Абу Талха ал-Ансари (Зейд ибн Сехл)
„Живя Абу Талха своя земен живот говеещ, борещ се по пътя на Исляма... Умря също така говеещ, борещ се..."Разбра Зейд ибн Сехл ан-Неджари – назован Абу Талха, че Румейса бинт Милхан ан-Неджарийя, назована Умму Сулейм, бе останала вдовица, след като съпругът й почина.
Абу Талха бе на върха на щастието от тази новина, карайки го да полети от радост. И това не бе учудващо. Умму Сулейм бе от целомъдрените жени, от жените с достойнство и разсъдливост със съвършени качества.
Реши Абу Талха да я поиска за своя съпруга, преди да го е изпреварил някой от тези, които отправяха взор към жените, за да се оженят за тях. Той беше уверен, че Умму Сулейм няма да бъде поискана от никой друг от мъжете поради високия й морал. Той беше мъж, притежаващ завидна смелост, социално положение, достойнство и несметно богатство. На всичко отгоре той бе най- добрият войн – героят на рода Бени Наджар – един от известните стрелци в Озарената Медина.
Тръгна Абу Талха към къщата на Умму Сулейм. Вървейки по пътя към нея, той си спомни, че Умму Сулейм бе чула думите на призоваващия към Исляма меканец Мус'аб ибн Умейр (един от първите мюсюлмани и един от първите преселници, загинал при битката „Ухуд"), бе повярвала в думите на Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) и бе последвала религията му.
Въпреки това Абу Талха казваше на себе си: „Какво от това? Нима съпругът й, който умря, не бе от придържащите се към религията на бащите си, странящ от Мухаммед и от религията, която проповядва?"
Пристигна Абу Талха до дома на Умму Сулейм и поиска позволение от нея да влезне. Тя му разреши. Вътре беше и нейният син Енес.
Абу Талха разкри своите намерения към нея, а тя му каза:
- О, Абу Талха, наистина като тебе няма друг. Въпреки това, аз не бих се омъжила за теб, докато ти си неверник.
Тогава Абу Талха предположи, че Умму Сулейм търси с тези думи формален повод, за да му откаже да се омъжи за него. Предположи също, че друг мъж с повече богатство от неговото и с по-знатен произход от неговия, вече я е поискал за съпруга. Тогава той й каза:
- О, Умму Сулейм, кое е това, което те кара да се отвръщаш от мен?
Тя му отвърна:
- Искаш да знаеш това, което ме отвръща от теб?
- Жълтото и бялото ли? - попита Абу Талха, имайки предвид златото и среброто.
- Златото и среброто ли? – попита тя.
- Да! – каза Абу Талха.
- Напротив, аз те вземам за свидетел, вземам и Аллах и Неговия Пратеник за свидетели, че ако беше приел Исляма, бих се съгласила да се омъжа за теб без злато и без сребро. И щях да направя твоето встъпване в Исляма мой сватбен дар (мехир).
От това, което чу, мисълта на Абу Талха се насочи към идолите, които беше направил от ценно дърво, и специално към тези, които бе направил за себе си, както правеха първенците на неговия род. Но Умму Сулейм не искаше да изпусне този удобен момент и продължи да говори:
- Нима не знаеш, Абу Талха, че божествата, които обожаваш, са израсли (сътворени) от земята?!
- Да, разбира се – отвърна той.
- А не чувстваш ли притеснение, когато обожаваш парчета дърво? Някои от тях превръщаш в божества за теб, а други парчета дърво използваш за гориво, с което разпалваш огъня или печеш хляб. Наистина, ако приемеш Исляма, бих станала твоя съпруга и не искам от теб друг сватбен дар (мехир), освен Исляма!
- А кой ще ме запознае с Исляма? – попита той.
- Аз ще те запозная – отвърна му тя.
- Как? – попита Абу Талха.
- Произнеси истинните слова и засвидетелствай, че няма друг Бог освен Аллах и че Мухаммед е Пратеник на Аллах. След това отиди в дома си, разруши идолите и ги изхвърли.
След тези думи Абу Талха засвидетелства своята вяра, произнасяйки: „Свидетелствам, че няма друг Бог, освен Аллах, и че Мухаммед е Пратеника на Аллах", след което се ожени за Умму Сулейм.
И казваха мюсюлманите: „Не бяхме чували за по-висок, по-ценен и по-благороден сватбен дар от дара за Умму Сулейм. Тя направи сватбения й дар да бъде Ислямът!"
Още от онзи ден Абу Талха застана под знамето на Исляма, като вложи изключително много от силите и енергията си в служенето на тази религия. Беше един от първите, които се заклеха във вярност на Пратеника на Аллах /салляллаху алейхи уе селлем/ при споразумението „Акаба" преди Преселението. С него беше и съпругата му Умму Сулейм. Той бе и един от дванадесетте предводители, определени от Пратеника /салляллаху алейхи уе селлем/ в онази нощ за мюсюлманите в Медина. След това участва в битките заедно с Пратеника, като прояви героизъм, твърдост и велик подвиг във всяка от тях. Но най-великият ден на Абу Талха от дните му с Пратеника /салляллаху алейхи уе селлем/ бе денят при битката „Ухуд".
