Кървавата история на католическите войни
От инквизицията до кръстоносните походи
През първите три века от историята си християнството е просъществувало като забранена религия. Християните, които са били подлагани на най-тежки изпитания и мъчения, наричат този период “епоха на мъчениците” и се гордеят с това. Едва през 313 г. с декрета от Милано църквата на Свети Павел попада под закрилата на империята и започва да твърди, че тя е единствената официална църква. По този начин го монополизира религията и обявява опозиционните й течения за ереси. От този момент нататък църквата започва своеобразен лов срещу привържениците на тези течения и да упражнява невиждано до тогава насилие над тях.
С тези си действия църквата ще остане в историята, а тези събития ще доведат до кървави сблъсъци между отделните течения в продължение на векове наред. В резултат на водените борби, християнството ще се раздели на отделян течения: католицизъм, протестантство и православие.
Получила подкрепата на държавата, през IV в. тя ще поведе първата си яростна битка срещу донатистите и привържениците на Арий, Македоний, Несторий. През V в. сл. н.е. известният християнски теолог и полемист Августин ще заяви, че в някои случаи войната може да се смята за позволена, след което за първи път се появява терминът "справедлива война". През XIII в. Св. Тома ще развие и систематизира тази теза, докато накрая в християнството се утвърди понятието "свещена война", вследствие на което извършваните кървави кланета придобиват своеобразна законност.
Истинските големи и масови насилия в историята на християнството започват след X в. Това са смъртните присъди срещу противниците на доктрината на официалната църква, обявявани от инквизиционните съдилища, създадени от католическите духовници и просъществували повече от столетия (от 1200 до 1800 г.) в Европа и Южна Америка. Тези инквизиции са прилагани най-жестоки и безмилостни мъчения спрямо лицата, обявили се срещу официалната доктрина на папството. В някои случаи, за да принудят обвинения да признае вината си, го принуждавали ла потопи ръката ся или някой друг орган във вряла вода или да се хване за нажежено желязо (ордалия); прилагали също метода на верижна закачалка, налагане с камшик с нажежени топки, чупене на зъби, челюсти, смазване на половите органи, събличане до голо и завързване на стълб с издигане нагоре и спускане надолу, поставяне в “клетката на неверника” и разходка из улиците за показ и осмиване, стъпване по горещи въглени, лишаване от вода, забиване на кол и др. подобни жестоки и срамни мъчения, въпреки несъгласието на някои милостиви духовници.
... Ако в края на разпита обвиняемият все още е бил жив, но не бил признал вината си, той бивал осъждан на различни наказания, в това число и на смърт. Най-тежкото и жестоко смъртно наказание обаче е било изгаряне жив на кладата. В някои случаи, дори тялото на „виновника” бивало изравяно от гроба и изгаряно. Византийската империя прилагала същите методи спрямо привържениците на богомилството, появило се сред балканските славяни. Така например, водачът на това движение Василий бил хвърлен на кладата за назидание. По време на инквизицията били наказвани дори жените, които приемали опиати, за да облекчат по време на раждане болките си. С тези си действия те уж се противопоставяли на Бога, който бил заявил на Ева: "Ще направя тегобите ти при бременност по-големи и ти ще раждаш децата си с болка".
Макар и да не е водена точна статистика в условията на тогавашните времена, предполага се, че при тези мъчения са били ликвидирани над половин милион души като измежду тях само на клада са изгорени 50 хиляди души, а други 5 милиона са били насилствено разселени по други места. Всички тези събития представляват черно петно в историята на католическата църква и са сред най-сериозните провинения в историята на човечеството.
