Безизходицата в земния свят
Рамазан е свещен месец, в който хората преследват и целят единствено благоволението на Аллах, работят безкористно и полагат особени, усилия по този път. Основен фактор в това е превръщането на говеенето в религиозно задължение, присъщо на рамазана. Отреждането на централна роля в човешкия живот на служението, както му се полага, се превръща в конкретна истина по време на рамазан.
Човекът, който говее в продължение на един месец, се намира в отлично състояние на служение най-малкото между сахур и ифтар. А нощите преминават в различна атмосфера на служение, чийто смисъл е подготовката за говеенето на следващия ден и придобиват значимост, като се обгръщат в различно усещане.
Наред със задължителния ибадет особено през този месец изобилства и допълнителния - добротворство, красиви постъпки и прекрасните дела, признак на великодушие и щедрост, които хората проявяват и посредством благотворителността. Говеенето изпълва хората с въодушевлението да се мотивират все повече по пътя на добрината и прекрасното. Като поправя самите тях, подобрява поста, който спазват, и тяхното състояние, доближавайки постъпките им до линията на доброто, той ги подтиква към съвършенство и творене на красота. Оттеглянето от ядене, пиене и полов живот през целия ден, напомня на човека необходимостта да контролира човешките си слабости и страсти, да ги надмогва и да се предпазва от низки склонности, така налага стремеж към един вътрешен самоконтрол и възпитание на волята и същевременно прави това възможно, като го улеснява. Ето това е пътят на богобоязливостта, начинът, при който „се очаква да се побоите" (2/183), като го спазвате истински. Той е една неотменима повеля на Аллах за пречистване и поправяне на човека и е отредена като задължение за мюсюлманите.
Задължението да се говее, което е тежка и доста строга дисциплина за човешкото тяло, е предписано не за постоянно, не за дълго, а за „определени дни" (2:183). Неговият Господар, който познава човека най-добре, силата, капацитета и способностите му, преценява с точна мъдрост действителните му нужди и в тази връзка от какво и колко се нуждае за своето благосъстояние и духовно развитие. Защото Той е Господарят, всяка негова заповед е точен израз на абсолютна мъдрост. Той е знаещ, познанието му е съвършено и обгръща всичко.
Той не е наложил никаква трудност в областта на религията (22:78). Религията е съставена от задължения, лесни за приложение, чиито условия не са тежки, и така е възникнала картина, която може да се изживява и осъществява от всекиго под формата на начин на живот.
Днес във всяко кътче на земята лесното отслужване на намаз, когато му дойде времето, от страна на мюсюлманите, без да подбират специално място – на летището, на ж.п. гарата, в пустинята или там, където са се установили за отдих, с други думи независимо къде, привлича вниманието, на някои мислещи немюсюлмани, особено на някои църковни водачи и събужда у тях наред с леко учудване и възхищение. Тази лесна и практична форма, която не задушава служението на Аллах чрез церемонии и определени условия, предизвиква одобрение и завист, става причина за пряко положително влияние и отражение.
В Исляма няма затруднение и суровост. Всевишния Аллах е създал религията Си така, че тя да бъде лесна за приложение от всекиго, не е разрешил противоестествени схващания, които смятат за нищожни човешката природа и слабости или пък целят неговата промяна и унищожение. В заповедите и забраните не се среща непосилна за носене тежест на служенията. Един вярващ, който е поел по пътя на отдаването и изживява своята религия, намира облекченост и удобство, произхождащи от хармонията с неговата натура, далеч от показност и изкуственост.
В един хадис, намиращ се в Мюснед-и Ахмед, се казва: „В Исляма няма монашество." В ибадета са ясни онези задължителни религиозни предписания, които са неотменими. Те са стандарт, отнасящ се за всеки вярващ. Всичко останало извън това е оставено на желанията и волята на човека. В тази насока освен да служи като пример за останалите, не може.да става дума за това някой да изобличава или да осъжда друг човек.
Важното е да се пази вярата и ибадета и линията на делата, които я утвърждават и изразяват вярата и праведните дела. Отвъд това натоварванията, които са противни на човешката природа, усилията за свръхвъздържание и крайности във вид на монашество, както често пъти е наблюдавано в историята дават обратни резултати и във всички случаи не получават обществен прием.
Не бива да се забравя следното: истинският събеседник на човека е неговият Господар, главната му връзка е тази с Него и той е във всякакъв смисъл е в състояние на зависимост от своя Господар. Основната истина, която е валидна във всеки един момент навсякъде и при всяко положение и условие, която е постоянна и непрекъсната, е тази. Ето ибадетът, който е израз на вярата, е припомнянето на тази валидна истина и издигането й по особен начин. Във всеки вид ибадет явлението „споменаване" е основно и бива издигнато в някаква форма. От тази гледна точка в сърцевината на всеки ибадет съществува споменаване. В думите: Чети онова, което ти бе разкрито от Книгата! И отслужвай молитвата! Молитвата предпазва от покварата и порицаваното. Най-великото е споменаването на Аллах. Аллах знае какво правите. (Свещеният Коран, 29:45), се обръща внимание на това „споменаване", което представлява при всички случаи съдържанието и същината на служенията.
Признаването от страна на човека на неговия Господар, разбирането на Неговата божественост, осъзнаването на собствената природа и положението на раб са все следствия от това „споменаване". Така е и със схващането за значимостта на предметите и връзките, осъзнаването на преходната и измамна празнота на света и земното.
Онези, които вярват и сърцата им се успокояват при споменаването на Аллах. О, да, при споменаването на Аллах сърцата се успокояват.
