Здравей, дух мой!
Когато почувствам, че се губя във всекидневното тичане по задачите, винаги си спомням за онзи великолепен разказ на индианците: Един писател, който живял дълго време между тях, за да ги опознае, открил интересен техен обичай. Когато червенокожите групово препускали към определената си цел, изведнъж спирали за известно време, след което отново продължавали. След като писателят наблюдавал няколко пъти това, най-сетне не можал да изтърпи и ги попитал: “Какво чакаме? Защо не продължаваме пътя си?” Тогава чул невероятен отговор: “Духът ни не може да настигне бързия ход на телата ни, духът ни изостава. Затова изчакваме той да ни настигне!”
След спомена за този разказ винаги се подлагам на самоконтрол и виждам, че станалото е станало и аз отново съм се движел като някаква машина и не съм усетил какво става с духа ми. Сутринта съм станал насила, с мисълта какво трябва да свърша през този ден и съм тръгнал закусил или не. После цял ден е продължило това рутинно тичане и едва съм дочакал вечерта. С настъпването й съм се върнал вкъщи уморен. След вечерята, за да не ми тежи мозъка, съм избрал най-прекия път за упойването му като съм седнал пред телевизора. А когато съм започнал да се прозявам, съм минал в другата стая, за да се унеса в дълбок сън с мисълта за утрешния ден!
През това време изобщо не съм се интересувал къде е духът ми. Нищо не съм направил, за да може той да си отпочине. Освен това нищо не съм направил, за да мога да го чуя. Не съм усетил, че живея на земята, че нещо правя, че нещо ликвидирам, че въздействам, че изпитвам влиянието на нещо, т.е. че съм жив, че не съм проявил никакъв интерес, продиктуван от отговорността да съществувам. Имал съм размисли относно собствените ми дела, възможности, съществуването ми, моите въпроси и отговорности, но нищо не съм помислил за себе си. Всяка вечер съм спал, за да си отпочине умореното ми тяло, но изобщо не съм забелязал умората на духа, т.е. на собствената си умора. Дори да съм забелязал, нищо не съм направил.
Не съм забелязал, например, слънцето, когато съм се събудил сутринта рано. Не съм видял цветята, които цъфтят на дървото пред вратницата. Росата, която е навлажнила обувките ми и не съм усетил мириса на прясната земя. На излизане от къщи жена ми ме е погледнала с обич в очите, но аз не съм забелязал. Някакъв приятел, когото съм срещнал по пътя, се е засмял и ме поздравил, но не съм му отвърнал. Престанал съм да броя най-ярките звезди през нощите. Действал съм механично като машина с навита пружина; ходил съм и съм се връщал от работа, вечерял съм и съм гледал телевизия, после пак съм лягал и ставал. Забравил съм съществуването си като човек, че имам чувства и дух, и съм постъпвал като че ли изобщо ме няма...
Но сега си спомням разказа на онези индианци и като забравям всичко, което ми отнема от самия себе си, почвам да чакам духа си. Забелязвам, че идва пролет. Усещам, че вътрешно се усмихвам. Виждам, че обичам и ме обичат. Гледам и виждам,че се пишат хубави книги и стихове. Че небето все още е прекрасно и синьо, и че аз съществувам.
Добре си дошъл, мой дух! Заслужавало си да те чакам!
Мехмед Динч
Портал 