Друга форма на масов терор и насилие са били кръстоносните походи. Самите папи са продавали парцели от рая (!) на покаяли се грешници и с получените от тях средства са живеели в разкош и благоденствие. По същото време бедните хора и рицарите, жадни за приключения, са били залъгвани с идеята за освобождаване на светите места, за да заслужат място в рая и да заграбят богатствата на мюсюлманските страни. По време на т.нар. кръстоносни походи са извършени невероятни кланета и са избити стотици хиляди хора. Били прилагани невиждани жестокости като не били пощадени жени, деца, старци. Свидетелите на жестокостите, които кръстоносците са извършили след навлизането им в Йерусалим разказвали, че телата на мъртъвците са плували в потоци кръв, заляла улиците, навсякъде се търкаляли глави, крака, ръце... Наред с мюсюлманите потърпевши при тези кланета са станали също така евреи, както и християни - некатолици.
Политическите, културните и религиозните различия между римокатолическата църква и православната Византийска държава приключват с взаимното им отлъчване от църквата, при което папата и патриархът се обвинили в "заблуди и хули”, с което окончателно скъсали отношенията помежду си. Поради тази причина четвъртият кръстоносен поход бил насочен срещу Истанбул (1204), при който градът бил разграбен, разрушени са били светите места на православието, духовниците били обесени, а проститутките осквернили тропа на патриарха като танцували и пеели върху него. Освен това нашествениците заграбили и отнесли в Европа най-ценните съкровища на най-големия но онова време културен център на света. /Впрочем, през последните няколко години част от тези заграбени и изнесени във Ватикана ценности бяха върнати на Патриаршията. Всичко това още повече задълбочило омразата и враждата между двете църкви. Ето какво пише в тази връзка един византиец на име Никетас Клониатес: "Проклети латини!.. Лигите им текат пред нашите богатства и искат да ни изтрият от лицето па земята... Между нас зейна такава огромна пропаст от омраза, че обединението става невъзможно. Всичко между нас е различно.." Друг византийски историк пък отбелязва: "Измаилтяните (арабите мюсюлмани) в сравнение с тези хора, които носят на раменете си кръста на Иисус, са много по-човечни и милостиви". Друг византийски историк, Дукас като видял религиозната церемония по католически обичай, посветена на обединението с римокатолическата църква, състояла се на 12 декември 1452 г. малко преди завладяването на Истанбул, написал: "Предпочитам да видя чалмите на османлиите в центъра па Истанбул вместо островърхите капи на латинските папи".
След падането на андалуската омеядска държава в Испания, от 1490 г. насам насилието е било насочено срещу евреите и мюсюлманите. Зад груповите мъчения тогава отново стояли висшите католически духовници. С тези си деяния папството осъществявало продължението на кръстоносните походи, станало известно като "реконквиста" (ново християнизиране). В свое писмо, изпратено на 12 април 1525 г. до крал Карлос, пана Клемент II пише, че "много го натъжава фактът, че все още продължава да съжителства с мюсюлмани и че те час по-скоро трябва да бъдат заловени и предадени на инквизицията". В резултат на това много мюсюлмански градове са били жестоко ограбени, а населението принудено да избере дали да бъде изселено, да приеме християнството или пък да умре. Най-големият научен и цивилизационен център но онова време със 700-годишна история и богато културно наследство е бил разрушен, а стотици хиляди книги - изгорени. Мисионери от сектата клъни, изпратени но тези места, със своите изключително непристойни и неверни твърдения по адрес на Хз. Мухаммед и исляма, предприели опити да покръстят мюсюлманите. В тези си намерения с възгласите: "Смърт на мюсюлманите!", "Кучетата трябва да се покръстят!", мюсюлманите били натиквани насила в църквите, където ги пръскали със светена вода. Но дори и след покръстването им ги наричали "морискоти", което означавало "малки мюсюлмани".
Родителите не са имали друг изход, освен безпомощно и със сълзи на очи да наблюдават тържествата по покръстването на децата им.
