да ме натъжи" (Сийер Аламун-Нубала 4, 66).
Поради каква причина би възжелал този свят, който приема, че е едно бунище под краката на катъра му. Когато един зноен летен ден припаднал, докато говеел, дъщеря му Айша дошла при него и му рекла: „О, мили татко, престани да говееш и пий вода". А той й отвърнал: „Какво искаш от мене, дъще?" Дъщеря му казала: „Едно добро". Отговорът му бил: „Дъще, аз възжелах за себе си доброто на оня ден, който ще настъпи след 50 хиляди години" (Сийер Аламун-Нубала 4, 68).
Той не отдавал значение на болката, глада и жегата, тъй като си представял зноя, глада и болките на оня ден. Той опознал истината за този свят. Пренебрегнал го и не му станал роб. Коя умора може да бъде по-голяма от умората в дните на поклонението, което Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем) определил като мирна борба. Виждаме, че Масрук не изпълнявал без богослужение нито едно от изискванията на поклонението. Така например Абу Исхан казва за него следното: „Масрук отиде на поклонение и до връщането си спа единствено приведен по лице към земята в суджуд" (Сийер Аламун-Нубала 4, 65).
Няма другаде спокойствие освен под дървото Туба
Този, който е пожелал отвъдния живот и полага нужното усилие за това, непременно ще се уморява. В противен случай всички тези, които отправят покани, трябва да знаят, че това е място на избор и мост към отвъдния живот. Поради тази причина онези, които желаят спокойствието на земята и са възприели за свой принцип през целия си живот да оставят всичко за бъдещето, без да са сторили каквото и да било, Ибн ал-Каййам се провиква с думите: „За раба няма друго място за почивка освен дървото Туба. Няма спиране освен в деня, който е бил предопределен за Обичащия. Докато си жив, работи, за него, след смъртта ще видиш наградата си." (Ал-фаваид, 90 ан-Нафаис). Това е предупреждение за всеки призоваващ, който смята, че разполага с времето и ще го използва така, както той пожелае. Защото времето е като сабя. Ако ти не го разсечеш, то ще те посече. Обитателите на Дженнета в отвъдното не съжаляват за нищо друго освен за всеки час, прекаран на земята без труд. Някога казали на един набожен раб: „Колко много изтощаваш себе си!", а той им отвърнал: „Искам тялото ми да си почине." (Ал-фаваид, 56 ан-Нафаис).
Вестник "Мюсюлмани", брой 6 (96), Юни, 2000 година
Портал 
