Как “осъвремениха” погребалните ритуали
И турците, и българите много тежко преживяха „осъвременяването“ на погребалните ритуали. Партийните, отечественофронтовските и комсомолските организации изпитаха големи трудности при осъществяването на тази „отговорна“ държавна политика, която им бе спусната отгоре.
Атеистичната пропаганда относно погребалните ритуали сред турците се проведе постепенно и на три етапа. През първия етап на партийните и младежките лидери, на учителите и служителите бе внушено да погребват близките си без участието на имамите. Особено погребението на комунистите се извършваше без религиозни ритуали. На този етап целта беше да се откъсне ходжата от погребенията. Засега не се намесваха в измиването и обвиването на мъртвеца с кефен. Опитваха се да отпадне изпълнението на погребалния намаз. Син на имам, директор на училище и партиен секретар на селото ми разказа следното:
- Един ден ме извикаха пред партийното бюро и ми казаха: «Салих, ти си партиен секретар, а баща ти е имам. Ние гледаме да отстраним имамите от погребалните тържества, а баща ти като се осланя на твоето положение, скришом ходи и ръководи погребални намази и чете молитви за духа на починалия!
Рекох:
- Какво мога да направя? Или ме освободете от тази длъжност или пък махнете баща ми!
- Не, рекоха, няма да стане така, защото на село няма друг човек, когото да правим партиен секретар и друг да стане имам.
- Значи, намираме се в безизходица. Какво решение предлагате?
- Ти ще убедиш баща си да не ходи на погребални намази.
- Как мога да убедя баща си? Та нали държавата затова му дава заплата да изпълнява дълга си.
- Нищо! друго си е държавната, друга е партийната работа!
- Аз, естествено, не можах да убедя баща си, но изгубих директорското си място...
За погребалните намази много интелигентни хора бяха наказани и отстранени от работа. Имаше една секретарка в Окръжния комитет на Отечествения фронт в Кърджали на име Попгеоргиева, която много рязко отхвърляше религиозните ритуали, не мирясваше, докато не отстрани от длъжност някой, погребал баща си или майка си със свещеник или ходжа. Но светът така е устроен, че каквото ти правиш на другите, то ти се връща. Така че свекървата на тази сурова деятелка починала, докато била на някакво съвещание в София. Съпругът й Кирил Попгеоргиев, кореспондент на в. “Йени ъшък”, възползвайки се от отсъствието на жена си, погребал майка си по религиозен ритуал. Това станало повод за голям скандал за цялото семейство. Първо, била извикана пред партийното бюро съпругата му. Попитали я: “Как може една жена, която отговаря за въвеждането на новите ритуали в целия окръг, да позволи нейната свекърва да бъде погребана със свещеник?”
Тя обяснила, че не е била вкъщи, показала бележка, коя-то да свидетелства къде е била, но никой не искал да я чуе. И двамата бяха отстранени от работа и изгонени от партията.
Погребалните тържества бяха забранени без да има писмена заповед или някакво нареждане. Тази работа беше много лесна за контролиране в големите села и градове. Но в Родопите и Айтоския балкан, където има села, отдалечени на 10-15 километра от техните гробища, дори да мобилизираш всичките служители в окръга, пак не би могъл да контролираш всичко. Салих Илязов и Шукри Тахиров (Тогава все още не бяха станали българи!) Първият беше секретар на Окръжния комитет на партията в Кърджали, а вторият - зам.- председател на Окръжния народен съвет. Те намерили „леснината“ на тази работа, като наредили: Покойниците ще бъдат умити в централните джамии. Намазът също така ще бъде изпълнен там.“ Но в Родопите хората умиват мъртвеца в домовете си, там го обвиват в покров и погребват в махленското гробище. Там се изпълняваше и погребалния намаз. А в голямата джамия, намираща се в средищното село, се събираха едва в петъчните дни. Сега по нареждане на Илязов и Тахиров горките хора трябвало да нарамват мъртъвците, поставени в тежки дъбови ковчези и да ги карат до голямата джамия на 5-6 км, където ще бъдат умити и обвити. Това било своеобразно инквизиционно изпитание, което не е описано дори в книгите. Аз споделих тази мярка на Илязов и Тахиров на едно съвещание в Централния комитет. Отговорите, които получих бяха: Човек, който мисли така, няма място в пропагандния отдел на ЦК.