По същото време в Анадола и на Балканите, които се намирали под османско владение, на немюсюлманите им била осигурена пълна религиозна свобода като султан Мехмед Завоевателя дал повече права на патриарха, отколкото той самият разполагал във Византия. Така Патриаршията се превърнала в "държава в държавата". Най-яркото доказателство за това са все още съществуващият и прочут манастир Айнароз в Гърция, безбройните манастири и църкви в Истанбул и на Балканите, а може би най-важното доказателство са самите християнски народи на Балканите. Ако Османската империя, управлявала 500-600 години тези територии, бе приложила същите масови кланета и геноцид над народите както в Испания, (нека не забравяме, че в най-могъщите й години нямаше сила, която можеше да й се противопостави!) днес навярно нямаше да бъде възможно да се говори за християнско население на Балканите, както сега не може да се говори за мюсюлманин, оцелял в тези жестоки времена в тези страни.
Папата се приема като пълномощник на Иисус, поради което той се смята за безпогрешен. Въз основа на този основен постулат папството узаконява своето положение. То се противопоставя на редица научни проучвания и изследвания с догматичното твърдение, че няма друга истина за “спасение извън църквата”. С тази мисъл, лишена от разум и логика, столетия наред то е ръководело масите в Средновековна Европа. Най-добрият пример за това е Галилей, който бил осъден на смърт заради твърдението си, че земята се върти и се спасил от грозящата го смъртна опасност като се отказал от това си твърдение. Но известните за времето си мислители и теолози Джордано Бруно, Ян Хус и много други учени не са имали този шанс и са били хвърлени живи на кладите.
Тези неразумни действия на папите са принудили масите да се вдигнат на бунт и станали причина Западът да се отдръпне от религията и да се насочи към атеизма, при което се появили първите антирелигиозни идеи. А благодарение на такива като Мартин Лутер, които верни на религията, се обявили против папството и са прибегнели до насилие, се появява на протестантството и втори път в историята си християнството преживява своего голямо разцепление. В тази борба Мартин Лутер отъждествява папата с антихрист.
Мартин Лутер, който се слави като създател на протестантството и привърженик на свободата, в своето враждебно отношение към исляма по нищо не отстъпвал на папите. По адрес на мюсюлманите, сиреч и на турците, той заявява: “Докато не ги изколим заедно с привържениците на религията им, не можем да ги победим”. Самият Лутер по време на селските въстания застава на страната на принцовете и защитава тезата, че от гледна точка на религията кланетата над народните маси са законосъобразни”.
През 1618 г. австрийският император Фердинанд II с цел да се издигне принизения авторитет на католицизма, подема движение, което скоро се разраства неимоверно много и става причина за възникването на т. нар. 30-годишна война, която приела характер на кървави религиозни сражения, в които са загинали хиляди невинни хора и старият континент бил изравнен със земята.
Докато европейските държави със своите колониални империи са заграбвали подземните и надземните богатства на Африка (и не само тях!), то мисионерите от своя страна са търгували с евангелия срещу земи. Ето защо основната причина, днес тези държави да са изправени пред истински глад и мизерия, са католическите свещеници и религиозните им водачи.
Основни подбудители и главни действащи лица в двете световни войни, довели до смъртта на милиони хора по света, също така са представители на християнския свят. Впрочем англиканската църква бе обявила Първата световна война за война между царството на Бога и това на сатаната (Германия). Пак по същия начин проектното название на атомните бомби, хвърлени над Япония беше “Тринити”, т.е. “Светата троица”. В резултат на разрушенията, причинени от тези бомби, загинаха стотици хиляди жители и толкова неродени, а други останаха осакатени за цял живот. Както е известно, на мястото на взривовете все още не пониква жива растителност.
И не е ли жалко, че всички тези кланета и диващини в името на Иисус, са извършвани за спечелване на неговата любов. Излиза, че Евангелието не е само източник на обич, мир, доброта, братство и състрадание. Каквото и да се каже, църквата и папството, в качеството си на “непогрешими”, са завоювали правото да се разпореждат, както намерят за добре с религията. Те могат да изпратят в ада когото поискат, а когото поискат могат да опростят. Както видяхме, когато е необходимо да се пролее кръв, въпреки превърналия се в максима в устата на мисионерите израз от Евангелието “обичайте и враговете си”, в името на религията те не са се дистанцирали от подобни кървави деяния.
Салих Инджи
Портал 
