8 Изборът на Софи

Бях последна година студентка в Университета, когато срещнах първите мюсюлмани в живота си. Началото на семестъра ми беше донесло неприятна изненада. Бях регистрирана да посещавам часовете по театрално изкуство.
Тук трябва да вмъкна, че наред с отличното ми представяне като студентка и печелене на всички възможни награди, и независимо от факта, че движех собствен бизнес и имах мнoгoбройни близки приятели, аз бях болезнено срамежлива.
Не се осмелявах да влизам в контакти и разговарям с хора, освен ако не ги познавах от преди. Единствените хора, с които се чувствах удобно бяха деца… Изненадата с театралния клас беше ужасяваща! – това е клас, в който е необходимо да се изнасят представления пред живи хора… Немислимо!…
В крайна сметка, след успокоение от страна на съпруга ми и уговорки с ръководителя на класа, аз се престраших да вляза в час. Там ме очакваше втори шок. Този клас беше пълен с араби. До този момент аз не бях срещала такива, но бях чувала достатъчно за тях. Беше немислимо дори да си представя, че ще вляза и остана в стаята, пълна с “мръсни езичници”. Освен това, току виж, съм пипнала някоя ужасна болест от тях. Бях чувала, че те са мръсни и не може да им се има доверие. Така че затворих вратата и се върнах в къщи. (между другото трябва да отбележа, че в този момент аз бях облечена с предизвикателни кожени панталони и потник с гол гръб и държах чаша с вино в ръка… но лошите бяха те, според моите разбирания.)
Когато се оплаках на съпруга ми за арабите в класа, той ми припомни нещо, в което винаги съм вярвала, че Бог има причина за всяко нещо, което се случва, и ме посъветва да помисля по-добре преди да взема окончателно решение. В следващите два дни се молих за напътствие и на третия се явих в час с твърдото убеждение, че Бог ме е изпратил там, за да спася горките, заблудени езичници от огъня на Ада.
Така и започнах процедурата с тях, обяснявайки им как ще горят в Ада, ако не приемат Исус за свои личен избавител. Те се отнесоха много любезно, но не промениха вярата си. Аз продължих да им обяснявам колко много ги обича Исус и как е умрял на кръста, за да ги избави от собствените им грехове и че всичко, което те трябва да направят е да го приемат в сърцата си. Те бяха много любезни, но все така не променяха вярата си. Тогава аз взех решението да прочета тяхната книга, за да мога да им обясня защо исляма е измислена религия и Мухаммед е измислен Бог. Бях убедена, че съвсем скоро ще открия доказателствата, които ми бяха необходими. Прочетох Корана и една друга книга. След това прочетох други 15 книги, Сахих Муслим и пак се върнах към Корана. Бях решена, че ще ги накарам да сменят вярата си! Изследванията ми продължиха година и половина след началото.
По това време започнаха проблемите със съпруга ми. Промените в мен, макар и нищожни, бяха достатъчен дразнител за него. Аз се отказах от навика ни да ходим на бар или парти всеки петък или събота, ставах по-тиха и затворена. Той беше убеден, че имам връзка с друг и ме изгони от къщи. Преместих се с децата ми в апартамент и продължих с целеустремените си усилия да превърна мюсюлманите в християни.
Тогава един ден някой почука на вратата ми. Отворих и видях мъж в дълга бяла нощница и покривка в червено и бяло на главата. Той беше придружен от трима други, облечени в пижами. (Това беше първия път, когато виждах техните традиционни облекла.) За мен беше повече от обида да се появят на вратата ми в такова облекло. За каква ме мислеха? Нямаха ли собствено достойнство? Представете си шока ми, когато този с покривката на главата ми каза, че идват с разбирането, че аз очаквам да приема Исляма. Аз побързах да го информирам, че нямам такова очакване. Аз бях Християнка. Все пак, имам някои въпроси, в случай, че намереха време…
Той се казваше Абдулазизеш-Шейхи и намери време за моите въпроси. Обсъди всеки един от тях с изключително спокойствие и нито веднъж не ме накара да се почувствам глупаво за това, че ги задавам. Попита ме дали вярвам, че Бог е един и аз отговорих “Да.” Попита ме дали вярвам, че Мухаммед е Негов Пророк. Отново отговорих: “Да.” Той ми каза, че вече бях станала мюсюлманка!.
