11 Дживан Чаника: приемайки исляма, аз намерих призвание в работата с “трудни деца”

Откак се помня, аз постоянно търся смисъла на живота. Постоянните размишления върху това ме направиха да не приличам на другите деца – бях любознателен, потънал в себе си. Винаги задавах въпроси и моя любим въпрос беше “защо”.
Още чувам думите на дядо ми “Бог не е създал хората само за да напълни земята.” И сега си спомням какво влияние ми оказаха те. Спомням си как активно се опитвах да изследвам обкръжаващия свят, напразно се опитвах да разбера защо той е именно такъв, какъвто е. Защо хората вярват в правилността на това, което вършат? Кое ги кара да правят едно или друго дело? Започнах да търся отговорите вътре в себе си, а също така се обръщах за мнение към околните.
Когато израствах в семейство, членовете на което се грижеха за мен, имаше и други хора, които ме плашеха и ми причиняваха болка със своите думи и постъпки. Обстоятелствата, в които се намирах, още повече ме заставиха да се стремя да разбера мотивите за постъпките на хората. Колкото аз продължавах да наблюдавам думите и действията на околните, безпорядъкът, възникващ в моята глава от това, ме подтикна да се впусна в духовно пътешествие. За радост това беше още в ранна възраст – тогава тъкмо навърших 10 години.
Може ли всичко, което става в света, да е вследствие на една-единствена причина? Предполагах, че “да” и не изоставих това чувство. Разбирах, че тази причина не може да бъде друг човек, някакво земно желание или стремление към благополучие – нали всичко това е преходно. В такъв случай причината трябваше да произлиза от Свещен източник.
Израснал в индуистко-християнско семейство, аз имах широк светоглед, за разлика от моите връстници. Посещавах начално индуистко и средно християнско училище. По време на моето плуване по неспокойните води на различни религиозни и философски учения аз почувствах, че накрая съм намерил ключа към разбирането на Вселената. Реших, че целият ми живот е поклонение към Бога, основано на моето, независещо от никого лично отношение към Него. Този подход подканваше към лична отговорност пред Бога и разбрах, че всичко, извършено не в Негово име, се оказва безполезно. Така търсенето продължи и на 11-годишна възраст аз станах мюсюлманин. Тогава това не беше никак лесен избор за мен, тъй като се опасявах от негативните реакции на моите родители. Те можеха да ми простят всичко, но не и приемането от мен на исляма. Винаги съм бил “умно” и “примерно момче”. Семейството ми възлагаше много надежди на мен и аз щях да падна в техните очи, ако узнаят, че съм мюсюлманин.
Както повечето родители на новоприелите исляма днес, така и майка ми се изплаши, че ще стана екстремист. Трябваше да водя мълчалива борба в семейството си, за да обявя накрая за моя избор. За тях това беше горчива обида, която трудно биха преглътнали.
Когато си спомням за това, стигам до извода, че сега да признаеш себе си за мюсюлманин е още трудно – това е все едно да окачиш върху себе си надпис “враг”. Но когато всеки път се опитвам да си обясня защо избрах именно този път, аз ставам силен в своята вяра и още повече се убеждавам в това, че сега знам смисъла на живота. Взех окончателно решение да живея и умра в името на Аллах.
След приемането ми на исляма аз се надявах, че разбирам в какво се състои целта на моя живот, но напълно осъзнах своето предназначение по-късно. Целта на моя живот се състои в поклонение на Създателя на небесата и земята. Но това не се свежда само до изпълнение на ритуалите. Поклонението е цялостно желание да изградиш своя живот така, че да бъде доволен Този, Който ни е създал. Аз вярвам в това, че Аллах ме е изпратил на Земята за изпълнението на свещена мисия – отстояване правдата и справедливостта за всички хора независимо от различията по между им, било те мюсюлмани или юдеи, черни или бели, богати или бедни. Аз съм длъжен да бъда източник на състрадание за онеправданите, по-добра надежда за тези, които са се заблудили по пътя. Всичко това аз трябва да правя от състрадание и любов, а не от стремеж за признание и слава.
Това, което открих, беше безценно. Разбрах, че специалните, близките отношения с Аллах, които формират цялостната картина на моя живот, са действително възможни. Трябва да се старая да бъда добро Негово творение, да се грижа за околните, да подбуждам към добро и да забранявам лошото и неодобряваното. Това означава, че винаги трябва да бъда откровен и да говоря истината независимо от последствията. Това означава също, че съм длъжен да се стремя да усъвършенствам себе си и външния свят, да защитавам хората от гнет и несправедливост.
Но единствено знанията, в които се заключава моята мисия, са недостатъчни. Изучавах примера на Пророка Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем). Този велик човек преобърна хода на историята. Той е бил неграмотен и въпреки това станал виден лидер. Той не заспивал нощем, ако у него е имало пари, които можел да подели с нуждаещите се. Този изключителен човек спал върху постелка от листа на пода, не позволявал земните удоволствия да го отвлекат от висшите цели. Аз видях в него този, който успя да покори град, при това без да пролива и капка кръв, след което простил на враговете, които го преследвали в продължение на много години.
