Шемс Баруди

ШЕМС БАРУДИ

ТРУСЪТ В СЪРЦЕТО
АКТРИСИТЕ СА ИЗТОЧНИК НА СМУТ И БЕЗПОРЯДЪК

Шемс Баруди... Едно известно име в киното, една от изтъкнатите звезди на любовните филми. В съзнанието на народа Баруди е име на наша съвременница, която се е изкачила до върховете на изкуството. Извървяла е един завиден път в своята кариера. Тази актриса, която винаги е предизвиквала възхищението на зрителите си, внезапно сложи край на филмовата си кариера, като облече покривало и дори се забули. Как се бе случило всичко това? Незабравимото име от нощните увеселителни заведения се пренесе от този в духовния свят, с други думи в света на вярата. Как бе отвърнала това свое красиво лице от тукашния несигурен живот към света на духовното? Как бе скрила зад покривалото лицето си, което с хубостта си изумяваше хората? Зад това несъмнено стои някаква важна причина, която да я накара да превърне тъмните си нощи в дни. Но каква беше тази тайна?
Шемс Баруди подробно описва прехода от миналия си живот към живота, пълен с вяра...
- Животът от миналото за мене вече е приключил. Колко години от него прекарах неосъзнато в името на безсмислени неща? Връщането към онези дни за мене е само спомен за една раздяла. Винаги съм усещала, че вътре в мене едно чувство ми изпраща някакви послания. Винаги се сепвах от този вътрешен глас, но не можех по никакъв начин да разбера това, което действително ме плашеше. Дори и в най-щастливите мигове от моя живот от това внезапно настъпващо сепване всичко изведнъж се превръщаше в страдание. Когато това щастие ставаше болезнено, мене ме обземаше някакво безпокойство.
Като малка винаги съм обичала момичетата, които покриваха главите си. Те ме изпълваха с чувство на гордост. Искаше ми се да изиграя ролята на едно от тези момичета в някой религиозен филм.
Един ден, докато приготвях сладкиши за гостите, които очаквах, в кухнята влезе много радостна дъщеря ми Нериман. Идваше от училище, в ръката си държеше ученическата чанта. Бързо ме прегърна, целуна ме и каза: „Мамо! Мамо! Виж подаръка, който получих." Стискаше в ръка една книга със стихове. Взех я и почнах да я прелиствам. Един от куплетите гласеше следното:
Твоето покривало, на запад ще нарекат отживелица,
ала то е повеля на твоята религия.
Твоята вечна украса е свенливостта ти,
а гордостта – покривалото на твоята глава
А в друго двустишие поетът казваше:
Мамеха я с натруфени слова,
а тя се омайваше от лъжливи хвалебствия.
Когато прочетох тези стихове, почти се вкамених. Едва стигнах до най-близкия стол, за да се отпусна. Сълзите в очите ми не секваха. Започнах да си повтарям стиха: „Украсата е свянът й... Покривалото е гордостта й... Красивите слова я подлъгаха... Омаяха я със лъжливи хвалебствия..."
Да, свенливостта и добродетелността не бяха от личните ми качества. По онова време аз бях един безличен човек, не ходех и покрита. Там без изобщо да се колебая аз разгадах тайната на безпокойството, което толкова време ме тласкаше към стреса и хаоса. Сега осъзнах, че не ме удовлетворяваха измамните слова, които ми казваха, винаги щом ме видеха: „Ти си номер едно, ти си добра актриса..."
Всичките ми притеснения бяха скрити в тези редове, които бях прочела. Защото те описваха моето състояние и предаваха моите тревоги. Ударите на сърцето ми се учестиха, то като че ли щеше да изхвръкне. Животът ми бе започнал бавно от начало. Отвращавах се и ненавиждах всичко. Мразех кариерата си на актриса, изкуството, филмите, накратко всичко от позорния ми живот, останал в миналото.
Подир това често започнах да мисля за съпруга си, семейството, децата, за себе си и за смъртта. Междувременно потеглихме с баща ми на поклонение в светите места. От радост сякаш летях. Толкова се бях зарадвала на тази покана на баща ми, че в нощта преди да потеглим не можах да мигна до сутринта. Винаги съм мечтала да посетя тези свещени градове. Очаквах с нетърпение мига, в който ще сведа глава в почит пред паметта на Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем).
Отидох на поклонение, не бях на себе си, докато разглеждах онези свети места. Непрекъснато плачех, умолявах Господ да ми прости. А дявола непрекъснато проклинах. Той стана причина да прекарам най-хубавите години от живота си в непокорство пред моя Господ. Събудих се от този сън – заблуда, но според мене късно, а къде бях досега? След като извърших поклонението една нощ ме обзе огромно душевно безпокойство. Сякаш всички планини щяха да се стоварят върху ми. Баща ми се беше досетил по вида ми и ме попита каква е причината за моята тревога. А аз отвърнах: „Желая незабавно да отида в Мека, в Кааба". Остана много учуден – откъде ли ми беше хрумнало това желание, но се и зарадва. Баща ми не ме огорчи.
