Разказ
Искам да ти говоря за времето.
когато новините,
с които конниците-вестоносци
завръщаха се всяка вечер,
за мене имаха все някакво значение.
Когато изпотените коне
се ровеха с копита в пясъка
и мускулите им трептяха от умора;
по залезния бряг след тях оставаха следи,
които днес са заличени от вълните.
Но аз съм същият
и в мене нищо не е променено;
и само по окърпеният ми,
запоил пъстрите си багри плащ,
ще можеш да познаеш, че са минали години.
Да бъдем точни –
тридесет лета, в които
лицата и усмивките на верните приятели
умело бяха заменени с неприветливи гробове.
И няма да се върнат вече те -
изпълнили това, което всеки между нас очаква;
закотвена тъгата в моето сърце
противното усещане за безвъзвратност
и безпомощност натяква.
Дано смили се Всемогъщият Аллах над тях,
дано прости им глупавите грехове
и критите докрай в гърдите им надежди,
които често част са от човешката природа.
Една надеждица и мен така крепи
(макар да знам, че тя е невъзможна)
да можех да се върна в онез години,
когато вестоносците
по залез спираха се край студените вълни
и моят млад живот пулсираше с неспирни сили.
Хамид Абдул-азим
Портал 
