Мюеззинът – духовникът с ниска длъжност и висока отговорностСпомням си, че в детските ми години най-важното нещо, което ме привързваше към джамията, беше длъжността на мюеззина. Да чета езан, да изпълнявам камети и тесбихат бяха все неща, които ми доставяха удоволствие и ме вълнуваха.
Тогава нямаше централизирана система, но имаше възрастни, които не гледаха с добро око децата в джамията. Те някак се стремяха да стоят по-близо до ходжата, за да им повери езана, отнасяха се по-почтително към възрастните и постъпваха изключително сериозно към задълженията си в сравнение с възрастта си. От своя страна пък ходжите се отнасяха с разбиране към този техен копнеж като им казваха: “Днес ти чети на обед; довечера пък ти!”
И по този начин им възлагаха задачи. Но кой знае защо някои възрастни мислеха, че тези неща не са детска работа, макар че те вече бяха достигнали юношеска възраст и предпочитаха тези длъжности да се изпълняват от някои белобради събратя. Никога няма да забравя, особено дните през рамазана - за нас бяха неземни. Защо? Защото служителите на всяка джамия бяха длъжни да четат езана. Имамът на нашата махала обаче държеше през рамазана ние да четем езана.
Грабвахме микрофона и изкачахме навън. По-късно, когато вече учех в имам-хатибското училище, изцяло бяхме присвоили длъжността мюеззин.
А за през рамазана да не говорим. Тогава училището и имама съвместно ни поверяваха тази длъжност.
Какво е положението сега? Ние също минахме по този път и всичко това ни е много познато. Аз, брат ми и няколко наши връстници все сме випускници на имам-хатибските училища. Джамиите са длъжностните ни места, а основната ни задача е да служим на джемаата.
В резултат на образованието, което получих, по-възрастните от джемаата ги смятам за нашето минало, а младите - за нашето бъдеще. Опитвам се да бъда в крак с нарасналите изисквания на джемаата, който ту ме приема за син или внук, ту пък за връстник, който споделя тайните на някой друг от тях. Но същевременно искам сред джемаата ми да има деца и юноши, за да се съживи. Поради тази причина като един от начините за привързване на децата към джамията, поощрявам ги да стават мюеззини. Естествено, като им казвам да спазват благоприличието в джамията, да се отнасят уважително към възрастните, да не вдигат шум вътре. Съветвам ги особено на обяд и при икиндия да не настояват да бъдат мюеззини, защото джемаатът тогава се увеличава. Предупреждавам ги, че някой може да им попречи, понеже са млади или да се ядоса. Затова нека засега само по време на вечерните намази да са готови за мюеззини. Затова почти всички по време на вечерния намаз заставаха на мястото на мюеззина. И моят син по време на обедния и икинди намазите ме пита дали може да става мюеззин също и на него му казвам: „Не, недей! Може да се случи нещо непредвидено. Затова не бива!“ Естествено, през всичкото това време и при проповедите и при четене на хутбетата, никога не пропускам да подчертавам, че децата трябва да посещават джамията, за да свикнат с нея и джемаата като привеждам примери от живота на Пейгамбера ни (салляллаху алейхи уе селлем). И все пак гледам да не засягам търпението на възрастните.
Един ден все пак се случи неочакваната беда. Бяха изпълнени сюннетите на икинди намаз и тъкмо щеше да се пристъпи към фарзовете. Бях застанал най-отпред, а зад мен - детски глас се обади като мюеззин. И не щеш ли един от първите хора от джемаата изведнъж го прекъсна: „Млък и седни там! Тука да не е детска градина!“ Настъпи много напрегнат момент. Джемаатът, естествено, веднага реагира срещу възрастния мъж. Детето с плач напусна джамията. Всички бяха вцепенени.. Запазих хладнокръвие. Не казах нищо, изправих се и започнах каметите: „Аллаху екбер“ - казвам, но главата ми бе объркана. Не ми беше лесно в този психологически момент да продължа намаза. По едно време се сетих за наставлението на Хз. Омер, макар че не вярвах в истинността му. Той беше рекъл, че именно по време на намаза подрежда армиите си. Трябваше да намеря някакъв изход от положението. Трябваше ли да продължа като мюеззин? Какво да кажа на въпросния гражданин, как да успокоя и да осветля джемаата? “Есселяму алейкум ве рахметуллах!” Приключих, но настоях някой от джемаата да поеме ролята на мюеззин. Изчаках три-четири секунди и един от джемаата наистина влезе в ролята си. Ами после как да продължа? Свършихме и с молитвите. Тогава се обърнах към джемаата:
„Братя мюсюлмани! Децата са нашето бъдеще! Ние трябва да се грижим за тях. Иска ми се нашите деца да свикнат с джамията и джемаата. Да ги предпазим от лошите навици. Затова ги насърчавам да четат езана, да правят камет и да изпълняват ролята на мюеззин. Затова трябва да се отнасяме благосклонно към тях. Спомнете си как се е отнасял нашият пейгамбер (салляллаху алейхи уе селлем) към децата. Да, ще има недостатъци, вълнуват се. Затова ги съветвам, когато има повече джемаат да не искат да са мюеззини. Казвам им: „Нека по-възрастните да изпълняват тази роля. При вечерния намаз ще ви дам възможност да се изявите...“ Но те умират от желание. Моля ви да не ги укоряваме, да бъдем толерантни към тях. Не ги казвам тези неща затова, че бе моят син. Можеше да бъде и друго момче. Смятам, че всичко се получи някак неочаквано, възрастният господин също се почувства засегнат. Нека от сега нататък бъдем по-внимателни!”
