За моята майка
Докато отгледа чедата си,
нямаше за нищо друго време.
Да сме живи с татко ние, да сме здрави –
с тези грижи и до днес живее.
Искаше, край масата щом седнем,
да сме сити. Ситостта бе рядкост.
Но тя бе далеч по-рядко сита.
Сутрин панталоните на всеки
чисти до леглото му лежаха.
Седнеше ли, беше неспокойна.
Днес сме силни ние, тя е слаба.
Всички в други градове живеем.
Днес самичка сяда да се храни
на онази маса, край която
сме седели всички. Днес обръща
стола към прозореца и може
как растат дърветата да гледа и каже.
Но тя гледа само там, където
спира автобуса.
Нас очаква.
Разтревожи се веднъж, че в село
другите жени перат с перални.
Пишеше писма, при роднини ходила,
с хора говорила...
Но не се скъсява пустото време,
ни децата идват по-често, ни дърветата растат по-бързо.
Има днес за себе си тя време.
И какво? За други мисли само.
Мехмет Абдиоглу
Портал 