Ученият Хамидуллах – последовател на Пейгамбера ниНяма съмнение, че Мухаммед Хамидуллах е един от най-известните и почитани ислямски мислители на двайсетия век. Той почина на 95-годишна възраст на 17 декември 2002 г. в гр. Джексовил, щата Флорида - САЩ. Да се пише за личния му живот преди смъртта му, би било равно на нарушаване на спокойствието му. Той се смущаваше, когато го снимаха с фотоапарати или с камери по време на конференции. Това негово поведение, естествено, не трябва да се възприема като своеобразна реакция към неотменния технологически напредък на съвремието ни. Онези неща, които искаше да споделя с хората, бяха познанията му. А това, което се отнасяше до личния му живот, той пазеше единствено за себе си. Можем да го оприличим на Мевляна на последното столетие, който прекара по-голямата част от живота си в Париж.
Малцина са онези, които твърдят, че целта на живота им е да разясняват исляма, които биха постъпили като покойния Хамидуллах. Не само привържениците на другите религии, но дори мюсюлманите не четат онова, което пишат някои автори мюсюлмани. Защото не е възможно да мислят и да живеят като него тези, чиято цел е взаимно да се хвалят в писанията си, да се самоизтъкват и в края на краищата да постигат материални блага. Нещо повече, те със своите твърдения, че са „много смели“, отиват много по-далече от който и да е ориенталист в атаките си към собствените ценности, с което безпокоят преди всичко приближените си. Що се отнася до Мухаммед Хамидуллах, извън служенето му на исляма на този свят, той не целеше нито да удовлетворява някого с повествованията си, нито пък да занимава хората с личния си живот. Той не искаше да каже и нещо по-различно. Навярно целеше, възползвайки се от основните извори на великата ни религия, да разкаже по един обикновен и достъпен начин онова, което бе научил и знаеше. Докато мнозина от онези, които в днешно време пишат по религиозни теми и се опитват да разкажат с един замах миналото, без да вникнат в основните източници на исляма, то той нарече първото и може би най-четеното си произведение “Увод в исляма”. Наред с книгите, които представляват литературни източници, в областта на ислямското право, която бе негова специалност, със своята книга „Ислямският веровестител“ той говори на всички – били те вярващи или невярващи.
От една страна Мухаммед Хамидуллах живееше като един обикновен мюсюлманин в Париж, а от друга – говореше на всеки, който искаше да получи познания за исляма. Посетителите, които заставаха пред вратата му в таванския етаж на една от сградите в центъра на Париж, четяха следния надпис: „Не звънете, влезте“. Причината за това не беше, за да не го безпокоят, а просто любезна покана. Всъщност тази черта бе характерна и за познанията, които излизаха изпод перото му. Читателите по същия достъпен начин схващаха съдържанието на книгите му, както лесно влизаха в дома му, като че ли чули благородната му покана: „Заповядайте, влезте!“
Този велик учен нямаше нищо общо с агресивността, не внушаваше страхопочитание у другите. Притежаваше толерантност, която обгръщаше всекиго. Ако църковни деятели се обръщаха към него с молба да получат познания за исляма, той се стараеше да ги осветлява с верни, правдиви думи. Не изпитваше желание тутакси да вкара в правия път човека пред себе си, той беше в състояние на драго сърце винаги да се отзовава на поканата на представителите на християнските църкви и месеци наред можеше да им говори за исляма. Докато излагаше верните и точни мисли, той не объркваше главите на хората с многословието си. Несъмнено, искаше събеседниците му да приемат исляма, да вярват като него, но това не беше единствената му цел. В нашето съвремие, когато всеки казва различни неща за великата ни религия, той се бе заел да разкрива красотата, толерантността на съвместния начин на живот.
От време на време го критикуваха за мислите, които бе изказвал за ориенталистите. В предговора на своя книга той написа, че обитава жилище, което се намира в същата сграда, в която е живял Алфонс де Ламартин в Париж. Искаше да се видят положителните отзиви за исляма, разпръснати в произведенията на редица ориенталисти като него. Защото част от тях бяха писали хубави неща за Хз. Пейгамбера ни, без да са мюсюлмани. За Мухаммед Хамидуллах беше важно ислямският веровестител да бъде признат от всеки. За това споделяше с голямо удоволствие положителните писания и мисли за Пейгамбера ни.
Сблъсъкът между исляма и Запада е изпитание за всички континенти, където живеят мюсюлмани. Особено онези неща преживени в резултат на сътворените напрежения, породени в Индия, родината на Мухаммед Хамидуллах и близките й страни, напомнят за най-мрачните страници на историята. Но и там живеят поети, които с любов се отнасят към ислямския веровестител. Мухаммед Хамидуллах с голямо старание бе превел на френски положителните изрази в многохилядните двустишия на професора по урду Яган Натх Азад от университета в Ямнун.
В средата, в която живеем, след време придобиваме навици, на които цял живот оставаме верни. Мухаммед Хамидуллах всеки път изпълняваше петъчните си намази в десния край на двора на Голямата парижка джамия. С това си предпочитание беше пример за мюсюлманите във Франция. Защото френското правителство имаше за представител на мюсюлманите най-високопоставения човек в тази джамия. Но този велик учен не забравяше и останалите джамии в града като изнасяше лекции в тях. Участваше като редови член в дейностите на различни мюсюлмански сдружения. Беше не само учен, но и човек, който не се откъсваше от джемаата, ценеше всички мюсюлмани без значение дали са млади или възрастни. Само че през последните години тъгуваше, че няма да успее да напише книгите, които си беше наумил поради все по-зачестилите посещения в дома му. Той смяташе, че ще бъде голяма загуба, ако не успее да ги напише преди да се прости с този свят. Щастливи са онези хора, които мислят и се стараят да живеят като него.
Източник 
Портал 