Аз продължавах да давам отпор, че съм християнка и само исках да разбера Исляма. (Вътрешно си мислех: Аз не мога да бъда мюсюлманка! Аз съм Американка! Аз съм бяла! Какво ще каже мъжа ми, семейството ми?…)
Събеседникът ми обясни, че придобиването на знание и разбирането на духовното е като изкачването по стълба. Ако прескочиш някои стъпала има опасност да паднеш. Засвидетелстването (Шахада) беше само първото стъпало по стълбата. Имахме още да говорим.
По-късно, същия следобед, 21-ви май 1977г., направих Шахада. Въпреки всичко обаче имаше неща, които не можех да приема и както съответстваше на директния ми нрав, прибавих едно условие. Казах: Свидетелствам, че няма друг Бог освен Аллах и че Мухаммед е Негов Пратеник”, но никога няма да си покрия косата и ако съпругът ми реши да вземе втора жена ще го кастрирам.
Тогава си спомням, че се разнесе шепот сред мъжете в стаята, но Абдул Азиз бързо го потуши. По-късно разбрах, че ги е посъветвал никога да не обсъждат тези две теми с мен. Той е бил убеден, че сама ще стигна до правилното възприемане на нещата.
Шахадата беше наистина солидно стъпало по стълбата на духовното познание и близостта с Аллах, но изкачването беше бавно. Абдул Азиз продължи да бъде мой учител, Аллах да го възнагради за търпението и толерантността му. Той никога не подцени или пренебрегна моите въпроси. Третираше всеки един от тях с достойнство и казваше, че единствения глупав въпрос е незададения. Хмммм…. Баба ми обичаше да казва това.
През годините имах много учители. Всеки един от тях специален за мен, всеки – различен. Всеки учител ми помогна да развивам и обичам Исляма все повече. С нарастването на познанието ми промените в мен ставаха по-явни. Към края на първата година вече носех хиджаб. Така и не разбрах как стигнах до това. Дойде естествено, с нарастването на знанието и разбирането. С времето започнах да проявявам разбиране дори към полигамията. Знаех, че ако Аллах е позволил нещо, то сигурно има добро в него.
В началото, когато започнах да изучавам исляма не очаквах да открия нещо, от което се нуждаех или което исках за личния си живот. Не можех и да предположа как ислямът ще промени живота ми. По онова време никое човешко същество не би могло да ме убеди, че в крайна сметка ще постигна мир за себе си и ще се окажа преизпълнена с любов и радост, благодарение на исляма.
Тази книга разказваше за единствения бог, създателя на вселената. Този чуден Коран имаше всички отговори. Той разглеждаше всички въпроси на съществуванието и сочеше ясно пътя към успеха. Той беше като лично ръководство за живот.
“Колко по-силно обичаме светлината… Ако преди това сме живели в мрак.”
