Корнишоните

Корнишоните

Разказ

Онова лято ще ни бъде незабравимо.. Работата ни по тютюневите нивя ни бе дотегнала до гуша. Същото лято бяхме решили да отгледаме корнишони. Ние сме свикнали да работим по нивите, но все в чуждите ниви. Къде у нас такива ниви по планината? По баирите ще видите парчета земя като кръпките по чакширите на старите планинци. Като ги посадим с тютюн, с това ни свършваше земеделието. Затова решавахме да се спуснем час до Тракия, Делиормана и Добруджа.
През същото лято ние, братята, се уговорихме да бъдем и по-близо пък и да се отървем от катрана на тютюна и намерихме много подходяща земя в едно от тракийските села. Беше земя за чудо! Нали все със земя сме се борили, та разбирахме малко нещо от нея.
Както и да е, за наш късмет сезонът беше прекрасен. Всичко сяхме навреме. Земята бяхме подготвили идеално. Навреме прокопахме. Дойде време растенията започнаха да се откъсват от земята. След още няколко дена започна и цъфтежа им. Като погледнеш нивата, открай до край жълто и зелено, зелено и жълто... Особено пък сутрините при изгрев слънце да видиш! Слънчевите лъчи се отразяваха по цялата нива. Вечерта, след като поливахме растенията, то следващата сутрин с нетърпение ставахме, измивахме се и хуквахме към нивата. Тя беше някъде близо край селото. Бяхме свикнали да закусваме на нивата. Та нали последните все нещичко носеха за хапване...
Същата сутрин бях застанал на края на нивата и се любувах на красотата й. Като погледнех напред, цялата земя вече се бе покрила с ластуни и млади, свежи растения се бяха обкичили с цветя. Нямаше да минат и няколко дена и щяхме да почнем здраво събиране на продукцията. Пък веднъж почнеха ли да цъфтят и да връзват, всяка сутрин трябваше да сме на нивата. Полеем ли от вечерта, сутринта растенията залудо раждаха едни хубави корнишони като пръстите на дечицата ни, после неусетно израстваха и ние трябваше непрекъснато да събираме, да изнасяме край нивата, да товарим... Така щяха да минават дните ни.
Както с радост и удивление наблюдавах нивата по едно време зад мене чух, че спря някаква кола. Обърнах се да погледна. На десетина крачки зад мен бе спрял джип, от който слезе милиционерски старшина, който силно тресна вратата и с маршови стъпки тръгна към мен. Спря се и попита:
- Ти ли си Мюмюн бе?
Чух новото си име, с което все още не можех да свикна.
- Аз съм. Какво има?
- Качвай се в колата!
- Защо? Какво е станало?
- Ще разбереш! Отиваме в управлението.
- Някакво провинение ли имам? Какво е станало?
- Нали ти казах, че ще разбереш. Не питай и не разпитвай!
Старшината нервно караше колата. Край селото срещнахме стадо овце, които никак не желаеха да сторят път на колата. Старшината още повече се ядоса. На мен ли, на неотстъпващите овце ли, не ставаше ясно. Подир малко се спряхме пред районното управление на милицията. Слязохме.
- Върви!
Тръгнах. Изкачихме няколко стъпала и се озовахме в един коридор. Той отвори една от вратите и докладва:
- Доведох го, другарю капитан!
- Да влезе! Влязох.
- Ти ли си Мартин? - ме попита капитанът.
- Да, аз съм. (Учудих се как отговорих, че съм аз!)
- Има заповед отгоре. От днес се прекратява работата ви тука. Събирате всичко каквото имате и се омитате от тука. Такава е заповедта.
- Но ние толкова време работихме тука. Отгледахме продукция... Тъкмо щяхме да почнем да събираме готовата продукция... Как така?.. Каква ни е вината?
- Тука въпроси задаваме ние. Изпълнявайте това, което ви се казва. Не искам утре да ви видя в това село. Всички вън!
- Какво значи «вън»? Толкова труд сме положили...
- Вън значи вън от страната!