Затова се обърнах към историята и на другите пророци, за които също се говори в Корана – Иса (Иисус), Муса (Мойсей) и Ибрахим (Авраам) (алейхис селям), а също към примера на други видни хора, заслугите на които са упоменати в Корана. Мислих си за Асие (жената на Фараона), Мерйем (Майката на Иса)... Разсъждавайки върху тях, разбирам, че те са били изключителни хора, знаещи тайните на земното съществуване. Смисълът на техният живот се крие в желанието и работата им да променят заобикалящия ги свят. Всеки един от тях по своему отстоявал правдата. Така изживях много години, опитвайки се да разбера какво трябва да постигна в своя живот.
Скоро приех активно участие в социална работа за подпомагане на безпризорни. Бях уверен в това, че трябва да помагам на хората, а не да гледам безучастно на причиняваното им зло. Аз и досега помня раните, нанесени през детството ми, и затова не исках същата участ да постигне и другите.
По-късно през един прекрасен ден, след продължителни размишления и подтик от страна на моите приятели, които видяха в мен това, което аз самият не видях в себе си, аз намерих един от най-добрите начини да постигна своите цели. В сърцето ми накрая се роди решение – да стана учител. Това беше естествен начин за изпълнение на моето предназначение, начин да оставя след себе си моите добри дела. В исляма това се нарича садака-и джарийе – акт на благотворителност, който допринася на извършващия го полза дори след смъртта. Всяко дете, което щях да уча, ще понесе пламъка, разпален от моя светилник, за да го предаде на сетните. Преди всичко реших да помагам на тези деца, които са изостанали в сравнение със своите връстници – тези, които понякога ги наричат “трудни”. Исках те да знаят, че не обръщам внимание на всички прегради, които животът е поставил на техния път, и че има човек, който е на тяхна страна. Тези деца трябва да видят, че има такъв, който е способен да разбере какво им е на душата, как се чувстват. Аз трябва да им помогна да реализират своя потенциал, да ги науча да мислят критично и да защитават себе си.
В последния ден на моя първи практически курс бях приятно изненадан от това, че моите ученици са измислили за мен песен, която разучих заедно с тях. Това училище се намира в едно от наистина “трудните” предградия на Торонто, където царят нищета и престъпност. Аз разучавах с децата тази песен, за да им покажа, че музиката може да бъде форма на съпротивление, разказваща им за движенията за граждански права в Северна Америка. Същия ден те ми подариха книга със стихове, които бяха съчинили за мен. Когато се сбогувахме, капеха сълзи и от моите, и от техните очи и аз разбрах, че съм намерил своето призвание. Сърцето ми подсказа, че именно този е пътят, по който ме направлява Аллах.
Сега отново поглеждам към моите ученически години и мисля както за внимателните учители, които някога ми помогнаха, така и за трудностите и униженията, които съм преживял. Всичко това още веднъж ме доведе до мисълта за важността да се поддържа равенство между хората и да се помага на учениците да намерят в ученическите програми това, което е нужно именно на тях.
Когато се размисля за ислямското наследство, към което се приобщих, аз откривам, че всеки път, когато мюсюлманите фокусират вниманието си върху това, което Аллах иска от тях, то оказва положително влияние на съдбата на човечеството. Това произтича независимо какви са и от какъв произход са. Всички те се намират под защитата на Всевишния и благодарение на това са намерили свободата.
Сега, когато още повече укрепих вярата си, започнах да разработвам ясна и детайлна философия в преподавателската дейност. Аз продължавам да анализирам и преразглеждам своите възгледи, за да остана верен на моето призвание.
В момента съм педагог и полагам всички усилия да променя този свят, като обучавам своите ученици, а и аз на свой ред се уча от тях. Отношенията между ученика и учителя трябва да бъдат взаимни – аз помагам на моите ученици да опознаят себе си, по същия начин и те помагат на мен. Съвместно работим върху опознаването на самите нас и заобикалящия ни свят. Размишляваме за нашите цели и действията, които са необходими за постигането им. Техните усилия имат не по-малка ценност, спрямо моите.
Понеже съм мюсюлманин, всеки път, когато чуя думи, изразяващи ненавист по наш адрес, аз искам да отвърна на това с любов. Нали страхът често възниква от незнание.
Колкото повече моите ученици ме опознават, толкова по-малко аз изглеждам в техните очи като “плашило”, както се опитват да ме представят някои журналисти. Учениците ми знаят, че аз плаках в този ден, когато самолетите събориха кулите близнаци, както плаках и тогава, когато в Афганистан и Ирак започнаха бомбардировки. Когато видя бездомен човек, си мисля за това, че имам възможност да живея на топло и уютно, и за това, че мога да помогна на този човек.
Аз нямам нужда да се крия за това, че моите ученици знаят какъв съм, че изразявам себе си като мюсюлманин, като учител, като приятел, като баща, като такъв, който е готов да помогне на ближния.
Колкото повече говоря за исляма, толкова повече осъзнавам своето предназначение и толкова повече разбирам, че моят труд като учител е начин да го изразя. С помощта на Аллах се надявам да променя света около себе си към по-добро.
Дживан Чаника е роден в Торонто, Канада. Той се занимава с проблемите на младежите, с преподавателска дейност и социална работа от 1993 г.