Когато стигнах Кааба, коленичих два пъти и отслужих намаз в джамия. После започнах обхода на храма. Тялото ми се тресеше като вейка, от цялото ми тяло се лееше пот като река. Ударите на сърцето ми се учестиха, то като че ли искаше да изскочи. Вътре в мене някой сякаш ме стискаше за гърлото и щеше да ме удуши. После напусна тялото ми, да... Да... Дяволът вътре в мене бе излязъл. Тревогата, която усещах, когато сякаш всички планини на земята щяха да се стоварят върху мен, си бе отишла. Там бе свършило всичко. Устните ми мълвяха молитва за семейството, децата, съпруга ми и за тези, които обичах. Сълзите в очите ми напираха подобно на пороя, който отнася язовирна стена. В такова състояние завърших ритуалния обход. После отслужих намаз с два рекята пред Ибрахим (алейхис селям). Когато започнах да произнасям фатиха, сякаш я чувах и казвах за първи път. Тя така ми въздейства, че ми е трудно да опиша това, беше като че ли Всевишният Аллах (Джелле Джелялуху) ме обсипваше с милостта Си. Чувствах се така сякаш ме бяха сътворили наново.
Около мене – ангели, аз бях отново булка, летях от щастие. Носех се като бяло перце над планините, в небесата... Летях... Около мене – ослепителна зеленина, рози, цветя, сякаш бях в райската градина. Докато аз изживявах като истински тези видения, до мене отслужваше намаз една забулена жена, която лееше сълзи безспир. Всичко това, което разказвам се случи преди сутрешния намаз. След като отслужих намаз от два рекята, при мене дойде баща ми и ми каза да отида в женското отделение. Хвана ме за ръка... Като едно малко момиченце аз извърших сутрешния си намаз сред по-големите си сестри-мюсюлманки. Вече нямаше изобщо да откривам главата си, там аз взех своето решение. До ден днешен аз не съм сваляла покривалото си. Вече шеста година в ушите ми звучат думите на поета.
Преди да се покрия, в годините на артистичната ми кариера много пъти ходих на поклонение. Беше ми станало почти като навик.
Все още не мога да намеря отговор на този въпрос:
Как така съм стояла гологлава, без покривало пред Всевишния Аллах и Неговия Пратеник (салляллаху алейхи уе селлем)? Околните ме бяха заблуждавали: слагането на покривало не било задължително при посещение на Мека.
Веднъж възнамерявах да отида на поклонение със съпруга си, но заради изпитите на децата не можах да отида. Сега си мисля така: значи Всевишният Аллах не искаше да ме приеме при Себе Си, а изпитите на децата бяха само претекст.
Но когато поисках да отида на поклонение с истинско намерение, облечена в бяло, без грим, ето тогава се почувствах много чиста и изпълнена с добра воля. Това мое отиване наистина беше много благочестиво. Нямах никакво съмнение, че Аллах Теаля ще ме приеме.
Когато бях отишла с баща ми на поклонение, той ме попита дали по време на посещението при нашия пророк съм усетила някаква промяна в себе си. Аз не проумявах този негов въпрос. Отново ме попита дали по време на обхода на Кааба съм плакала, а аз почти си глътнах езика, не можех нищо да отговоря. Такива въпроси ми се струваха много странни и чужди. После баща ми се помоли за мене: „Всевишният Аллах да разтвори твоето сърце, да ти покаже истинския път към вярата".
По време на поклонението, докато стоях пред гробницата на Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем), като че ли за един момент го съзрях. Не обръщаше внимание на множеството наоколо и се занимаваше само с мен: Вървеше към мене, като си проправяше път през хората, а аз не можех да сдържа сълзите си. До мене имаше една жена, която ми помагаше, и тя ме наблюдаваше с изумен поглед.
В тази атмосфера на възвисяване на духа извиках: „О, Пратенико на Аллах! О, Пратенико на Аллах!" Разбира се, при тези мои викове Пратеникът на Аллах се отдалечи.
Отново един ден се намирах в храма Кааба. Беше във времето между следобедния и вечерния намаз. Там срещнах една египтянка, живееща в Кувейт. Тя ми прочете някой стихове, целта й беше да ме накара да свикна да се покривам. По онова време аз още не се обличах така. Но околните ми казваха да не бързам веднага да го сторя. Нареждаха ми думи, които ми се нравеха, че съм още млада, че ако се покрия, красотата ми ще се погуби и т.н. Тези приятни слова все ме заблуждаваха и това заблуждение продължи, докато не намерих истинския път.
Когато Всевишният Аллах ме прие при Себе Си, аз се покрих и забулих. Слава на Аллах, единствената ми молба към Него е да позволи това да продължава вечно.

Вестник "Мюсюлмани", брой 6 (84), Април, 1999 година