4 Борба за разфереджяване

Борба за разфереджяване

Страници от бъдеща книга
През 50-те години на миналия век мюсюлманската турска интелигенция все още се опитваше да остане извън обсега на атеистичната пропаганда и не вземаше участие в нея. Онези пък, които участваха, се изказваха като заявяваха: «Рафиев за исляма пише следното... В своята книга Мизов подчертава следното...» По този начин се опитваха да прикрият своето мнение по въпросите, които се повдигаха. Партията обаче не закъсня да разбере тяхната тактика. Бившите випускници на НЮВВАБ Селим Билял, Сабри Демир, Хафъз Акиф Солак, Лютфи Демир, Исмаил Джамбазов, които работеха в турските издания в София, един ден ги събраха в Централния комитет на БКП.
Димитър Генов, заместник на Али Рафиев обяви, че Централният комитет възнамерява да издаде една книга за исляма и е решено да я напишат именно онези хора, които най-добре го познават. Той даде основните теми, а ние си ги поделихме помежду си. Книгата излезе под заглавие БЕСЕДИ ЗА ИСЛЯМА и се издаде на турски и на български език. (1962 г.) Тъй като в тази книга бяхме разработили всяка тема поотделно, тя свърши много добра работа на лекторите. Ако някой трябваше да изнесе беседа против намазите, използваше статията на Сабри Демир и направо четеше пред събранието. Ако се налагаше някой да критикува байрамите, четеше моя материал.
Но в тази книга бяхме се изявили само пет-шест випускници на НЮВВАБ. А останалите? Тях пък ги подхвана в. „Йени ъшък“. С големи материали като чаршафи, те описваха как се отказали от религията. След тях дойде ред на имамите и ходжите. Същият вестник в продължение на 5-6 месеца водеше усилена кампания против религията като поместваше материали под рубриката «Защо се отказах от исляма». Випускникът на НЮВВАБ - Лютфи Демир, по заповед на главния редактор на вестника - Христо Поляков обикаляше от село на село и било с агитация, било с обещания или заплахи, събираше декларации от имамите. Всъщност материалите ги пишеше той самият.
След като атеистичната кампания беше в разгара си, един ден пред софийската джамия срещнах главния мюфтия Акиф Осман ефенди, който изглеждаше много натъжен. След като се поздравихме, той ми разказа следния анекдот:
- През един зимен ден Насреддин Ходжа отишъл в едно село. Нападнали го кучета. Решил да извади един кол, за да се отбранява, но тъй като земята била замръзнала, не можал да го стори. Тогава горкият Ходжа рекъл:
- Коловете завързали, а кучетата отвързали. Страхувам се за бъдещето на това село!
- Добре, господин главен мюфтия, но аз от тоя анекдот нищо не разбрах. По какъв повод ми го разказахте?
Той ме погледна дълбокосмислено, усмихна се пленяващо и ми каза:
- Ще разбереш като помислиш малко!
Не мина много време и след пропагандната кампания във вестниците и книгите, се премина към практическата работа. От прекрасните и разнообразни народни традиции бяха премахнати всякакви религиозни елементи. На първо място се нахвърлиха върху женското облекло. Не приличало на една социалистическа жена да се укрива като някакво плашило зад чаршафи, бюргю (бурка) или фередже. Трябвало да се откаже от тях. При това от три гледни точки е било вредно жената да се укрива: На първо място - като се криела така, по този начин се различавала от българката. А това било демонстрация на явен национализъм. На второ място - показвала, че е мюсюлманка. Затова трябвало да свали от гърба си мюсюлманското облекло. След това въпросът за облеклото бил и икономически: Жените туркини не можели да работят в зеленчуковите градини по шалвари защото чупели издънките на доматите и пипера. Не можели да работят и в животновъдството. Когато сядали да доят кравите, първо изричали бесмеле. Това от своя страна намалявало млякото на животното или пък изобщо спирало. По такъв начин се определяло, че мястото на жената мюсюлманка единствено е да жъне или да копае царевица на нивата. На полето обаче трудовото й възнаграждение беше някъде около 40-50 стотинки, докато в другите дейности можеше да получава по 3-4 лева. При това положение как нямаше да свали фереджето и шалварите? Борба за поминък е. Какво можеха да правят? На кого да се оплачат?
Подхвана се една кампания за промяна на облеклото и външния вид под формата на разфереджаването. За 5-6 месеца майките и сестрите ни бяха изцяло пременени. Онези, които упорстваха, не се допускаха на работа в кооперативните блокове, сваляха ги от автобусите, не им се разрешаваше да пазаруват в магазините. Планините не са устоявали на насилието, камо ли хората. Ами как да устоят на глада? Наведнъж жените мюсюлманки се оказаха по-модерни от българките. На никого не им правеше впечатление престилката или кърпата за глава на селската жена българка. Но жената туркиня не можеше да носи яшмак, защото бил изява както на националното, така и на религиозното облекло. Излизаше, че в един метър копринен плат или в двуметров чаршаф се криели два опасни елемента: национализъм и религиозност!
По същия начин бяха свалени вълнените потури, феса и чалмата на мъжете. По селата останаха само българите с вълнени потури, пояси и калпаци. На турците се забраняваше да носят барети, калпаци, понеже и те били символи на турското, да плачеш ли, или да се смееш!
След реформата по облеклото посегнаха на традициите по бракосъчетанията, сватбите, байрамите и ражданията. Хаджиите и ходжите бяха отстранени и от тези места. Бяха забранени религиозните бракове, които по закон уж бяха разрешени. Бяха глобявани и тези, които искаха или сключваха такива бракове. Молитвите, които се четяха при товаренето на чеиза на булката, при изпращането на младоженеца, назоваването на децата е езан - всичко това бе забранено. Бяха измислени такива невероятно глупави „традиции“ по бракосъчетанията, сватбите и т.н., че човек трябваше да се чуди да плаче ли или да се смее.
Работата не беше нито в смеха или плача. Същността на всичко това бе да се извадят с щипци тези национални и религиозни обреди и обичаи от живота на двата народа и да ги заменят с изкуствени, с които да ги направят за посмешище.