6 Забулена и свободна

Беше следобед, с дълга бяла дреха и къса черна коса вървях по улицата, когато подсвиркванията и виковете на шофьорите на автомобилите започнаха да ме обезпокояват. Почувствах се като победена. Току що бях излязла от фризьорския салон. Подстригах се като момче. Фризьорът ме питаше как се чувствам след всеки сантиметър коса, която режеше. Не се уплаших, но бях обзета от странното чувството, че една част от тялото ми се отрязваше.
Това не беше само подстригване. То означаваше много повече от едно намаляване на косата. Подстригвайки косата си, се опитах да изглеждам някак си по-мъжки. Исках да унищожа женствеността си, но сгреших. Проблемът не беше моята женственост, проблемът беше сексуалността ми, по-точно сексуалността, която някои мъже ми приписваха, водейки се от генетичността ми. В действителност те не се отнасяха към мен според това каква съм, а според това как изглеждах, как ме виждаха.
Но имаше ли всъщност някакво значение това как те ме възприемат, след като аз знаех коя съм? Да, имаше значение. Бях убедена, че мъжете, които възприемат жените само като сексуален обект, обикновено се отнасят към тях предизвикателно и например ги бият или изнасилват. Изнасилването и насилието не ме тревожеха, защото ги бях изживяла, бях изнасилена. Заради мъжете, които ме нападнаха, възприемах и всички останали с предубеждение и резервираност. Как можех да спра това насилие над мен? Как можех да спра мъжете, които ме гледат само от гледна точка на сексуалността, а не ме виждат като жена? Какво можех да направя тези две неща да не бъдат възприемани като равни? Как можех да продължа да живея, след като бях преживяла всичко това?
Всичко, което бях изживяла ме накара да се замисля над личността си. Дали бях просто една американка от китайски произход..? Преди мислех, че трябва да взема някакво решение, относно личността ми. Но сега вече усещах как тя постоянно се променя.

Изключително поучително преживяване за мен беше, когато, като част от проекта на един вестник, се облякох като мюсюлманка, която заедно с още трима мюсюлмани трябваше да се разхожда по булевард Креншау. Бях облечена с бяла риза с дълги ръкави, пардесю, спортни обувки и памучно було, което заех от една мюсюлманка. Не се виждах просто облечена като мюсюлманка, а се чувствах и като такава.
И все пак хората ме възприемаха като мюсюлманка и не ме закачаха. Не усещах мъжките погледи върху себе си, както преди. Бях напълно покрита, виждаше се само лицето ми. Един цветнокож мюсюлманин се обърна към мен с израза “сестро” и ме попита от къде съм. Обясних му, че съм китайка. Тогава осъзнах, че за тях няма особено значение от каква националност съм. Между нас съществуваше един вид близост, защото ме виждаха като мюсюлманка. Не знаех как да им кажа истината, защото не бях сигурна в това, дали наистина съм такава.
Със същото облекло влязох в един магазин за африкански скъпоценности и мебели. В този магазин друг господин ме попита дали съм мюсюлманка. И понеже не знаех какво да отговоря, само го погледнах и се усмихнах. Предпочетох да не отговарям.

След като излязохме от магазина попитах един от мюсюлманите, които бяха заедно с мен “Аз мюсюлманка ли съм?” Обясниха ми, че всъщност всяко нещо, което диша е мюсюлманин. За себе си отсъдих, че може да съм мюсюлманка, но да не осъзнавам това. Тогава още не бях се нарекла такава. Не притежавах достатъчно знания за исляма, за да мога да се нарека мюсюлманка. Не отслужвах молитва – намаз, не ходех в джамията, не говеех, не бях постоянно забулена. И въпреки всичко, това не означаваше, че не съм мюсюлманка. Това беше просто отражение на онова, което беше вътре в мен.
Осъзнах, че факта каква се чувствам, не се променя от това дали съм забулена или не. Но това, че съм забулена променяше възприятието на другите към мен. Спомогна за изграждането на имиджа в отношението ми с другите.

Съзнателно реших да се забуля, защото исках мъжете да ме уважават. В миналото като жена и студентка по изследвания на женските въпроси, защитавах западната гледна точка, че забулването представлява насилие над жената. След опита, който придобих с хиджаба и след като обмислих нещата относно забулването, стигнах до извода, че тази теза е преднамерена и съзнателна измислица. Хиджаба не е никакво насилие над жената, след като тя самата се е убедила в това и с разбирането си е избрала да е забулена.
Денят, в който сама реших да се забуля, беше денят, в който се почувствах най-свободна в моя живот. Сега можех да видя алтернативите на това да си жена. Открих, че начинът ми на обличане променя отношението на другите към мен. Натъжаваше ме, че това беше реалността. В тази реалност, с която бях се съгласила, избрах аз да побеждавам, вместо да бъда побеждавана. Осъзнах, че с хиджаба не бях покрила женствеността си, а сексуалността си. Защото покриването на едното даваше свобода на другото.
(Тази статия е поместена в списание Ал-Талиб, издавано от Сдружението на мюсюлманските студенти в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, САЩ през октомври 1994 г. По това време Кати Чин е студентка последна година по Психобиология и Изследвания по женските въпроси).