Намазът свърши, но атаките срещу възрастния господин нямаха край. Хората все още продължаваха да обсъждат и коментират случая. Той от своя страна - засегнат, дойде при мене и каза: “Ходжам, не знаех, че е ваш син!”
Отговорих му: „Няма, хаджъ амджа, въпросът не е чий син е. Ако беше чуждо дете, може би щях да реагирам още по-силно. Добре, че беше моя син. Молбата ми е нека бъдем много по-внимателни към децата!
Естествено, джемаатът се ядосваше на хаджията, като го упрекваха защо се обадил, защо се намесил. Дори един от тях му заяви, че няма да приеме да кланя намази зад него. (Понякога като отсъствах от джамията, той ръководеше намазите.) По свой начин защитаваше момчетата. Както и да е, аз отново го успокоявах. Така излязохме от джамията. Едни идваха при мене и се извиняваха, други взеха да говорят за миналите дела на хаджията. Аз от своя страна ги възпирах като казвах да не задълбочаваме проблема, защото и на хаджията много му се събра.
Но главата ми беше все така объркана, атмосферата - нажежена. Дали синът ми по-нататък ще се откаже да ходи на джамия, ще поиска ли да бъде мюеззин? Дали и хаджията няма да се отдалечи от джамията поради неочакваната реакция? Как трябваше да постъпя?
Прибрах се вкъщи. Гледам - синът ми сърдит, очите му все още са влажни. Целувам го и му казвам, че на човека също му стана неловко. Той се успокоява. Както и да е, бързо преодоля кризата. На следния ден вечерта също беше мюеззин.
Минаха два дена, но хаджъ амджа никакъв не се вестяваше. Същата вечер чествахме кандилите. След ятсъ намаз проведох съответната молитва. През цялото време гледах дали ще се появи. Приключих намаза, честитихме си. Всички се разотидоха.
Аз поех към тях. Почуках на вратата им. Отвори дъщеря му и му съобщи: „Татко, търси те ходжа ефенди!“ Хаджъ амджа се показа на вратата със засмяно лице. „Добре си ми дошъл, ходжам. Заповядай, влез!“ Влязох и пръв заговорих:
„Я, хаджъ амджа, къде се губиш? Нямаше те и на кандила. Помислих да не би да си неразположен. Затова реших да дойда и да ти честитя кандила!“ Очаквах да отвори дума за случката в джамията. Аз също мълчах. Реших, че може да не е станало дума и вкъщи. Постъпих все едно, че нищо не се е случило, не е имало проблеми при мене.
„Някак не се почувствах добре - ми каза той. - Много ми се искаше и аз да присъствам, но не можах да дойда. Много ти благодаря. Създадох ти грижи, разкарал си се до тука. Попита ме: Как са домашните, какво правят? Веднага ми предложи чай, плодове. Говорихме за това-онова. Но по всичко си личеше, че все още изпитва притеснение, макар че се стараеше да изглежда естествен. После се извиних, че вече е късно и станах да си ходя.
Така преживях една случка, която не ме сполети. Но вече се чувствах щастлив, че за кратко време бях намерил решение на проблема. Не бях дал възможност нито сина ми да се обиди на джамията, нито пък един човек от джемаата да се откъсне от джамията.
Мустафа БалабанИзточник 
Портал 