Когато чух тези думи все едно с гореща вода ме заляха. От няколко дена се носеха все по-тревожни вести, но тъй като бяхме далеч от родните си места, не знаехме каква е работата. Ние друг път разговаряхме помежду си за изселничество, но така някак неочаквано не се надявахме да ни заповядат: „Хайде, омитайте се! Махайте се!.."
- Но ние от пролетта досега работихме без да пречим на някого...
- Вас никой нищо не ви пита! Хайде, върви кажи на вашите, че в разстояние на два три дена трябва да напуснете страната!
- А какво ще стане с това, което сме отгледали?
- Ще се намери кой да се грижи за тях! Вие заминавате извън граница! Хайде, върви!..
След като чух тази заповед аз се обърнах и излязох от стаята. Вървях като ударен в главата зашеметен и все повтарях: «Защо?.. Какво им сторихме?..» Дано поне домашните да не бяха тръгнали на нивата. Засилих крачките си. Когато наближих, къщата, видях брат си Мухаммед отпред. Направих му знак да ме изчака. Когато ме видя също така много се учуди. Сигурно си мислил: «Защо не идва откъм нивата, а идва откъм центъра на селото?» Когато стигнах до брат ми, казах му:
- Положението е лошо, брат ми!
- Какво има? Какво е станало? Нещо на нивата ли?
- Карат ни да зарежем работата. Тази сутрин дойде някакъв милиционер на нивата и ме закара в управлението. А там ми наредиха да си съберем багажа и да се махаме оттук. «Утре да ви няма тука!...» нареди капитана. Доколкото можах да разбера, гонят ни и от страната... Не зная какво ще правим!
- А-бре, всичко съм мислил, но точно за това не съм се сещал. Значи така а?.. Ти беше ли на нивата? - ме пита брат ми.
- Бях. Нали ти казах, че той ме намери там. Оттам ме закара до управлението. Там началника ми нареди. Получили заповед отгоре. Трябвало да напуснем селото. И не само селото, а и страната!
- Значи изгоряхме, братко! Какво ще правим сега?
- Не зная! - рекох. Но ще вляза да кажа на татко и брат ни. Нека и те да знаят. Да знаят и жените и дечурлигата. Да почнат да събират багажа и инвентара... Видя се тя каква е работата...
- Брей!.. А не е ли жалко за труда, който хвърлихме тука? Така ли ще зарежем всичко сега?
- Ще има, каза кой да се грижи за тях. Да идем и да поговорим с татко.
- Че какво може да направи той?
- Все пак си ни е баща. Каквото каже, това ще направим!
Един след друг влязохме в градината. Снахите тъкмо бяха напълнили храните в торбите и щяха да поемат към нивата.
- Стойте! Изчакайте малко! - рече брат ми. Има нещо тревожно.
- Какво е то? - попита жена му, - Нещо лошо ли има на нивата?
- Не, няма. Ще ви разкажа. Седнете.
Всички насядаха кой където бе. Очите на всички се отправиха към брат ми:
- Тук повече работа нямаме! - рече той. - Тази сутрин дошъл един милиционерски старшина на нивата, качил на колата си брат ми и завел в участъка. Там му наредили да си събираме нещата и да се махаме от тука. Утре, рекъл капитана, да не ви видя тука повече! Отгоре били наредили. Така че трябва да си заминем от тука!
- Е, добре, какво ще стане с труда ни? С това, което работихме, положихме толкова усилия? Кой ще ни го заплати?
- За това никой нищо не казва. Дайте да похапнем нещичко и да се заемем с багажа. Разбра се тя, ще се ходи.. Къде е татко?
- Вътре е. Кланя намаза си. Сега ще излезе.
Подир малко излезе и баща ми. Като видя разтревожените ни лица попита:
- Какво сте оклюмали? Каква е тази суматоха?
Няколко минути никой нищо не продума. След това брат ми заговори:
- Татко, гонят ни от тука! Не само от тука, но и от страната!
- Какви са тези приказки? Кой ги говори тези неща?
- Тази сутрин някакъв милиционер дошъл до нивата, взел и закарал Мюмюн в управлението и там са го предупредили. «От днес да ви няма тука!! Ще се махнете от тази страна!» рекли.
Баща ми се хвана за дирека на лозата, за да не падне. Едва след дълго мълчание можа да каже:
- И това ли щяхме да преживеем? Значи българина се побъркал казваш!...
Исмаил А. Чаушев

Източник