Така свещениците и имамите насила бяха отстранени от дейността по погребенията на партийните членове и служителите. В общините бяха назначени служители по “тъжните ритуали”. На погребението той произнасяше своето слово като изтъкваше какъв верен боец на партията е бил покойният - “пламенен строител и примерен труженик на социализма”. Там, където ги нямаше, тази длъжност изпълняваха председателите на отечественофронтовските комитети. Покойният мюфтия на Добрич - Абдулгафур Азизов (брат на Мустафа Асъм ефенди) веднъж ми разказа следното:
- Организирането на погребенията се оказа много тежко задължение за хората. Имаше случаи нощем да вдигат от сън имамите, да ги закарат в гробищата, за да изпълнят погребалните намази. Когато се разчу това, извикаха ме в ОФ и учтиво ме помолиха да се спре тази практика. Тогава събрах имамите и ги помолих да не отиват без покана на погребения. „Ще отидете, когато ви поканят!“ - им наредих аз.
- Организацията на погребенията беше тежка, но те бяха последвани от още по-тежка задача. Този път комунистите настояваха мъртъвците да бъдат погребвани с дрехи, както при българите християни. “Та как може, казваха те, човекът цял живот се труди, спечелил толкова имот, отгледал толкова челяд и вие да го погребете обвит в един бял плат? Та може ли по-голямо неуважение и несправедливост към мъртвеца? Ще се погребва с най-хубавите си дрехи. С бяла риза и вратовръзка!” Това изискване се оказа много трудно за мюсюлманите. Защото те знаеха и виждаха, че съседите им българи ги погребват така. Те се страхуваха, че рано или късно това води до похристиянчването. Опитаха се да се противопоставят. Отиваха и изравяха през нощите погребаните с дрехи мъртъвци, обвиваха ги с покрови и повторно ги погребваха. По скоро и това се узна от управниците. Тогава служителите, които отговаряха за погребалните тържества, наредиха да отворят гробовете, за които се съмняваха и така не оставяха на мира и мъртъвците на народа.
Председателят на общинския съвет в град Каолиново разказа следната случка пред група журналисти от София.
- Най-големи трудности срещнахме по въпроса за погребенията с дрехи. Мюсюлманите, които се бяха съгласили с всичко, оказаха яростна съпротива за погребването с дрехи. Нищо не струваха заплахите, икономическите мерки, които прилагахме. Ние от своя страна се възпротивихме при погребението на един партиен член. Рекохме, че непременно с дрехи ще погребем нашия партиен другар. Майка му и баща му се отказаха от мъртвеца, когото пренесохме в общината. С общински средства му купихме костюм, риза, обувки. Облякохме го и го обухме. Мъртвецът стоя три дни и три нощи в общината и никой не се поинтересува от него. След като почна да се разлага, ние, служителите от общината, се заехме и го погребахме в турските гробища. На погребението не дойдоха нито един партиен или безпартиен човек от турците, изцяло ни бойкотираха. В края на краищата нашата решителност ги срази. Вече престанаха да се противят на погребването с дрехи на партийни членове, учители и служители. Какво можеха да правят? Повелята извива и желязото!
Третият и последният етап в погребалните тържества беше погребването на мъртъвците с ковчези. Отговорниците за тези ритуали упорстваха и по този проблем. Не казваха: „Безжалостно е да положиш направо на черната, студена земя любимата си майка и скъпия си баща. Затова трябва да се погребват непременно в ковчези. Цели камиони с ковчези разнесоха по джамиите. Партийните секретари, държавните служители строго го контролираха. В това отношение се изживяха много драматични моменти. Доскоро на стената на джамията в нашето село стояха подпрени ковчези. Явно, моите съселяни не бяха влезли в тях. От чутото ми ставаше ясно, че това мероприятие е било свързано вече не с комунизма, а с „приобщаването“ към българите.
Преди да поставя точка по тоя въпрос, искам да разкажа и за инициативата на шуменците. През 60-те години в Окръжния комитет на ОФ в Шумен имаше някой си Ахмед Ризаев, учил в Баку. Председателят на Окръжния комитет му бе подшушнал да излезе с инициативата да се слеят българските и турските гробища. След като на полето, във фабриките и навсякъде се трудим заедно, заедно живеем, заедно празнуваме, защо трябва да се делим след смъртта си? На това предложение се възпротивиха повече българите отколкото турците. Те не искаха да лежат редом с турците, които ги смятаха за неверници. Но кой им обръща внимание? Извън Шумен бе заделен обширен терен за целта. Тук вече щяха да се погребват заедно и българи, и турци. Уплашени от това, хората започнаха да карат тайно нощем мъртъвците си по селата. Но управниците не се смутиха. Те изораха старите гробища и пренесоха костите им в новите.
Но тази «велика» идея на родолюбивите интернационалисти от Шумен не получи одобрение от народа.
Д-р Исмаил Джамбазов
Портал 