Абу Талха обичаше Пратеника на Аллах /салляллаху алейхи уе селлем/ с любов, проникваща до дълбините на сърцето му. Любов, движеща се в кръвта му, течаща във вените му. Любов, която бе безгранична, която не се насищаше от съзерцаването на Пратеника на Аллах. Когато оставаше с Пратеника на Аллах, сядаше на колене пред него /салляллаху алейхи уе селлем/ и казваше: „Душата ми за душата ти са избавление, и лицето ми за лицето ти е защита"
Когато настъпи денят на битката при Ухуд мюсюлманите, отстъпвайки, се отдалечиха от Пратеника, а в същото време езичниците започнаха да достигат до него /салляллаху алейхи уе селлем/. Настъпваха от всички страни и успяха да счупят зъба му, да разбият челото му, нараниха устните му и потече кръв по лицето му /салляллаху алейхи уе селлем/ Някои даже пуснаха мълвата, че Мухаммед вече е мъртъв. Този слух добави още немощ на мюсюлманите в трудния момент и дори се стигна дотам, че мюсюлманската войска започна да отстъпва неорганизирано. Отчаяние ги бе обзело в този тежък миг. На бойното поле заедно с Пратеника на Аллах не бяха останали много от мюсюлманите. Тогава Абу Талха се възправи пред Пратеника като неподвижна планина, прикривайки го като щит. След това обтегна своя лък, непознаващ пропусната цел, постави стрела – винаги точна – и започна да защитава Пратеника, като обстрелваше армията на езичниците. В това време Пратеникът се протегна иззад гърба на Абу Талха, за да види пораженията, които нанасяше лъка му. А Абу Талха му казваше притеснен: „Ти си ми по-скъп от баща и майка. Не им се показвай, ще те наранят. Моето тяло е шит за твоето". И така Абу Талха защитаваше Пратеника на Аллах чак докато счупи три лъка и уби толкова от езичниците, колкото бе пожелал Аллах. След това битката приключи, а Всевишният Аллах опази и защити Своя Пратеник /салляллаху алейхи уе селлем/.
Абу Талха бе щедър както в трудните моменти на бойното поле, рискувайки живота си по пътя на Аллах, така и когато даряваше от богатството си за Исляма. Той бе собственик на овощна градина от палми и грозде. Градина с огромни плодни дървета, с най-хубавите плодове, с прясна изворна вода. Градина, каквато жителите на Медина не познаваха другаде. Веднъж, когато отслужваше молитва под прохладните й гъсти сенки, вниманието му бе отвлечено от пееща птичка в зелено оперение, с червен клюн и изящно красиви крачета. Тя започна да подскача сред клоните на дърветата, чуруликайки, танцувайки... Тази картина възхити Абу Талха и той се унесе в мислите си. Започна да витае... Унесът му бе за кратко, но когато спря да се рее, той вече не помнеше в коя част от молитвата се намираше. И току завършил молитвата, Абу Талха се отправи към Пратеника на Аллах, за да му се оплаче от собствената си душа, която го бе отклонила от молитвата към градината с пищна растителност и пеещи птички. Абу Талха застана пред Пратеника и рече:
- Свидетелствам, о, Пратенико на Аллах, че правя тази градина дарение в името на Аллах. А ти се разпореждай с нея така, както ще е угодно и обичано от Аллах и Пратеника Му.
Живя Абу Талха своя земен живот говеещ, борещ се по пътя на Исляма и умря също така говеещ, борещ се...
Разказват, че след смъртта на Пратеника на Аллах, Абу Талха говеел постоянно в продължение на 30 години, освен в празничните дни, когато това е възбранено.
И така протече неговият земен път, докато достигна да дълбока старост. Но преклонната му възраст не успя да го възпре от борбата му по пътя на Аллах. Борба по всички краища на земната шир за разпространение на истинното слово. Борба за величието и славата на Исляма.
По времето, когато халиф бе Осман ибн Аффан, мюсюлманите решиха да воюват и по море. Абу Талха започна да се приготвя, за да вземе участие в тези битки. Тогава синовете му казаха: „Аллах да те поживи, татко наш. Ти си достигнал дълбока старост. Сражава се заедно с Пратеника на Аллах, с Абу Бакр, с Омер. Нуждаеш се от почивка. Остави нас да воюваме вместо теб". Абу Талха им отвърна:
„Устремете се към битка и силни, и слаби..." (Св. Коран, 9:41) Всевишният ни призовава всички нас, възрастни и младежи, без да определи възраст." След тези му думи единственото, което той пожела бе да излезе с армията на поход.
Когато дълголетният Абу Талха вече бе на кораба в Средиземно море, заболя от тежка болест. Той умираше. Следата на неговия земен живот гаснеше. Мюсюлманите искаха да го погребат на брега, но успяха на слязат на него едва след седем дена. Седем дни Абу Талха бе между тях – мъртъв, а тялото му не бе се променило! Изглеждаше като заспал! В Средиземно море. Далеч от близки и роднини. Далеч от съпруга и дом.
Погребаха Абу Талха.
Но какво от туй, че бе далеч от всички тях, та нали бе близо до Аллах!?
Превод: Салих Аршински