Семейството: Със съпруга ми имахме силна любов един към друг. Тази любов все още съществува. Въпреки това, когато започнах да изучавам Исляма, между нас се появиха проблеми. Той беше убеден, че промените, възникващи у мен са резултат на влиянието на друг мъж. Аз не можех да му обясня какви са причините, защото сама не бях усетила, че се променям. Осъзнаването ми като мюсюлманка не подобри нещата. В края на краищата, единствената причина според него, заради която жена може да промени нещо толкова основно като религията си, трябваше да бъде мъж. Той не можеше да намери доказателства за съществуването му… но беше убеден в него. Приключихме с грозен развод. Съдът реши, че религия извън общоприетата може да се окаже пагубна за възпитанието на децата ни. Попечителството ми над тях беше отнето. Въпреки това по време на развода ми беше предоставено правото на избор. Можех да се отрека от вярата си и да остана с децата си или да се отрека от децата и да остана с вярата си. Това ме хвърли в шок. За мен това беше невъзможния избор. Ако се отречех от исляма, това означаваше, че ще уча децата си на измама, тъй като нямаше начин да отрека това, което е в сърцето ми. Аз не можех да се отрека от Аллах, нито тогава, нито никога. Молих се както никога дотогава. Преди да изтекат първите 30 минути, аз вече знаех, че няма по-безопасно място за децата ми от това в ръцете на Аллах. Ако се отречех от Него сега, нямаше да има начин в бъдеще да покажа на децата ми чудото на това да бъдеш с Аллах. Заявих пред Съда, че ще поверя децата си в ръцете на Аллах. Това не беше отричане от децата ми!
Оставих съда с разбирането, че живота ми без децата ще е изключително тежък за мен. Сърцето ми кървеше, въпреки че вътрешно знаех, че съм взела правилното решение. Намерих утеха в Айетел-Курси:
Аллах! Няма друг Бог освен Него ­ Вечноживия, Вездесъщия! Не Го обзема нито дрямка, нито сън. Негово е онова, което е на небесата и което е на земята. Кой ще се застъпи пред Него, освен с Неговото позволение? Той знае какво е било преди тях и какво ще бъде след тях. От Неговото знание обхващат само онова, което Той пожелае. Неговият Престол вмества и небесата, и земята, и не Му е трудно да ги съхрани. Той е Всевишния, Превеликия.
Той също така ме насочи към опознаване качествата на Аллах и откриване на красотата във всяко от тях.
Разводът и попечителството не бяха единствените проблеми, които имах да срещам. Останалата част от семейството ми също не бяха много благоразположени към избора ми и по-голямата част от роднините отказаха да контактуват с мен. Майка ми вярваше, че съм в някаква фаза, която ще надрасна с времето. Сестра ми беше убедена, че просто съм си изгубила разсъдъка и трябва да бъда лекувана. Баща ми вярваше, че по-добре да бъда убита преди да съм запратила себе си още по-дълбоко в Ада.
Изведнъж намерих себе си без съпруг и без роднини. Какво беше следващото?
Приятели. Повечето от тях се оттеглиха от мен още първата година. Аз не бях вече интересна за тях. Не исках да посещавам заведения и купони, не исках да си търся приятел. Единственото, което правех беше да говоря за религия. Каква скука. Аз все още нямах достатъчно знания, за да им помогна да разберат защо ислямът беше така прекрасен.
Работа. Моята работа беше следващото нещо, което си отиде от мен. Независимо от всичките ми награди и опит на успешен бизнесмен, денят в който се появих с хиджаб, беше краят на моята работа.
Озовах се без семейство, без приятели и безработна.
Първата светлинка във всичко това беше баба ми. Тя одобри моя избор и се присъедини към мен. Каква изненада! Винаги съм знаела, че тя е много мъдра, но не очаквах това. Тя почина скоро след това. Аз почти й завидях. Произнасянето на Шахадата изтриваше всичките и предишни грехове и запазваше добрите дела. Тя почина толкова скоро след приемането на исляма, че аз бях убедена, нейната “Книга” ще тежи на добрата страна. Това ме изпълва с огромна радост!