(13:28)
Да, признаваме, единственият път, който ще удовлетвори човешкото сърце и ум и ще му донесе покой, е споменаването на Аллах Теаля. Извън това за човека няма нищо, което да убеждава, да вдъхва увереност и да му обещава доверие и спокойствие. Като гледаме причините и връзките, като търсим във вещите неизменна истина, не сме в състояние да достигнем доникъде. Това не обещава на човека нищо друго освен напрежение, страдание, безрезултатност и отчаяние. В състояние сме да разберем явленията и възникването не като се позоваваме на причините и условията, а само и единствено като ги отдаваме на съзидателната воля, която стои отвъд тях. Няма друг изход, друг ключ за обяснение. Всяко нещо става разбираемо в момента, когато ние споменаваме Аллах Теаля. Единственият убедителен път за човешкото сърце и ум е запомнянето на тази истина, нейното признаване чрез осъзнаване и отдаване.
Безсмислено е да се търси някаква стойност в земния свят, който всеки миг се променя, търпи превъплъщения и с обречен на преходност, на която да се доверим и опрем. Не може да се говори за някаква трайна истинност по отношение на нито едно от сътворените неща. Да се приписват на създадените вещи неизменна ценност и някакви допълнително нагласени качества в този дух, да се градят мечти за тях и да ни обземат необоснован страх и мнителност по този път, всичко това става причина за разочарование. За тези, които правят това, няма друго освен разбити илюзии: (Тук следва да се припомни откъсът от 75 до 79 цитат на сурата Ан'ам от Свещения Коран, който се отнася до онзи момент, когато Ибрахим (алейхис селям), наблюдавайки звездите, луната и слънцето, със заключението, което прави за единобожието и опрощаването на греховете, насочва народа си по истинския път.)
Всъщност човек е като чужденец на света, макар да е заобиколен от всякъде от него, по същество е далеч От него! Този факт се отнася дори и за неговото тяло. При функционирането и работата на тялото неговата роля във волята и контрола върху нея може би е доста нищожна почти незабележима. Един ден той ще напусне света окончателно, извън и въпреки волята си. А Всевишния Аллах му е „по-близко от шийната артерия" (50/16)
Не е уместно човек, отдавайки сърцето си, да се привързва към земния свят, това не е съвместимо и с вярата. Несъмнено човек е създаден на земята и в тукашния му живот това, за което става дума, е изживяване на земния период. Отричането на тази среда, пренебрегването й, разбира се, е невъзможно. Човек ще изживее земния период в разумния и законен смисъл, ще го оползотвори и ще се възползва от него. Това му е опростено и във всички случаи то е разбираемо изпитание. Само че, след като стъпи на истинския път, постигне вярата и схване напълно нейната важност и истинска същност, това, което му приляга, е да освободи сърцето си от любовта към земното. При това положение да превърне земното в своя цел, да му посвети копнежите и желанията си, да храни във връзка с него очаквания, са вече за самия човек съществена слабост и недостатък. В този смисъл светът не е помогнал на никого и впрочем това е невъзможно. Защото в него, за човека, е заложена безизходица. Единствено скръб и разочарование очакват човека, който се е устремил към него. Човекът е създаден, изучавайки правилно света, да постигне вяра и да познае своя Творец.
Свещеният Коран открито предупреждава, че за човека изходът е „убежището" при Аллах и ако се увлече по земното, ще се окаже в безизходица.
Затова към Аллах се устремете! Аз съм Негов явен предупредител за вас.
(Свещеният Коран 51:50)
Смисълът на това е, че търсенето на свой път в земния живот не подхожда на вярата и такава една фикс идея не може да се съчетае с начина на живот, който да е съвместим с религията. И като последица ще донесе на човека пълно разочарование. Според това, че човекът не може да носи едновременно тези две противоположности, пътят, който ще го отведе до крайната цел на неговото пътуване, е ясен.
И споменавай името на своя Господ, и с всеотдайност се посвети на Него.
(Свещеният Коран 73:8)
Това е единственият изход, който съответства на мотива на сътворението и съществуванието на човека и в крайна сметка ще го изведе до голямото спасение и щастие, които са му съобщени с божествена вест: споменаването на Аллах, признаването Му и удостояването Му с уважение и привързаност чрез пълно отдаване, проявяването на смирение, изявяване на робството във всяка насока.
Мюсюлманинът е направил своя избор по този път и е изяснил поведението си, той е човекът, който в крайна сметка никога не се доверява на земния живот; той е храбрецът, който не се увлича по измамното:
О, хора, обещанието на Аллах е истинно. Никога да не ви подмамва земният живот и никога най-измамният да не ви подмами за Аллах!
(35:5)
Тази основа не определя необходимостта човек да отхвърли земния живот, тя не означава, че той трябва да прекара живота си във въздържание като отшелник. Нещо различно е потискането на собственото тяло и физическото същество, което му е нужно в земния период и само по себе си принадлежи на земята, като доставя всичко земно на неговото място, като го приема за идея в сърцето си и не губи времето си с него. Това означава в неподходящи психологически условия човек да пренебрегне своята земна същност или да се старае да я унищожи. Това е опасен и недействителен път. Като метод той не е съобразен с мъдростта, не е препоръчван и не е позволен. Точно обратното, известни са много предупреждения и напомняния на Нашия Учител, Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем), да не се допуска това.
Ислямът е за човека. Грижи се за неговата физическа личност, той е един среден път, който се опира на основата на мъдростта в името на неговото благополучие, лесно приложим, практичен, умерен е, освен това е приятен на човека, зареден е с щастие и благодат. Вярващите усещат цялата красота на този път особено когато проявяват усилие, както е по време на Рамазана и я изживяват с пълна сила.
Махмуд Кадемоглу
Вестник "Мюсюлмани", брой 5 (83), Април, 1999 година
Портал 
