Завръщане в гнездото
Карол от САЩ, приела исляма през 90-те години.
Откак се помня, винаги съм чувствала, че християнството не ме е задоволявало. По никакъв начин аз не можах да възприема твърдението на християните, че Иса (а.с.) е „божий син“. Години наред го имах за мой недостатък и мислех, че „вярата ми е слаба“.
Още от детските си години се молех Всевишният да ми помогне „да приема, че Иса е Негов син“. Нека Всевишният да ми прости за моите молитви, които отправях към Аллах да заякчи моята вяра в християнската църква и не получих никакъв отговор.
В трети клас имах една дребна приятелка еврейка. Спомням си как нейната вяра ме омая. Като си почне от началното училище и се премине през гимназиалното и университетското образование, непрестанно се занимавах с юдаизма. През цялото това време го проучвах и изследвах. Реших, че той е именно най-близката вяра, в която вярвах в името на Аллах. По време на университетското си следване участвах в сдружението на студентите евреи. Започнах да вземам уроци по иврит и юдаизма, и кроях планове официално да премина в нея. Установих контакти с равин в една консервативна синагога. Само че равинът с бърз курс и настървение се опита да ме отклони от делото и усилията, с които се бях заела. Когато настоях, като му обясних, че това за мен е много важна религия и че желая усилено да се занимавам с нея, той ми каза: “Тук не можеш истински да приемеш юдаизма. Ние не бихме го одобрили”. Моите срещи с него приключиха с тези негови думи! Желанието ми някак се пречупи. Но след няколко дена в друга синагога се срещнах с равин, с който щях да разговарям за моето решение да премина в юдаизма. Той ми каза: “Щом толкова много желаеш, можеш да приемеш юдаизма”. Само че имаше едно “но”: “Другите евреи никога няма да те приемат за еврейка”.
Това “топло” посрещане окончателно пречупи желанието ми. В резултат на това реших да проучвам и да изследвам други религии. Проучих католицизма, будизма, дори душевността на американските туземци. Но до никакви изводи не стигнах. Най-сетне реших да следвам “своя път” с вярата, че все пак има Аллах, всесилен и могъщ, вечен и безкраен.
При тези мои занимания нямах предвид исляма, докато не се запознах с бъдещия си съпруг. Винаги съм възприемала исляма като една религия, която причинява само проливане на кръв и водене на “свещени войни”, която унижава жените и ги мачка. Като такава религия изцяло бях я отхвърлила. Това, естествено, се дължеше на начина на представяне на исляма от западната медия, която бе в изключителна степен погрешна. За голямо съжаление мнозина хора на Запад, в това число и аз самата, имахме такава представа за исляма.
Когато се запознах с човека, с когото беседвахме и той се оказа, че е мюсюлманин, се ошашавих. “Та нима може един мюсюлманин да се шегува? Това е невъзможно!” си мислех аз.
Месец след месец, през които проучвах задълбочено исляма в мен започна да се оформя все по-осезаемо убеждението, че това е истинската религия, която търсех. От който и ъгъл да погледнех, ислямът стоеше най-близо до онези неща, на които поначало вярвах.
След това, преди още да приема исляма, при една от седмичните беседи, особено силно ме трогна един айет от Корана. Той се намира в сура Бакара и се отнасяше до спора на юдеите по въпроса дали да пожертват една крава. Този айет до такава степен ме засрами, че насред часа започнах да ридая. Сестрата, която четеше айета, каза, че Коранът често затрогва така хората и с тези думи ме успокои. Същата вечер, когато се готвех да си легна, помолих Аллах да ми избере някой айет и произволно разтворих страниците от Корана. Пред мен се озоваха следните айети:
„А щом чуят низпосланието на Пратеника, ти виждаш очите им да преливат от сълзи заради онова, което са узнали от истината. Казват: «Аллах наш, повярвахме, впиши ни със свидетелите! И защо да не повярваме в Аллах и в истината, дошла при нас, и да не копнеем да ни въведе нашият Създател заедно с праведните хора? И ги възнагради Аллах за техните думи с градините, сред които реки текат, там ще пребивават вечно. Това е въздаянието за благодетелите“. (ел-Маиде, 83-85)
Това беше последното послание, което Аллах Субханеху уе Теаля ми изпращаше, за да се върна в исляма. Бях онемяла. Аллах ми говореше чрез Корани Керим! И ми сочеше Сърат-ъ мюстаким - пътя на истината.
Освен това след известно време, Елхамдулиллях, аз изрекох клетвените слова. Шехадетът за мене беше все едно, че се връщах вкъщи; почувствах как душата ми постигна своята свобода!
При това, за разлика от евреите, които когато пожелах да приема религията им ме поканиха не особено учтиво, то всички мюсюлмани ме посрещнаха с възгласи: „Аллахю екбер!“ „Елхамдулиллях!“ „Машаллах!“ „Субханеллах!“ „Ехлен ве сехлен!“, „Мебрук!“, „Ес-селямю алейкюм!“. И никой от тях до ден днешен не ми е казвал, че никога няма да бъда приета като мюсюлманка.
И сега, когато виждам и съм сигурна, че и в бъдеще ще бъде така, моите събратя мюсюлмани, били те жени или мъже, когато посещавам техните сбирки, чувам как тихо си шепнат: «Есселямю алейкюм!», топло се усмихват, прегръщат се сърдечно и това ме окриля и ме кара да се оставя в прегръдките на уммета, към който принадлежа. Всичко това топли сърцето и душата ми. Затова никога няма да забравя да благодаря на Аллах, Който ме ощастливи с откровението на истината в лицето на исляма.
Метин Карабашоглу
Портал 
