3 “Времето е пари?” – Не. Времето е живот

„Съжалявам, но точно сега не мога...", „Аз обаче трябва да тръгвам...", „Абсурд – имам хиляди неща да правя!" Тези и още много подобни са изразите, които чуваме всеки ден и все по-често. Напоследък доста широко навлезе и употребата на израза „забързано ежедневие". Според мен ежедневието ни няма как да е забързано, ако ние самите не го правим такова. Уморени, но устремени, отегчени, но упорити, сигурни, но неспокойни, все към нещо се стремим. Какво е то обаче, всеки открива сам за себе си.
За едни това е нещо материално, нещо земно, за което чуваме от приятели, виждаме по телевизията или четем в пресата. Нещо, което всички познаваме, но малко хора притежават. Понякога човек до такава степен се вманиачава в желанието си да притежава, че губи разсъдъка си. Загубил реална преценка за нещата, той се лута из улиците на непознат град и вместо да търси верния път, той мисли единствено как да постигне целта си, защото за него тя е единственият изход от цялата главоблъсканица.
За други то е нещо неземно, нещо, което не сме виждали, но за което много сме чели и слушали - „градините на Адн, в които ще влязат – сред тях реки текат. Там ще имат, каквото пожелаят. Така Аллах възнаграждава богобоязливите..."
„Целта оправдава средствата". Баналната фраза, която ще износим още веднъж, в случая важи само за втората от споменатите цели. Действително времето е основното средство, което жертваме в името на коя да е от целите. Но само втората от тях оправдава отдадената жертва. Само подчиненото време в стремеж към втората цел има смисъл. Всъщност в първия случай по-скоро времето подчинява нас, отколкото ние него. Понякога то ни кара да му служим до такава степен, че самите ние се превръщаме в негови марионетки, които сякаш нямат избор, а и да могат да избират, гласът им няма да се чуе. Единственото нещо, което човек може да чуе от нас в такъв момент е: „Нямам време." Но как все така се получава, че все ние нямаме време? Нима ние сме най-ангажираните хора на планетата и целият свят се върти около нас?
Да предположим, че сме обикновени граждани на света. Тогава възможните причини за това все да „нямаме време" са две - липса на самоорганизираност и неспособност за степенуване на нещата по важност. Ако проявяваме малко повече съобразителност, когато разпределяме времето си, ще видим, че вече няма да настъпва безпорядък, нищо няма да се „обърква" и на практика ще имаме време за всичко. От друга страна, ако не подбираме нещата според тяхната важност, според тяхната тежест, и то не пред кого да е, а пред Аллах, то колкото и добре да сме организирали програмата си, времето пак няма да ни стигне.
Така че, когато сутрин започнем да мислим и премисляме с кое от нещата за деня да започнем и с кое да продължим, за да имаме време за всичко, нека пуснем в действие гореспоменатите фактори и те „сами" ще подредят програмата ни. Лесно, нали? Да, обаче не всеки е готов да се впусне във вихъра на събитията, които пряко го засягат, защото в повечето случаи той е отговорен за тях. Много по-лесно е да каже: ,, Нямам време", и всичко ще е наред. И действително този номер минава пред всички, освен пред Аллах. Него няма да можем да заблудим с фразите, с които безпроблемно отрязваме всеки, който понечи да посегне на „неприкосновеното" ни време. Така е, защото Той е Този, Който ни дава време живот, Който знае кога „имаме време" и кога не. И най-важното - докога ще „имаме време".
Ето защо трябва добре да обмислим и осъзнаем огромната благодат, с която Аллах ни е дарил – времето. Нима след като можем да измерваме времето си не в пари, а в живот, посветен на задоволството на Аллах, след като сме наясно, че все още „имаме време" и по волята на Аллах имаме правото да живеем, няма да използваме това време по начин, от който знаем, че Създателят ще е доволен? Разбира се, че ще го направим. Но въпросът е кога?
Кога всеки от нас ще осъзнае какво огромно богатство държи в ръцете си и колко много може да постигне с него? Дано това не стане тогава, когато тази благодат вече си отива от нас, а ние от този свят, защото ще е твърде късно. Ще сме осъзнали какво сме притежавали, ала напразно.