С нарастването на познанията ми и подготвеността ми да отговарям на въпроси, много други неща се промениха. Няколко години след като моят ислям беше станал публично достояние, майка ми ми се обади и каза, че въпреки че тя не разбира какво точно е това нещо – ислямът, надеждите й са, че аз ще остана с него. Тя харесваше това, което ислямът беше направил с мен. Няколко години по-късно тя се обади пак, за да ме попита какво точно трябва да направи човек, за да стане мюсюлманин. Аз и отговорих, че единственото, което трябва да направи е да знае, че Бог е един и че Мухаммед е Негов последен пророк. Нейният отговор беше, че това всеки го знае, но какво трябва да се направи. След като й повторих същото, тя каза: “Ами… Добре. Но нека кажем на баща ти преди това.” Можеше ли тя да предположи, че той беше преминал през същия разговор с мен само няколко седмици преди това. Моят истински баща (този, който смяташе, че трябва да бъда убита) го беше направил 2 месеца по-рано. След това сестра ми, психоекспертът, ми заяви, че никога не е познавала “по-освободен” човек от мен. Идвайки от нея, това беше най-големият комплимент, който можеше да получа.
Вместо да обяснявам как всеки по-отделно идваше до възприемането на исляма, мога само да отбележа, че нови членове от семейството ми продължават да го откриват всяка година. Аз бях особено щастлива, когато разбрах от близък брат (Имам Яаизер), че бившият ми съпруг е направил Шахада. Когато го попитали защо, той отговорил, че ме е наблюдавал в продължение на 16 години и че би искал неговата дъщеря да има това, което имам аз. Той дойде при мен и ми поиска прошка. Бях му простила много преди това.
Сега, докато аз пиша тази книга, най-големият ми син (Вхиттней) е заявил желанието си да стане мюсюлманин. Аллах е Най-Милостивият.
С годините изнасях много лекции относно исляма и много от слушателите ми избраха да бъдат мюсюлмани. Моят вътрешен мир продължава да нараства с увеличаването на знанието и убедеността ми в Мъдростта на Аллах. Аз знам, че Аллах е не само мой Създател, той е по-близо до мен от най-скъпия ми приятел. Той ще бъде винаги до мен и никога няма да ме отхвърли. За всяка стъпка направена от мен към Аллах, Той прави 10 към мен. Какво прекрасно познание.
Наистина Аллах ме изпита, както ми беше обещано, и ми възвърна много повече от това, което можех да очаквам.
Преди няколко години лекарите ми откриха рак и казаха, че е в крайна фаза. Подготвиха ме за това как ще се развие заболяването и за близкият ми край. Оставаше ми може би една година живот. Бях притеснена за децата си, особено за най-малкото и въпреки това не бях отчаяна. Ние всички ще умрем. Бях убедена, че в болката имаше благодат.
Не чаках дълго, за да усетя благодатта. Приятели, които ме обичат започнаха да се появяват от неизвестното. Беше ми даден подарък – възможността да извърша поклонение хадж, което беше дори по-важно, научих колко е ценно да поделяш Истината на исляма с други. Независимо дали те одобряват или не. Единственото одобрение, от което се нуждаех беше това на Аллах. Единствената любов, която ми беше нужна е тази на Аллах. И въпреки това откривах много хора, които без видима причина ме обичаха. Наистина, ако Аллах те обича, Той кара и другите да те обичат. Аз не съм заслужила цялата тази любов. Това трябва да е друг дар от Аллах. Аллах е Най-Великият.
“О, Аллах! Дари сърцето ми със светлина и зрението ми със светлина; и слуха ми със светлина; и нека имам светлина от дясно и светлина от ляво; и нека имам светлина над мен; и светлина под мен; и светлина пред мен; и светлина зад мен; и нека имам светлина.” (Бухари, том 8, стр. 221, 329)
“О, Господи! Прости ми греховете и незнанието и престъпването на границите (на праведноста) в делата ми и каквото Ти знаеш по-добре от мен. О, Аллах! Прости ми грешките, направени умишлено или от незнание, със или без сериозност, и аз признавам, че всички такива грешки са направени от мен. О, Аллах! Прости греховете от миналото и бъдещето ми, сторени явно или тайно. Ти си Единственият, които кара нещата да се случват рано и Ти си Единственият, които ги отлага, и Ти си Всемогъщия.”(Бухари, т. 1, с. 271, 407)